Брайън Хейг
Кукловодът (20)

20

Глътнах още три аспирина и легнах да подремна, преди да планирам изтеглянето ни от Москва. Както са се уверили и Наполеон, и Хитлер, изтеглянето от Москва е трудна работа, за която се искат ясна мисъл и внимателна подготовка. Бях станал рано, стреляха по мен, раниха ме и ме оперираха, така че се чувствах малко уморен и замаян. Не знаех колко дълго съм спал — може би няколко минути, а може би няколко часа, но се събудих, когато някой ме разтърси.

Отворих очи и видях красивото лице на Алекси Арбатов. Инстинктивно замахнах и го ударих с длан в челото. Той отхвърча назад, а аз скочих от леглото и се стоварих върху него. Той не се опитваше да се отбранява, а остана неподвижен. Обърнах го по корем и го хванах с едната ръка под челюстта, а с другата — за тила.

— Ако помръднеш, ще ти счупя врата — казах.

Не беше много оригинално, но беше подходящо за случая и най-важното, идваше направо от сърцето.

— Моля, пусни ме — каза той.

Думите му излязоха задавени, защото бях завъртял брадичката му почти на четирийсет и пет градуса надясно, готов за рязкото движение, с което да отделя черепа от гръбначния му стълб.

— Да, бе, аз ще те пусна, а ти ще ме нападнеш.

Въпреки това поотпуснах главата му, преди да съм го удушил, без да искам.

— Това е глупаво — измърмори той. — Защо не те убих, докато спеше?

Разумна забележка — освен ако не беше като каубоите от Дивия запад, които предупреждават жертвата си, преди да стрелят. Хората се заблуждават, че са го правели заради някакъв героичен кодекс на честта. Не е вярно — просто садистичният обичай на Дивия запад е повелявал на жертвата да се отпускат няколко мъчителни мига, в които да усети вкуса на предстоящата смърт.

Както и да е, пуснах го, той се изправи и започна да си върти главата. Останах напрегнат, готов за удар. Известно време той мълчеше и ме гледаше навъсено. Най-сетне каза:

— Получих доклад за атаката преди час. Имаме голям проблем.

— Вярно — съгласих се. — Но не е един и същ. Моят проблем е, че вторият по важност човек в СВР иска да ме убие. Твоят, изглежда, е как точно да го направиш, без да привличаш излишно внимание.

Той се почеса по веждата.

— Това не е вярно.

— Да, и Сталин е жив, нали? Двамата с Елвис се крият в някой луксозен курорт в Мексико и лудуват до зори.

Той ме изгледа въпросително.

— Елвис?

— Той е един стар… ох, няма значение.

Седнах обратно на леглото и се зачудих каква игра играеше.

— Майоре, аз не заповядвам тази атака, но за мен тя е голям проблем — настоя той. — Срещаме се сутринта, а после ти попадаш в засада. Кой друг знае, че се срещаме?

— Сътрудничката ми. Но аз й казах чак след нападението.

— Но има и други, да? Трябва да има.

Наистина изглеждаше озадачен и готов да помогне, но аз продължавах да не разбирам какво щеше да спечели от това. Не че беше невъзможно да спечели нещо — просто не виждах какво. Важна разлика.

— Ако не си бил ти, кой се опита да ни убие? — попитах.

Той оправи дрехите си и отвърна:

— Полиция твърди, че са чеченците. Затова получих доклад. За вътрешен шпионаж се докладва директно на Виктор и мен.

После добави:

— Но това е идиотско предположение. Чеченци не убиват американци.

Отговорът му ме изненада. Ако се опитваше да прехвърли вината, трябваше просто да каже: „Чеченците? Точно те са били.“

Арбатов се разходи из стаята и помисли, после спря и се обърна към мен.

— Бил говори ли за информацията, която му давам?

— Не.

Той се намръщи.

— Ти не знаеш нищо за заговора?

Случката започваше да придобива сюрреалистични измерения, но бях гледал достатъчно глупави шпионски филми, за да знам следващата си реплика.

— Заговор? — попитах. — Какъв заговор?

— Нищо не ти е казал? — Той внимателно се вгледа в мен, за да разбере дали не го лъжа?

— Не, Арбатов, не ми е казвал нищо за никакъв заговор.

Той изпусна тежка въздишка, прекоси стаята и се вторачи в завесите.

— Виж, може би трябва да ми кажеш за този заговор — обадих се. — Ако наистина си в опасност и животът ти зависи от моя клиент, може би трябва да ми кажеш всичко.

Раменете му се разтърсиха, сякаш се смееше. Окей, наистина се държах абсурдно.

— Моля те.

Той не отговори, така че добавих:

— Добре, значи този заговор е огромен и съдбоносен. А аз не съм професионален шпионин, така че не можеш да ми разкажеш за него.

— Съжалявам. Вярвам на Бил и Мери. Но теб не те познавам… и не ти вярвам.

— Добре тогава, започваме отначало — казах и не можах да се стърпя да добавя: — Между другото, аз също не ти вярвам, приятел.

Станах от леглото, отидох до стола, където бях захвърлил униформата си, и започнах да се обличам, докато той гледаше завесата и преценяваше възможностите си. Най-сетне се завъртя и ме погледна, като клатеше глава, но отчаянието е майка на разкритията. Беше осъзнал, че наистина няма никакъв избор. Съдбата ни беше свързана чрез трима непознати мъртъвци в някаква московска морга.

Той предпазливо започна:

— Причина, заради която започнах да се срещам с Бил, беше да му кажа, че в Съветския съюз се случват странни неща.

Побързах да си обуя панталоните, защото ми се струваше абсурдно да стоя по бельо, докато заместник-директорът на Службата за външно разузнаване на Русия разкрива тайната на някакъв съдбоносен заговор. В такива моменти трябва да се държиш с достойнство.

— Какви неща? — попитах.

— Знаеш ли как свърши Съветският съюз?

— Чакай да помисля… май имаше нещо в новините.

Той не обърна внимание на сарказма ми.

— Не се ли питаш как стана толкова бързо? Как една държава със седемдесетгодишна история просто експлодира?

— Не. — Спрях да се обличам и го изгледах. — Реших, че става въпрос за голямо прогнило парче боклук, което няма как да остане цяло. Като тръгнеш да строиш къща върху скапани основи, тя рано или късно ще се срути.

— Това е прекалено опростено. Моля те, не се обърквай от някакви морални съображения. Твоята страна се е разраствала по същия начин като Русия. Американските армии са поели на запад и са покорили испанци, мексиканци, индианци, филипинци и хавайци. Покорявате ги и ги поглъщате. Русия прави същото. Вие имате гражданска война и ние имаме гражданска война. Вие имате Ку Клукс Клан, негърски бунтове и пуерторикански терористи, а ние имаме сепаратистки групировки. Но и двете нации ги преживяват, да?

— И какво? — попитах.

Не можех да приема сравненията му, защото имаше огромна разлика. Окей, може би не огромна, но достатъчно голяма, за да има значение.

Той продължи:

— За една година моя държава експлодира на парчета. Седемдесет години с едно правителство, една философия, една валута, а после изведнъж една държава става на петнайсет. Не ти ли се вижда странно? Не е планирано, никой не го е предвидил. Изведнъж десетки милиони хора са потопени в глад, бедност и граждански трусове за десетилетия напред.

— Рано или късно трябваше да стане. Системата беше прогнила.

— Майоре, моля те, аз не оплаквам смъртта на комунизма. Не съм някой стар апаратчик, който не може да прежали старата слава. Аз съм като учен, който търси причините. Как може такова нещо да стане толкова бързо? Забрави американските си предразсъдъци и разсъждавай.

— Накъде биеш?

— Че е било планирано. Импулсите ги има, да, но е даден голям тласък. Стъклена статуя може да е крехка, но някой трябва да я събори от маса, за да я счупи.

— И какво? Според теб ние стоим зад това? Човече, явно си чел прекалено много от брошурите, които ЦРУ издава за себе си.

— Ваше ЦРУ не може да го направи, наясно съм с това. Замисълът е бил твърде мащабен, твърде ловко осъществен. Било е вътрешна работа.

Всичко това беше много интересно, но аз реших да върна разговора към основната ни тема.

— И това има нещо общо с причината, поради която си потърсил Морисън? — попитах.

— Да. Докладвах на Виктор Юриченко, моя началник, какво ме тревожи и той се съгласи, че нещо тласка страната ни към тази катастрофа.

Внезапно открих, че съм се заслушал по-внимателно. Юриченко имаше невероятна репутация и ако и двамата смятаха, че нещо вони до небесата, може би в купата с пунша наистина имаше лайно — от геополитическа гледна точка де.

Той продължи по неговия си искрен начин:

— Тогава Виктор ми каза да потърся заговорници на проблемни места. Аз го правех под претекст, че оценявам ситуацията, но всъщност търсех хора, които се намесват в тези фракции, подтикват ги да действат, организират демонстрации и изострят местни политически конфликти.

— И откри ли ги?

— Бяха твърде добре скрити. Но се убеждавах все повече, че има нещо.

— Защо?

— Защото беше твърде организирано. Някой, който познаваше слаби места на наша организация, атакуваше точно тях. Знаеш за теорията на хаоса, да? Дори в най-объркани събития има модели и логична последователност, но за да ги откриеш, отделни сили трябва да бъдат забавени и изучавани.

— Добре, и какво?

Той заговори по-оживено, но не можех да разбера дали от вълнение или от яд.

— Това беше проблем. Стана твърде бързо — сваляне на Горбачов и негово правителство, лавини от протести, местни политически решения, престъпления, дори революции. Навсякъде ставаше нещо, на всеки ъгъл гореше пожар. Трябваше да има някаква причина, да? Имаше твърде добра синхронизация, прекалено силна прикрита координация.

— Прикрита координация?

— Да, нещата бяха организирани така, че да изглеждат некоординирани. — Той осъзна, че говори твърде сложно за мен, и обясни. — Представи си, че изследваш рак и двайсет малки деца от едно село развиват ракови образувания. Търсиш сходства в навици на децата, в диета, във вода за пиене, но не откриваш нищо. И все пак знаеш, че трябва да има нещо, някаква връзка между отделни случаи.

— Ясно.

— А освен това имаше и Елцин.

— Да, имаше и Елцин. И какво за него?

— Никога ли не си се чудил как секретар на партията от един град успява да свали цяла политическа класа на съветски народ? Във ваша страна това е все едно кмет на Ню Йорк да вземе властта, да премахне конституцията, да изгори Хартата за правата на човека и да установи ново правителство. Само дето при съветско управление местните секретари имаха дори още по-малка власт от вашите американски кметове. Как беше възможно това?

— Защото вашият народ е искал свобода? — предположих. — Защото са били бедни и отчаяни и са искали по-добър живот? Защото комунизмът е скапан?

Той поклати глава, изслуша интелигентните ми предположения и каза:

— Ти не познаваш руснаците. Ние сме известни с това, че можем да страдаме. Как казвате… „стоици“, да? Прочети литературата ни, цялата е за страданието. Прочети историята. Виж кои са най-прочути водачи на Русия: Иван Грозни, Петър Велики, Екатерина Велика, Ленин, Сталин. По какво си приличат? Всички са масови убийци. Вие в Америка имате ли такива легендарни убийци? Джордж Вашингтон, Ейбрахам Линкълн, Франклин Делано Рузвелт — те убийци ли са били?

Добър довод.

— Добре де — казах. — Как го е постигнал Елцин?

— Така и не разбрах, но със сигурност има връзка. Иначе как ще успее да измами всички?

Досега почти ме беше убедил — вежливо кимах, следвах логиката му и прочие. Но сега го изгледах хладно.

— Виж, тук имаме проблем. Според нашето разузнаване твоят шеф Юриченко се е свързал с Елцин в началото на събитията и му е предложил сделка. Нашите хора казват, че Юриченко му е помогнал да се издигне.

— Да, вярно е. Когато Виктор вижда, че той излиза на повърхността, разбира, че нещо не е наред, и развива отношенията им. Вмъква се сред хората му. Знаем, че Елцин има могъщи съюзници, но кои? Виктор не успя да научи отговора.

— И какво? Когато Елцин най-сетне дойде на власт, той се е отплатил на шефа ти, като го е назначил начело на СВР?

— Голяма ирония, да? Елцин имаше доверие на Виктор, това беше награда за помощта му.

— И ти си казал всичко това на Морисън?

— Отделни части. В началото не знаех какво търся.

— И защо си отишъл при Бил?

— Последен изход. Когато не можах да разбера какво става, исках да обсъдя американската интерпретация на събитията. Понякога, когато гледаш през прозорци на някоя къща, виждаш по-добре какво става вътре, да?

Трябваше ми известно време да обмисля това. Вече си бях обул панталоните, така че можех да си го позволя.

— Юриченко знаеше ли, че се срещаш с Морисън? — попитах.

Той се размърда от неудобство, сякаш се срамуваше да го сподели.

— Не. Ъъъ, Виктор не би разрешил. Ние сме близки, но Виктор е продукт на стара система и би го сметнал за сериозно предателство.

— Знаеш ли кой в ЦРУ е имал достъп до докладите ти и е знаел за твоето съществуване?

— Бил и Мери, разбира се. И само заместник-директорите на разузнаването и оперативния отдел са били… наясно с нещата, да?

— Така мисля, но Морисън ми каза, че е замесен и някакъв психиатър от ЦРУ. Каза, че това е стандартна практика, за да не полудееш в ръцете им.

— Значи разбираш, че имам голям проблем?

Кимнах, но както вече споменах, шпионите са мошеници и в СВР сигурно имаха цяла банда сценаристи от Холивуд, които седяха в някое мазе и измисляха такива неща. Доста идиотско предположение, знам.

Той погледна часовника си.

— Трябва да се връщам на работа. Казах на всички, че отивам на обяд. Имам срещи.

— Как ще работим? — попитах. — Ако искаме да се срещнем отново, как ще стане?

— Сложи знак на същата статуя. Ако искам да се срещнем, ще оставя съобщение на рецепцията, в което има думата „избирам“. Ще се срещнем на също място в шест и петнайсет сутринта.

Арбатов протегна ръка, за да я стисна. Направих го и той явно долови колебанието ми, защото се усмихна срамежливо — знак, че и на него му беше също толкова трудно в тази ситуация.

Припомних си описанието от досието на Арбатов — „очарователен магнетизъм“ — и реших, че от ЦРУ са избрали точната фраза. С раздразнение открих, че го харесвам, доверявам му се и дори искам да вярвам на това, което ми казва.

Но дали беше достатъчно, за да му поверя живота си? Ами не. Нито пък виждах как неговото признание ще помогне на мозайката да се нареди. Обясняваше защо изобщо се е свързал с Морисън, но къде беше връзката с арестуването на Морисън или десетте години предателство?

И по-важното — къде беше връзката със засадата от тази сутрин? Въпреки този разговор най-умното нещо, което можех да направя в момента, беше да се обадя на авиокомпанията и да запазя билети за следващия полет.

Но Алекси Арбатов ме беше заинтригувал. Реших да помисля върху това, което ми беше казал, да видя как се връзва с нашия случай и да се срещна с него още веднъж.