Брайън Хейг
Кукловодът (25)

25

Когато кацнахме на международно летище „Дълес“ в десет сутринта, двамата с Катрина отидохме направо на лентата за багажа. По време на целия полет обратно към Америка седяхме заедно, без да си кажем нито дума. Изгледахме три тъпи филма, защото така намирахме извинение да не си говорим.

Отношенията ни западаха. Не съм голям познавач на жените, но с годините съм се убедил, че когато ти се мръщят и подиграват повече, отколкото се усмихват, във въздуха не витае голяма любов. Забележително очевидно, бихте казали, но пък в детската градина точно тези момиченца, които ми се подиграваха, всъщност най-много искаха да си играем на чичо доктор. Пък и не забравяйте, че между мъжете и жените всичко е сложно. Както и, разбира се, че бяхме толкова различни от гледна точка на поколение, обща култура и прочие.

Въпреки това през по-голямата част от полета обмислях твърдението на Алекси, че ЦРУ също вярва в съществуването на тази тайнствена организация и я търси под дърво и камък. Не можех да го разбера. Тоест, ако в ЦРУ знаеха такова нещо, защо не го бяха направили обществено достояние? Има неща, които не се казват на обществото, но това не беше от тях. Вярно, че понякога ЦРУ изпада в пристъпи на секретност, но не можех да разбера как са си мълчали в случая.

Руската неефективност продължаваше — оказа се, че куфарите ни са заминали дявол знае къде, което допълнително влоши настроението ми. След четирийсет минути разправии с хората от бюрото за изгубен багаж подкарахме право към офиса във Вирджиния, където ни чакаше Имелда. Навсякъде бяха разположени сейфове и тъй като покрай стените вече нямаше място, Имелда беше започнала да ги тъпче в миниатюрния ми кабинет, който вече приличаше на неизползваем склад.

Имелда изглеждаше ужасно. Косата й беше разрошена, а навсякъде наоколо имаше купища хартия.

Тя избута очилата си надолу по носа и каза:

— Надявам се, че двамата сте си изкарали върховно, докато Имелда беше заета с истинското бачкане.

После усети, че и без това не съм в настроение, и спря да мърмори.

— Все пак мога да ви кажа, че не съм открила нищо полезно. Клиентът ни има сериозни проблеми с онази работа в гащите си. Освен това са го и записали как говори с гаджетата си и си поръчва курви от някаква агенция.

— Да, знаем. Какво друго?

— Няколко месеца са го следили специални агенти, така че има цели сейфове с доклади и дневници. Поне двайсет пъти са го засичали да влиза в различни хотели, понякога на обяд, понякога в ранния следобед, обикновено с жени, които изобщо не приличат на съпругата му. — Тя потърка очи, толкова уморена и напрегната беше, и добави: — Но големите гадости още не са дошли. Голдън ги пази като квачка.

Потупах я по рамото, а Катрина остана да й помогне при разчистването (или по-скоро за да не е с мен), после влязох в кабинета си и казах на секретарката на Еди, че съм готов да се срещнем.

След като свърших тази неприятна работа, се обадих и в дома на Хоумър, за да го подготвя за идването си. Вместо да отговори, той просто затвори телефона.

След четирийсет минути спрях на кръглата алея пред голямата къща от бели тухли. Около поршето беше построена временна метална ограда. Тъй като не исках да ме хващат в несъобразителност, приклекнах и изпуснах въздуха от задните гуми.

С донякъде подобрено настроение се отправих към входната врата и позвъних. Човек би си помислил, че след като се обадих по телефона, ще бъдат подготвени, но минаха две минути, преди да ми отворят. Беше Мери и пак се усмихваше по онзи начин, от който коленете ми омекваха.

Подритнах едно камъче.

— Здрасти. Как си?

Тя се подпря на рамката на вратата.

— Като се изключат непрекъснатите проклети репортажи за нещата, които уж е направил мъжът ми, добре. Искаш ли да влезеш?

— Не съм в настроение да се срещам с него. Хайде да се поразходим.

Огледахме се. Едно от характерните умения на Мери беше това, че винаги познаваше за какво си мисля. Аз също имах такова умение по отношение на нея. Така че тя разбра, че съм притеснен, а аз разбрах, че тя разбра, ако изобщо намирате смисъл в тази изкривена верига от логически съждения. Важното е, че и двамата си знаехме.

Тръгнахме надолу по алеята, без да говорим, докато стигнахме до улицата и голите клони на дърветата. Есента беше невероятно мека, но сега най-сетне застудяваше и във въздуха се носеше миризмата на гнили листа и дърво, горящо в камини.

— Как беше в Москва? — попита тя.

— Откъде знаеш, че съм ходил?

— Опитах се да ти се обадя в офиса. Някаква сърдита жена ми каза, че си там.

— Гадно, разочароващо и опасно.

— Защо?

— Имаше засада. Двамата с Катрина попаднахме в нея.

Тя ме хвана за лакътя.

— Господи, Шон. Какво точно стана?

— Бяхме в колата на посолството и един камион ни препречи пътя. Когато се обърнах, зад нас имаше три горили с автомати.

— Но си добре?

— Аз съм добре, но един капитан от армията, Мел Торянски, не е. И никога няма да се оправи, ако ме разбираш.

Лицето й се натъжи.

— Познавам Мел. Той работеше за Бил. Беше много мил. Господи, не мога да повярвам, че е мъртъв.

— Засадата е била предназначена за него… двамата с Катрина попаднахме на неподходящо място в неподходящо време.

Да, добре, лъжех я. Гадна работа, но така й давах възможност да отрича, че е замесена. Като се има предвид за кого работеше и онези детектори на лъжата, така беше по-добре. Освен това лично за мен беше по-добре колкото се може по-малко хора да знаят за Катрина и малката ни конспирация да скрием истината. Както вече съм споменавал, аз съм адвокат.

Така или иначе, тя поклати глава.

— Горкият Мел. Винаги съм го харесвала. Но не разбирам нещо. Защо някой ще иска да го убива?

— Не знам. Руската полиция казва, че са били чеченците. Някои от твоите хора в управлението разследваха случая, но очевидно не споделиха нищо с нас.

— Добре, че поне на вас ви няма нищо.

Поех си въздух няколко пъти, докато се чудех как да подходя към следващия въпрос, защото беше адски, адски деликатен. За съжаление просто нямаше начин да бъда по-дискретен.

— Мери, освен това научих много за брака ти.

Тя не каза нищо, така че продължих:

— Например за Джанет Уинтърс и как си играла нечестно, за да се отървеш от нея.

— Това беше отдавна — каза тя.

— Да, така е. После пък научих, че Бил ти е изневерявал по-често, отколкото аз съм си мил зъбите. Научих подробности за агенцията за запознанства „Сибирски нощи“ и всички други жени, с които е спал. Ти също си знаела за тях, нали?

— Вече да — призна тя.

— Защо не ме предупреди?

Тя извърна поглед и отговори:

— А ти как разбра?

— Прелюбодеянието е в списъка с обвиненията. Бил ни свърза с бившата си секретарка, а хората от посолството ни разказаха останалото.

Тя отново ме погледна с тъжна, примирена усмивка.

— Съжалявам. Знам, че трябваше да ти кажа. Няколко пъти си го помислих.

— Това не е отговор.

— Да, прав си. Коя причина искаш да чуеш? По-приемливата или истинската?

— Започни с истинската. Ако е прекалено гадна, ще пробваме с по-хубавата.

Тя отново тръгна напред.

— Добре, истинската. Оказа се, че Бил не е човекът, за когото си мислех, че съм се омъжила. Никога не си чувал подобно нещо, нали? Докато излизахме, изглеждаше дяволски идеален — мил, внимателен, забавен. Когато поиска, може да бъде невероятно очарователен.

— Но след това се промени?

— Всъщност не — каза тя, объркано или може би разтревожено. — Беше добър съпруг. Беше трудно да приемеш някои черти от характера му — суетата, амбициите. Дразнещи страни, наистина, но в общата схема на нещата не можеха да разбият един брак.

— А после ти си разбрала за Джанет Уинтърс?

Тя сведе очи и се засмя.

— Беше кофти ден. Разбрах за нея от банковите извлечения. Не е за вярване, нали? Не знам кое ме ядоса повече — съществуването й или баналният начин, по който се издаде.

— Съществуването й, бих предположил.

Тя кимна.

— Разбира се, веднага повдигнах въпроса. Бях родила Кортни само преди година. Бях шокирана, огорчена — всички стереотипни чувства, които можеш да очакваш от една измамена съпруга. А той се държа точно така, както може да се очаква от един измамник. Закле се, че му е за пръв път, че е глупав, че е полудял, че съжалява и всичко останало. Обеща никога повече да не прави така.

— И ти му повярва?

— Искаше ми се. След това преминах през следващата фаза за всяка жена, на която са изневерили. Зачудих се в какво съм сбъркала, кои негови нужди не посрещам, всички банални въпроси.

Тя пак се засмя, но не защото беше много смешно, а точно обратното.

— Минах на диета, започнах да си купувам бельо от „Викторияс Сикрет“, вземах уроци по готварство. Нямаше да ме познаеш.

— А после отидохте в Москва?

Тя кимна.

— Втория път не изпадаш в истерия. Повярвай ми, изчела съм всички книги по популярна психология по този въпрос. Втория път или се развеждаш, или го убиваш, или свикваш. Тъй като очевидно не съм се развела и не съм го убила, останалата част от историята е ясна.

— Вдигна ли скандал?

— Не.

— Това не е ли малко странно?

— Сигурно. Но си мислех, че имам добър мотив да не го направя. Бракът ни беше добър по всички останали точки. Децата бяха щастливи и не исках да им усложнявам живота. Това, което направих, беше да спра да спя с него.

— Той не се ли зачуди защо?

— Знаеше причината. Но и той не искаше скандал.

— Добре, разбрах. А защо не ме предупреди?

— Все още ли си казваме истината?

— Все още.

— Беше ме срам. Аз… ами… как да го кажа точно на теб?!

— Защото сме били гаджета?

— Точно така. По някаква странна причина исках да си мислиш, че бракът ми е бил перфектен.

— Глупава причина.

— Предполагам.

Отново си поех дълбоко въздух.

— Между другото, запознах се с Алекси Арбатов. Готин е.

Тя пребледня.

— Какво си направил?

Мислех си да го спомена небрежно, за да свършим по-бързо с трудната част. Както в детската градина, където криеш граха под картофеното пюре, за да си помислят, че си го изял. Но и тогава не вършеше работа.

— Мери, той е свидетел. Може би най-важният свидетел.

— Шон, какви ги вършиш? За бога!

— Всичко е наред. Нарисувах онези три чертички на статуята и се видяхме тайно.

— Бил ти е казал за това? Не знаеш ли колко е рисковано? Алекси е най-важният агент, когото сме вербували! Имаш ли представа какво ще му направят, ако го хванат? Не става въпрос само за теб и клиента ти!

— Точно за това става въпрос. Длъжен съм да проследя всички възможности, а Алекси е една от тях.

— Грешиш. Бил те използва. Превърнал те е в марионетка. Манипулира те, за да изкара Алекси на светло.

— Звучиш така, все едно Бил наистина е виновен.

— Не… може би… по дяволите, вече не знам какво да мисля.

Тя потърка челото си, сякаш имаше главоболие.

— Бил се сърди, нали така?

— Предполагам, че и така може да се каже.

— Знам какъв става, когато се сърди. Става отмъстителен. Вероятно е толкова ядосан, че може да се опита да изгори Алекси, за да си го върне на ЦРУ. Не бива да ставаш част от тази игра.

Единственият проблем в нейните разсъждения беше това, че аз сам поисках да се срещна с Алекси, а не Бил. Можеше да се спори, че Морисън ми е оставил следа от трохички, която води към него, но просто не вярвах, че е чак толкова коварен. Или че аз съм толкова наивен.

— Защо не го е издал по-рано? — попитах. — Ако приемем, че Бил наистина е предател, защо не го е издал отдавна?

— Според мен това не доказва нищо. Разкриването на Алекси би било самоубийство. Ако руснаците го бяха арестували, щеше да има вътрешно разследване. Това е рутинна практика, а само десет души на света знаят за Алекси. Останалите девет минават през тестове с детектора на лъжата. Бил все едно щеше да си закачи неонова табела над главата.

— Виж, Алекси смята, че Бил е невинен. Всъщност той е съгласен с него, че цялата история е нагласена.

Лицето й се изопна от напрежение.

— Това ли ти каза?

— Напълно е убеден.

— А каза ли ти кой е накиснал Бил?

— Смята, че става въпрос за някаква тайнствена организация в Москва, която се опитва да разкрие от около десет години.

Тя се загледа в дърветата.

— По дяволите, Шон… само не и организацията на Алекси.

— Той ми каза, че знаеш за нея.

— Разбира се, че знам. Мърмори за нея от дванайсет години. Това му е фикс-идея. За бога, ние дори подхранвахме тази илюзия. Всичко беше част от плана.

— Какъв план?

Тя изведнъж млъкна, скръсти ръце на гърдите си и сведе очи. Очевидно вече беше прекосила границата, след която името на Алекси щеше да се появи в следващия й тест с детектора на лъжата. За целия разговор дотук можеше да обвинява досадния адвокат на мъжа си и безграничното му любопитство, но следващото обяснение беше истински важното — разкритието, с което влизаше в опасна територия.

Тя вдигна очи и отново сложи ръка върху моята.

— Шон, според теб как го наехме изобщо? Още първия път, когато се запознал с Бил, той започнал да се оплаква от някаква тайнствена сила, която разкъсва страната му. Очевидно се натискаше да разбере какво знаем ние за това. Така че изпратихме Бил да му каже, че подозираме същото. Беше измама. Използвахме неговото слабо място, за да установим контакт. Както много хора с необичайно висока интелигентност, Алекси страда от параноя.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото най-добрият психиатър на управлението ни помага да работим с него повече от десет години. Знаеш ли какво е кодовото название на тази операция? „Пациентът“. Параноята на Алекси е кукичката, с която го хванахме. Подхранвахме я. Организирахме операции, за да я изостряме. Защо според теб е предал страната си? Алекси е убеден патриот. Според него той не предава страната си, а се опитва да победи някаква скрита тъмна сила, която тайно я управлява. Звучи ли ти познато?

— Ами избирането на Елцин? Така, както го разказва, няма разумно обяснение за победата на Елцин в рамките на три месеца.

— Престани, моля те. Какво разбира Алекси Арбатов от политика, по дяволите? Та той е дете на КГБ! Това, което знае за политиката, го е научил в Московския университет под ръководството на комунистите. Знаеш ли на какво са го учили? Че демокрацията е капиталистически фарс, в който богатите си купуват кандидати и ги слагат да управляват бедната работническа класа. За да разберем мисленето му, ние дори се снабдихме с копия от учебниците, по които са му преподавали. Нямаш представа колко усилия хвърлихме, за да го привлечем и да работим с него. Ако го разкриеш, целият свят ще се нахвърли върху теб. Тревожа се за теб, затова ти разказвам всичко.

— Така и не ми обясни как е спечелил Елцин.

Тя отговори много търпеливо:

— Елцин спечели, защото другите кандидати не бяха привлекателни и бяха неопитни в политическо отношение. Спечели, защото имаше поддръжката на едрите капитали, а той умело използваше властта и престижа на тогавашния си пост. В тази страна постоянно се случват такива неща. Виж какви типове влизат в кабинета и ги преизбират отново и отново. Но когато Алекси сподели мрачните си подозрения, ние му казахме: „Да, да, прав си, Алекси, тук наистина май има нещо тайнствено и злокобно.“ Същото важи и за Чечня, Грузия и Азербайджан. Предполагам, че и за тях ти е казал. Ние просто поддържахме страховете му, Шон. Пазехме си източника.

В моя защита трябва да се отбележи, че вече си бях мислил, че цялата история на Алекси е подозрителна — че ме лъже, изопачава истината или просто греши. Но дори не ми беше хрумвало, че е параноик. Моят клиент ми се струваше побъркан, но Алекси?

От друга страна, не разполагах с високо платен психиатър, който да ме води през изкривените лабиринти в главата на Алекси. Сега ми се струваше адски очевидно. ЦРУ беше подсилвало параноята му в съзнателно усилие да го превърне в предател. Беше човек с висок морал, който работеше в неморален занаят за едно неморално правителство и си измисляше призраци, за да успокои съвестта си. Бяха се съсредоточили върху слабото му място, точно както ги учат в тяхната професия.

Загледах се в един димящ комин.

— Виж ти.

Тя хвана и двете ми ръце и ме погледна в очите, сякаш преценяваше нещо — може би дали в тази глава изобщо има мозък. После се усмихна.

— Знам, че си имал добри намерения. Но също така знам, че не си в свои води. Моля те, бъди по-внимателен. Аз те убедих да поемеш този случай и ако пострадаш, никога няма да си простя.

Хванахме се под ръка и поехме обратно към ненормално големия хамбар, в който живееше.

— Колкото за изневерите, съжалявам, че стана така — казах. — Сигурно ти е било гадно. Повярвай ми, че изобщо не се зарадвах, когато разбрах.

— Предупредих те, че бракът ни не е идеален. Не съм преувеличавала, нали?

— Защо не се разведе с копелето?

— По същата причина, заради която се омъжих за него, а не за теб.

— И каква е тя? — попитах.

— Грешна преценка.

Бяхме пред вратата. Тя се обърна и ме погледна в очите. Беше един от онези земетръсни моменти, когато е изречена наистина драматична реплика и се иска също толкова драматичен отговор. Тя леко се наведе към мен — трябваше само да я прегърна.

Обикновено не държа чак толкова на професионалната етика, но всичко си има граници. На първо място, тя беше омъжена. Освен това беше омъжена за моя клиент. На трето, беше като мечта от моята младост, която продължаваше да ме измъчва.

Все още размишлявах върху тези противоположни мотиви, докато на нея й стана неудобно, отстъпи, влезе вътре и затвори вратата.

Този ден не ми вървеше с жените.