Брайън Хейг
Кукловодът (16)

16

Никога не бях ходил в Москва — град, който по един перверзен начин е бил Мека за американските войници: столицата на империята, която близо петдесет години ни осигуряваше работни места. Тук се раждаха революциите, войните и коварните планове за световно господство; тук мъже с гъсти вежди и старомодни, зле ушити груби костюми стояха на високи платформи и гледаха как покрай тях преминава най-голямата военна машина в света — същата, за която бяхме напълно сигурни, че някой ден ще тръгне в боен марш срещу нас.

Първата ми среща с руската ефективност бяха двата часа след кацането, които прекарахме в самолета на пистата, докато наземните екипи търсеха под дърво и камък подвижните стълби, за да слезем по тях. Катрина го понесе стоически, вероятно защото има руска кръв и е генетично устойчива на такава брутална мърлящина. Като типичен разглезен американец аз ругаех и мърморех през цялото време. В подобни ситуации изобщо не се държа прилично.

Взехме такси от летището до един хотел в центъра на Москва, който щеше да се смята за долнопробен в Ню Йорк или дори във Фарго, щата Северна Дакота, но според местните стандарти заслужаваше пет звезди. Във фоайето гъмжеше от леки жени и откровени проститутки в евтини лъскави дрехи и момчета с черни джинси и черни кожени якета, които до един бъбреха по мобилните си телефони и ни най-малко не приличаха на хора, които пеят в църковния хор.

След като прекарахме още двайсет минути в изглаждане на проблема, възникнал от факта, че в хотела, кой знае как, бяха изгубили или объркали резервациите ни, двамата с Катрина взехме асансьора до четиринайсетия етаж, където ни бяха дали съседни стаи. Моята вонеше на тютюнев дим и пот, беше с размери на килер за метли и имаше телевизор, произведен явно през 50-те години. Бях впечатлен — целият този лукс струваше само двеста и осемдесет американски долара на вечер.

Хвърлих чантата си на леглото, хванах дистанционното и екранът внезапно оживя с увеличен до максимум звук, като показа едно момиче и трима мъже, които се опитваха да пренапишат историята на груповия секс. Панически започнах да натискам бутоните, за да сменя канала, да намаля звука или да спра проклетото нещо, но напразно. Единственото, което работеше, беше бутонът за включване, а момичето на екрана продължаваше да издава силни звуци, за да демонстрира колко добре си прекарва — макар че, честно казано, не бих се сменил с нея.

Стаята на Катрина беше отделена от моята с вътрешна врата, а аз се забавих ужасно, докато открия бутона за изключване на проклетия телевизор, защото руските дистанционни очевидно имаха различни копчета и символи от нашите.

— Ей — извиках през вратата. — Телевизорът ми беше нагласен на този канал.

Чух как тя се засмя.

— Няма проблем. Ако застаряващите мъже се възбуждат от такива работи, да си гледат.

„Застаряващите“? Засмях се, за да покажа, че съм разбрал шегата. Кучка.

Час по-късно бях изкъпан и преоблечен, а телефонът иззвъня. Един енергичен капитан от армията на САЩ на име Мел Торянски ме информира, че вече е във фоайето, аз почуках на преходната врата и извиках на Катрина да слезе долу при нас, когато е готова. След като ми обеща да не се бави, излязох и намерих асансьора.

Торянски беше типичен отличник — кльощав, с тесни рамене и очила, като рекламно лице на военното разузнаване. Ръкувахме се и той каза:

— Добре дошли в Москва, господин майор. Аз съм заместник-аташе.

— Браво на теб, Мел. И работиш в посолството, така ли?

— Да, сър. Вече две години.

— Значи сигурно добре познаваш генерала?

— Толкова, колкото един капитан може да познава един генерал — отвърна той с напрегнато изражение. Какво да обяснява повече.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе Катрина, въпреки че отначало не я познах. Списание „Ролинг Стоун“ се беше превърнало в „Уолстрийт Джърнъл“. Дрехите на проститутка от Сохо и карикатурният грим бяха изчезнали, заменени от елегантен син костюм с къса пола, която откриваше дълги изкусителни крака на високи токчета. Крайният резултат представляваше женска пеперуда, способна да вдърви крилцата на всички малки мъжки пеперуди наоколо. Единствената следа от предишното й „аз“ беше обицата на носа, която по някакъв начин се връзваше с консервативните й дрехи и дискретния грим и увеличаваше сексапила й — като коварен намек, че под закопчания догоре костюм има нещо по-интересно.

Наклоних глава и тя се усмихна.

— Боже, колко добре изглеждаш — прошепнах.

И така си беше. Направо зашеметяваща.

— Като модел на „Долче и Габана“, нали?

Преглътнах любопитството си и я запознах с капитан Мел Торянски, който я зяпаше така, както умиращият от глад гледа пържола на вилица. Поне изпитваше интерес към жените тоя смотльо. Отвън беше паркирана държавна кола, в която седнахме и тримата.

— Е, Мел, как приемат ареста в посолството? — попитах по пътя натам.

Той се загледа право пред себе си, като без съмнение се чудеше дали може да отговори честно на адвоката на Морисън. Най-сетне каза:

— Имаме много посетители от Вашингтон. Сещате се какво имам предвид, нали, майоре?

Май да. Системата е такава, че след като хванат някой шпионин, а правителството вече си е създало доста проблеми, докато сформира голям екип за разследване на случая — и всички в него вече са отегчени и нервни, — екипът преминава във фазата на „оценка на щетите“. Казано по друг начин, това е лов на вещици, целящ да определи вероятността други хора да са забъркани в случая, волно или неволно. В тази фаза общото правило е, че ако застреляш всички до един, можеш да бъдеш адски сигурен, че си наказал виновниците.

— Значи из посолството тича цяло стадо мрачни типове с черни и сини костюми? — попитах.

Той кимна унило.

— Преди четири дни пристигна огромна група. Постоянно ни разпитват, а те не са особено вежливи хора, нали се сещате.

Сещах се и още как.

— А какво мислиш за Морисън? — попитах.

— Честно ли?

— Не, Мел, искам да ме излъжеш.

С това си спечелих кратък нервен смях.

— Ами… Отнасяше се с нас като с боклуци. Все той беше най-важен. Няма да откриете много хора, които да са работили за него и да го харесват. Съмнявам се, че изобщо има такива.

Е, не бях изненадан. Ама никак.

— Ами Мери, жена му? — попита Катрина. — Какво мислеха хората за нея?

— О, нея много я харесвахме. Честно казано, всички се чудехме как се е омъжила за такъв идиот. Жена като нея е могла да направи по-добър избор.

Странно, но и аз си бях мислил същото хиляди пъти.

— Е, Мел — попитах, — някога виждал ли си Морисън да върши нещо подозрително?

— Но, но той пък ми беше началник, така че не съм му надничал през рамото. Но не, сър, никога не съм виждал нищо подобно.

Последното прозвуча тъжно, сякаш му се искаше да беше зърнал нещо, за да ни помогне да закопаем бившия му шеф.

Пътуването ни с колата продължи, а Мел ни показваше забележителностите и обясняваше подробности от живота в Москва. Бях потресен от това колко грозен и потискащ е този град. Беше мръсен; не потънал в боклуци, защото не видях отпадъци по улиците, а просто мръсен, все едно валеше кал вместо дъжд. Небето беше депресиращо оловно на цвят, а повечето сгради бяха сиви, квадратни образувания, които, изглежда, бяха дело на един и същ архитект на име Сталин. Честно казано, изобщо не се учудвах, че името му не е записано в списание „Архитектурен преглед“ за принос към професията.

Американското посолство също не приличаше на палат. Беше съвременна сграда с големи прозорци, подобна на икономично строените офис сгради в по-евтините квартали на американските градове. Естествено, сградата изобщо не беше евтина, тъй като вървеше в комплект с тайните устройства на КГБ. Още по време на строежа всички помещения бяха оборудвани с подслушвателни устройства и когато нашите специалисти направиха това откритие, за всеобщ срам, най-горните два етажа просто бяха съборени и построени наново, като по този начин сградата излезе по-скъпа на квадратен метър от небостъргача на Доналд Тръмп.

Щом влязохме, Мел ни заведе до една редица асансьори и нагоре до кабинета на посланика, който явно искаше да говори с нас, преди да се срещнем със служителите му. Почакахме около пет минути, докато най-сетне от кабинета излязоха трима души с подпалени панталони, а секретарката ни направи знак да влезем.

Алан Д. Райзър беше доста едър човек — висок, пълен, с ужасяващо грозно и сурово лице, подобно на муцуната на глиган, който някак си се е научил да се бръсне. Освен ако намерението на правителството е било да изкара акъла на руснаците, той очевидно не беше назначен заради външността си. Кабинетът му беше декориран с обичайния асортимент от политически фотографии и дрънкулки. Но първото нещо, което се забелязваше, беше гръмовният му глас.

— Сядайте и двамата — изрева той и по този начин ясно даде да се разбере, че не ни е повикал, за да ни светне за по-модерните нощни локали в Москва.

Изгледа ни с нещо, за което вероятно беше сигурен, че е най-студеният му поглед, и попита:

— Дръмънд, нали така?

— Аз съм.

— А вие сте мис Мазорски?

Тя вежливо кимна и той отново се обърна към мен.

— И сте дошли, за да докажете, че Морисън не е предател, нали?

— Не точно, сър. Тук сме, за да разследваме обстоятелствата около обвиненията и арестуването му.

Той се облегна назад и обмисли мазния ми отговор. Имах чувството, че не е от хората, които можеш да разиграваш безнаказано, и си отбелязах наум да пазя поведение.

— Чух по новините, че си е прерязал вените — каза той.

— Точно така.

— Лоша работа. Не мога да кажа, че харесвах това копеле, но добре си вършеше работата. Харесвам обаче Мери, а тя категорично не заслужава тези гадости. И ако трябва да бъда напълно честен, малко ми е трудно да повярвам, че е направил всичко, което твърдят.

Бях донякъде зашеметен, защото професионалните дипломати никога не казват точно онова, което мислят. От изричането на истини получават измятане на сухожилията или нещо подобно.

— Защо мислите така, господин посланик? — попитах.

Той размаха дългите си ръчища във въздуха.

— Ами от трийсет години се занимавам със съветските и руските въпроси. Винаги става едно и също, по дяволите! Хващат един човек и го обвиняват за всичко от първия „Спутник“ до ядрените заводи в Иран.

— Смятате, че са преувеличили?

— Не, не смятам така. Сигурен съм.

Катрина го изгледа проницателно.

— И откъде можете да сте толкова сигурен?

— Известни ли са ви всички отвратителни обвинения, с които го засипват?

— Не очакваме да ни кажат всичко, докато прокурорът не се обади да предложи споразумение — признах.

Той се засмя.

— Понякога сме по-зле от проклетите руснаци с техните показни съветски процеси. Просто има неща, които не е възможно да е направил. Технически.

Седяхме и се гледахме, като ние с Катрина се надявахме, че ще каже нещо по-конкретно, но той си траеше. Просто се наведе напред и заплашителното изражение с трясък се върна на мястото си.

— Сега, ако случайно не сте чули, по нашите задници в момента се катерят всякакви типове от ФБР и ЦРУ. Ще ви кажа същото, което казах и на тях. Отговарям за цяло посолство. Повечето от хората в тази сграда са добри професионалисти, които се опитват да уреждат крайно деликатните отношения между две държави с общо двайсет хиляди ядрени глави. Това все още са единствените две държави на планетата, които могат да затрият цялото човечество. Освен това ни трябва и помощта на Русия срещу тероризма. Нашата работа е по-важна от всичко. Не ни се пречкайте. Не ни създавайте проблеми. Ако не се държите прилично или нарушите правилата на гостоприемството, почвам с ритниците и толкова бързо ви качвам на първия самолет, че ще се чудите дали изобщо сте били тук. Ясно ли е?

Нямаше начин. Учтиво кимнах, а Катрина скромно сведе очи. Бяхме чудесна двойка. Той продължи:

— Онзи млад капитан кара служебна кола на посолството и има нареждания да ви вози където поискате. За щедростта ми си има причини. Трябва да внимавате в този град. Управляват го мафиоти, от време на време избухват чеченски бомби и могат да ви оберат десет пъти по-бързо, отколкото на Таймс Скуеър в най-добрите му години. Въпроси?

Нали знаете онези истории за деликатните дипломати с меки китки, които отпиват от чая си с вирнато малко пръстче и говорят с шлифовани загадки? Е, мистър Райзър вероятно беше отсъствал от дипломатическото училище в този ден.

— Не, сър — отвърнах. — Изяснихте ни всичко в най-големи подробности.

Той пак се засмя.

— Добре. Изчезвайте оттук и си вършете работата. И не забравяйте, че сте на гости.

Мел ни чакаше в антрето. Беше неочаквано весел, когато попита:

— Ей, чухте ли последното, което бил направил генералът?

— Не, аз… опитах се да пусна телевизора в хотела, но… ами беше заседнал на някакъв друг канал.

Разбира се, междувременно погледнах към Катрина, като се надявах да си върна част от репутацията.

— Твърдят, че докато бил в екипа на Съвета за национална сигурност, щом пристигнели някакви доклади за плановете на руснаците, той ги променял и понякога дори добавял пълни лъжи, за да заблуждава президента.

Поклатих глава.

— Ами? Това ли казаха наистина?

— Това е последното — потвърди Торянски, докато ни водеше обратно по коридора към асансьорите. — Е, къде отиваме сега? — попита, като гледаше Катрина вместо мен, което всъщност беше доказателство за добри инстинкти. Беше много по-освежаващо да гледаш нея.

Все пак му отговорих аз:

— Искаме да се срещнем с началника на този голям следователски екип, за който спомена.

Той почти се задави и очите му нервно се завъртяха в орбитите.

— Мистър Джаклър? Сигурни ли сте?

— Щях ли да те помоля, ако не бях сигурен?

Той ни качи в асансьора, натисна един бутон и тръгнахме. Вратите се отвориха на седмия етаж. Точно както в сградата на Еди, насреща ни се облещиха двама въоръжени стражи. Наистина не държаха узита насочени срещу нас, но във всичко останало обстановката наподобяваше офиса на Еди Голдън. Навсякъде вонеше на смъртоносна увереност и дразнещо самодоволство.

— Какво искате? — измърмори пазачът отляво.

— Ние сме адвокатите на Морисън — отвърнах. — Искаме да говорим с вашия Джаклър, който управлява този цирк.

Той се отдалечи и ни остави в компанията на другия пазач, който любопитно зяпаше Катрина — не любопитно в смисъл на подозрително, а любопитно като в „Чудно ми е какво ще правиш довечера и дали искаш да пробваш танца на салама с един истински мъж“. Може би трябваше да му кажа какво прави тя с мъжете, които й изневеряват.

След минута другият се върна и ни поведе по коридора до малък кабинет в дъното. Подобно на лъва многознайко Мел ни пусна да влезем сами и остана на прага, сякаш искаше да покаже, че е с нас, ама не съвсем.

Джаклър, човекът зад бюрото, дори не се престори, че става. Изглеждаше на около петдесет и беше в страхотна форма за възрастта си — или за каквато и да било възраст, като стана дума. Беше ниско подстриган, а носът му беше счупен, както казват в тези среди. Невероятно приличаше на средностатистически сержант от телевизионен сериал, ако му добавиш двайсет и пет килограма мускули, смачкана муцуна и го направиш още по-малко очарователен. Страхотно лице за инквизитор.

Не ни покани да седнем на столовете срещу бюрото му, а просто се загледа в тях, сякаш целеше със силата на мисълта да ни принуди да седнем. Седнахме.

Първо мен удостои с ледения си поглед.

— Ти си Дръмънд, така ли?

— Опасявам се, че да. Това е помощничката ми Катрина Мазорски.

Той направи нещо странно с главата си, сякаш кимна, но без да я помръдва. Беше жест, който всеки амбициозен злодей би трябвало да упражнява, и аз се опитах да направя нещо подобно с лицето си, но от това само ме засърбяха ушите, което май не беше целта.

— Вие поискахте тази среща — каза той със смразяващо хладен глас.

— Да. Без съмнение ще разпитваме едни и същи хора, а не искам да объркаме нещо.

— Аз знаех, че идваш — осведоми ме той.

— Сигурен съм. Човек като вас сигурно знае всичко.

Той ме изгледа въпросително.

— Какво трябваше да означава това, по дяволите?

Вероятно беше най-добре изобщо да не отговарям на този въпрос, така че направо попитах:

— На кого докладвате? На ЦРУ или на прокуратурата?

— Първо подаваме всичко на Голдън, а той решава кое да продължи. Защо? Той приятел ли ти е?

— О, да. Много сме гъсти. Разбира се, този път се озовахме от двете страни на барикадата.

С това си спечелих грубоват смях.

— А освен това той здравата ще ти нарита задника.

— Ами да — засмях се. — Но разчитам другият тип да отнесе малко от атаките срещу моя клиент.

— Какъв друг тип?

— Моля? Шегувате се, нали? Еди не ви ли е казал какво имаме?

— Нищо не ми е казал. Той само граби, граби, граби, но не дава нищо в замяна.

— Знам, знам — рекох, като съчувствено кимах. — Искам да кажа, обичам го като роден брат, но момчето си има някои недостатъци. Няма да повярвате, но някои от хората във Военния съд го смятат за истински задник.

— Кажи де — настоя той нетърпеливо. — Какви са тези работи за втори човек?

Намигнах му.

— Според теб защо долетяхме чак тук, а? Ако открием кой е, ще можем да го изтъргуваме срещу голямо намаление на присъдата. Трябват ни само още няколко подробности и после бум! Голямата пресконференция.

— Майтапиш се.

Катрина изведнъж се наведе напред с объркано изражение.

— Извинете, но аз съм частно лице. Вие, държавните служители… не си ли обменяте такава информация?

Зяпнах я, защото всъщност не очаквах такава помощ. Разбира се, той я гледаше още по-вторачено.

— Значи не ме будалкате? — попита.

— Виж, това е неписано правило във военното правораздаване — обясних му. — Никога да не се изненадваме. Ние не сме канибали в края на краищата. Ако прецакаш един-двама, съвсем скоро всички ще започнат да се прецакват помежду си. Еди ми дава информация за по-важните неща и аз му връщам услугата.

Той клатеше глава така, сякаш всичко това беше много гадно.

— Кучият му син. Изпрати ме чак тук, а нищо не ми каза за другия задник.

— Е, това си е шок — съгласих се.

Той почеса грапавия си обръснат череп.

— Нека да изясним нещата. Значи двамата с Еди знаете за съучастник?

— Точно така. Тук, в посолството, точно под носа ни. Все още не знаем кой е точно, но имаме някои идеи. Но не се тревожи за това, по дяволите. До няколко дни ще научиш всичко на нашата пресконференция.

Хората на ФБР и ЦРУ наистина адски мразят някой външен човек да хване собствените им предатели и двойни агенти. Хората като Джаклър често се пенсионират преждевременно.

— Значи в посолството има гаден предател? — попита той.

— Така изглежда — уверих го, като се опитвах да имитирам съжаление, а Катрина имитираше мен.

Той се вторачи в бюрото си, а челюстите му се свиваха и отпускаха.

— Вижте — каза накрая. — Ако откриете нещо, каквото и да е, веднага ще ми кажете, нали?

— Разбира се — отвърнах. — Но ти ще ни върнеш услугата, нали?

— Ами да, естествено — каза той. — Ще ви дадем всичко, което имаме.

Разбира се. Все пак добавих:

— Ей, ама ти си човек на място. А Еди каза, че си голям негодник. Поръча да съобщя само на него, когато открия съучастника. Но аз не смятам… искам да кажа, наистина съм адвокат на Морисън, но всички сме от един отбор, нали така?

— Да, да, от един отбор — каза Джаклър, като нервно мърдаше пръсти.

Очевидно нямаше търпение да се махнем от кабинета му, за да изскочи навън и да разпъне няколко от кретените в посолството на любимия си уред за мъчения.

— Ами добре — казах аз. — Време е да се връщаме на работа. Колкото по-бързо открия този съучастник, толкова по-скоро ще сключим сделката.

— Да, точно така. — Той стана и буквално ни изтика навън от кабинета си.

Катрина си мълчеше, докато Торянски не ни остави в хотела, но отвори уста в мига, в който вратата на асансьора се затвори.

— Какво пропускам?

— Имаш предвид историята с Джаклър?

— Не ми се прави на невинен, умнико. Малко е глупаво от моя страна, но искам да знам в какво се забърквам.

— Казано най-просто, сеем раздор в редовете на противника.

— И това е умно?

— Много. Досега тези типове си правеха каквото поискат. От месеци работят по нашия случай и искат да ни държат в неведение възможно най-дълго, нали така?

— Така изглежда.

— Но тънкостта при правителствените агенции е в това, че постоянно се състезават една с друга — за бюджет, за по-добра репутация, — по дяволите, не знам за какво още. А Еди е събрал гигантски екип, съставен от членове на различни служби, които всъщност се мразят. Значи посяваме малко семена на раздора и неговата работа автоматично се затруднява.

— Само ако знаеха данъкоплатците.

— И още нещо. Този посланик сигурно е най-искреният човек, когото съм виждал. Така че ако Джаклър и неговите бандити започнат да притискат хората от посолството, той съвсем скоро ще ги хване за гушите.

— И това също е умно?

— Може и да не е. Но ще е забавно за гледане.

Отидохме в моята стая, където тя извади от хладилника две бири, хвърли ми едната и отвори другата.

— Време е за „Милър“ — каза, после разгледа етикета и добави: — Добре де, време е за „Московско пиво“.

Отпи от бирата си и ме изгледа.

— Ето затова станах адвокат. Страхотно си прекарвам.

— Забавляваш ли се?

— Дали се забавлявам? Казах, че си прекарвам страхотно.

Аз също отпих от бирата си. Блудкава и гадна, като мръсна вода. Освен това ми се стори, че усещам вкус на урина. Разбира се, никога не съм пил урина, така че сигурно бърках.

— А какво искаш да кажеш с тази метаморфоза? — попитах.

— Аз се адаптирам лесно. Нов град, нови дрехи.

Тя отново отпи от бирата и аз внезапно осъзнах, че нищо не може да изглежда по-изкусително от жена със закопчан догоре бизнес костюм, която пие бира от кутия. Жените с контрасти са много възбуждащи. Разбира се, една гола жена с бира в ръка също може да бъде окей — ако бирата е каквато трябва.

Но пък, от друга страна, двамата с Катрина бяхме колеги. Сериозните професионалисти като нас не гледат един на друг по този начин. Ако се чудите как става, ще ви обясня — номерът е да разпределяш мислите си. Професионалните чисти мисли отиват в предния дял на мозъка. Мръсните отиват отзад.

Всъщност точно в този момент се опитвах да мисля за надпреварата във въоръжаването и глобалното затопляне.

— Кажи де — настоях. — Защо смени имиджа?

Тя се подпря на гардероба, който служеше за допълнително помещение в тази дупка.

— Хванах се на тази работа, защото се надявах да е купон.

— Купон?

— Шпиони, разузнаване, военни истории — това са готини, интересни неща.

— Добре.

— Но вече прескочих фазата на любопитството.

— И къде си сега?

— Това е много важен случай. Осъзнаваш го, нали?

— Всички така казват.

— И аз все се питам, ами ако Морисън не го е направил?

— Да, но е най-вероятно. Знам, че е неудобно от наша гледна точка, но така изглежда.

Тя сви рамене.

— Ами ако все пак не е? Това ще е зашеметяващо, нали?

— Ако костенурките можеха да летят, цялата ти кола щеше да е осрана от костенурки. Но изгубихме връзката с твоята метаморфоза.

— Ще стигна и дотам.

— Бавно — не се сдържах да отбележа.

— Изпитвам нужда от смяна на модела — каза тя.

— Нова карма? — предположих.

— Майната ти! — Тя отпи от бирата си. — Обличам се така, за да върша работа. Ако влезеш в полунощ в полицейското управление на Четиринайсета улица, облечен като консервативен адвокат, ще те видя докъде ще стигнеш.

— Пречи на бизнеса, така ли?

— Хората от улицата не могат да възприемат приятелски човек с костюм за хиляда долара. Най-добре облечените улични адвокати винаги са най-гладни.

— Аха.

— Но твоят свят е по-консервативен. Отначало не ми пукаше. Всъщност се забавлявах да предизвиквам такива реакции. Сега обаче се хванах сериозно със случая. Не искам да преча на клиента ни.

— На мен ми харесваш така. Отива ти.

— Харесвам ти, как не. Изпитваш облекчение.

— Въпрос на семантика. Може ли още една бира? Надявам се, че с този вкус се свиква.

Тя остави бирата си и ме огледа.

— Ами ако е невинен?

— Невинен или прекалено труден за осъждане?

— Невинен.

— Навлизаш в чистата теория. Аз съм навит просто да го изкараме прекалено труден за осъждане.

Тя довърши бирата си, смачка кутията и я хвърли в кошчето.

— Отивам да си лягам. Ако искаш пак да гледаш порно, няма проблеми. Само намали звука.

Изругах нещо, докато затваряше вратата.

Щом си тръгна, позвъних на Имелда във Вашингтон. Разказах й докъде сме стигнали, което очевидно не отне много време, после попитах:

— А при теб как върви?

— Върви — отвърна тя с типичната си загадъчност.

Ако обичаше да говори повече, вероятно щеше да каже, че всички кашони вече са разопаковани и тя се е заела със съдържанието им.

— Излезе ли нещо интересно? — попитах.

— Нищо. Има сума неща на руски и тъй като и двамата ви няма, помолих един приятел от Пентагона да ги преведе.

— Добра идея.

— От кабинета на Голдън се обаждат на всеки кръгъл час. Иска да се срещнете. Бързо при това.

Очевидно пясъкът в часовника беше изтекъл. Поръчах на Имелда да го бави, обещах скоро да се върна и затворих. Китайското мъчение на Еди най-сетне приключваше. Играта на пресконференции и анонимни източници отиваше към своя край, което по някакъв начин беше облекчение — освен ако не се върнех от Москва с празни ръце. В такъв случай облекчението щеше да се смени с чиста паника.