Брайън Хейг
Кукловодът (26)

26

На следващата сутрин хванах самолет за Канзас Сити. Катрина пътува отделно, вероятно защото още се сърдеше и предпочиташе да ме отбягва. Леденият поглед, с който ме удостои на входа на затвора, сякаш подкрепяше тази теория.

Така или иначе, имах по-сериозни проблеми от нейните наранени чувства — като начало клиент, който твърдеше, че е невинен, докато всички факти и доказателства крещяха: „Виновен, виновен, виновен!“

Морисън вече беше окован за масата, когато влязохме. Дори не бяхме успели да седнем, когато той настоятелно попита:

— Е? Постигнахте ли нещо?

Гласът му беше раздразнителен и властен, като на генерал, който нарежда нещо на двама по-нисшестоящи от него, и, естествено, ме вбеси.

— Ходихме в Москва — бързо се намеси Катрина, която беше достатъчно умна да не обръща внимание на тона му.

— Да, и?

— Свършихме доста работа — казах, като отмятах на пръстите си. — Открихме, че прокурорът без проблеми ще докаже обвинението в прелюбодеяние. По някаква случайност служебният ти телефон се е подслушвал и всичко е записано на касети.

За част от секундата изглеждаше изненадан, дори шокиран. После изражението му се промени. Като се имат предвид всички останали обвинения срещу него, изневярата вероятно му се струваше досадна подробност. Щеше да се чувства неудобно в съда, но номерът далеч не беше от основната програма.

— А, и между другото — добавих, — Мери също е знаела. Това също не беше новина, а само уточнение, но Катрина изглеждаше изненадана.

— Освен това се срещнахме с Алекси Арбатов — продължих — и той мисли, че си невинен и вероятно са те натопили, но няма представа кой и защо. И, не на последно място, опитаха се да ни убият.

— Москва е опасен град — отбеляза той сухо.

Дори мис Спокойствие се ядоса от тази забележка.

— Някой се опита да ни убие предумишлено — натърти тя. — Бяха ни устроили засада. Но посланикът каза, че винаги за всичко обвиняват чеченците.

Той обмисли това.

— Прав е. Не са били те.

— А кой? — попитах.

Но той не ме слушаше. Отначало потъна в мислите си, после изражението му се проясни.

— Не виждате ли? Това доказва, че казвам истината. Човекът, който се е опитал да ви убие, е разтревожен. Знаят, че ровите.

— Никой не знаеше, че ровя. Срещата ми с Алекси беше тайна.

— Така си мислиш. Очевидно грешиш.

Вече и сами бяхме стигнали до това заключение, така че не възразих.

— А Мери къде беше? — попита той. — Проверихте ли?

— На работа и в къщата на баща си. Защо?

Той започна да кърши ръце от вълнение.

— Това не доказва нищо. Не й е било трудно да го уреди. Тя знаеше ли, че сте там?

— И какво, ако е знаела? — попитах, като с нарастващ ужас осъзнах какво намекваше.

Той продължи:

— И ако е предположила, че ще се срещнете с Алекси, вероятно е… по дяволите, именно аз го вербувах. Аз бях човекът, на когото вярваше. Но ако не съм в играта, тя ще има пълен контрол. Няма да ви позволи да го разкриете. Той й е нужен за в бъдеще. Не разбирате ли?

— Какви ги говориш, по дяволите? Ако те обвинят в държавна измяна, ЦРУ няма да я пусне на един и същ континент с Арбатов. А къщата на баща й ще бъде най-близкото място до Лангли, където ще може да припари. Кариерата й свършва.

Той ме изгледа лукаво.

— Тя ли ти го каза?

— Почти дума по дума.

— Дръмънд, такъв си глупак. Ако изляза от играта, ще разчитат само на нея, за да задържат Алекси. Не разбираш ли колко е важен той? А ако ме предаде, онези копелета, за които работи, ще й дадат златен медал. Направо ще се влюбят в нея. Предпочела е страната си вместо неприятния си съпруг предател, жертвала е личния си живот и прочие подобни глупости. Разбираш ли вече?

— Разбирам, че си пълен негодник.

Той се облегна и се ухили.

— В това болнично легло свърших доста умствена работа. Помислих си, добре сега, кой ме познава достатъчно, за да ме натопи така? Трябваше да е специалист по разузнаване. Никой човек от улицата няма знанията и уменията, за да го осъществи. Трябваше да има и мотив.

Той спря и ме изгледа очаквателно.

— А тя е имала мотив, нали така? Ти сам си го открил.

— Измисляш си.

— Тъпо копеле. Нямаш представа как играе тя. Тя не е малката сладурана, за която я мислиш, Дръмънд. Според теб как се е издигнала толкова бързо в управлението, по дяволите? Режеше топките на конкуренцията още преди да са разбрали, че е влязла в стаята.

Преди да успея да кажа нещо, Катрина се намеси:

— Добре, ще проверим. Обещавам. Но междувременно разглеждаме и други възможности.

— Например?

— Чувал ли си за някаква тайнствена руска организация, по която е работил Алекси?

Той беше потънал в мислите си и отговори разсеяно:

— Аха, разбира се. Постоянно.

— И как ти се струва?

— Това е Русия. Ако звучи гадно, вероятно е вярно. Но какво от това? Руснаците са кофти хора.

— Как по-точно са кофти? — попита Катрина, която беше отгледана от рускиня и имаше някои собствени наблюдения.

— Те са най-коварният народ на земята. Цялата им история е поредица от държавни преврати и дворцови интриги. Това им е като национален спорт.

— Значи според теб тази организация съществува? — попита Катрина.

— Не. Но Алекси вярваше в нея и аз използвах подозренията му, за да го привлека. Вероятно някъде в Москва има някаква група, която е намислила нещо, но Алекси беше направил от мухата слон. По дяволите, сигурно има стотина такива групи, а той ги е събрал в някакво чудовище. Ако имаше нещо толкова голямо, щяхме да го забележим.

— Как?

— Защото източниците ни на информация са се увеличили хилядократно след Големия взрив. Преди се изискваше много работа. Беше затворена държава с милиционери, войници и агенти на КГБ на всеки ъгъл. Ако поръчаш пиене на някой руснак, ще те видят хиляди недоброжелатели, а по-късно същата вечер бедният човечец ще посреща гости, които ще му счупят краката и зъбите. Но вече не става така. Цялата страна се превърна в рибарник за разузнавачи. Хвърляш въдицата и хващаш стотина доносници.

— Значи според теб Арбатов е параноик? — попитах.

— Че кой руснак не е? Особено пък човек с неговото минало.

— Какво му е на миналото? — попита Катрина.

— Отгледан е в малко селце на хиляда и петстотин километра южно от Москва. Баща му гледал свине. Представяте ли си? Майка му починала, когато бил на две, баща му също, когато бил на десет, така че го настанили в държавен приют за сираци. След около година спечелил някакъв национален математически конкурс и се запознал с Юриченко.

— Не виждам връзката.

— Юриченко бил председател на нещо като еквивалента на „Менса“ в Съветския съюз — група хора с изключително висок коефициент на интелигентност. Не просто гении, а супергении. Така че откарали Алекси със самолет да се срещне с него. Старецът практически го осиновил, после го вкарал в някакви ускорени курсове в Москва, а по-късно и в университета. Алекси дори живеел с него, докато завършил.

— Значи са близки? — попита Катрина.

— По-близки от баща и син. Но Алекси не може да избяга от корените си. Да, изглежда добре възпитан и елегантен, защото го е научил от Юриченко. Но в жилите му все още тече селска кръв, заради която е подозрителен към всичко в Москва, както канзаските фермери не обичат хората от Вашингтон. Ние подхранвахме тези чувства всеки път, когато Алекси повдигнеше въпроса. Това беше централният мотив на отношенията ни с него.

Кимнах, защото поне по тази точка Мери и съпругът й твърдяха едно и също. Освен това беше време за лошите новини.

Облегнах се, защото знаех какво ще последва. После казах:

— Обвинението иска да предложи сделка. Съгласихме се да се срещнем с Голдън утре сутринта.

— Каква сделка?

— Все още не знаем подробности. Подозираме, че ще предложат да не прилагат смъртно наказание, ако се признаеш за виновен на предварителното изслушване.

Той се изсмя.

— Това е лудост. Няма да се признавам за виновен.

Аз не се засмях в отговор.

— Вероятно няма да имаме друга възможност. Ако оттеглят предложението, никога няма да го повторят.

— Какво искаш да кажеш?

— Не успяхме да открием нищо, което смекчава обвиненията. Точно обратното — където и да погледнем, става все по-зле за теб. Освен това вярваме, че Голдън пази в тайна най-убедителното си доказателство.

Той клатеше глава.

— И какво от това? Само защото ти и тъпата ти помощничка не ставате за нищо, ми предлагате да се призная за виновен? Това ли ми казваш?

Прехапах устни.

— Казвам ти, че в момента нещата не изглеждат розови и ако откажем сделката, няма да има връщане назад.

Изражението му внезапно стана подозрително.

— Да не действаш заедно с Мери, а? Какво става? Да не би двамата с тази кучка да подготвяте някаква сделка?

Знаех, че се намира в състояние на силен стрес и стреля напосоки. Освен това знаех какво удоволствие ще ми достави да се пресегна през масата и да му счупя врата. Разбира се, аз съм професионалист. Ние разделяме нещата, нали така?

Успях да отговоря с най-спокойния си и хладен тон:

— Аз съм ти верен в професионално отношение. Ако мислех, че Мери има нещо общо с това, щях да я подгоня с всички сили. Ще се върна веднага щом чуя какво предлагат. Ти сам ще избереш. Ако не ми вярваш, намери си друг адвокат.

Завъртях се и излязох. Катрина остана за няколко минути, вероятно за да замаже нещата. Когато най-сетне излезе на паркинга, изглеждаше малко пораздрусана.

— Беше разтревожен — каза. — Убеден е, че жена му го е натопила. И се ядосва, че не отбелязваме напредък.

— Освен това е задник. Ако наистина го беше натопила, щеше да го заслужава, но това е абсурдно.

— Предполагам — каза тя, което можеше да означава, че е съгласна, а можеше да значи и точно обратното.

После настъпи неудобен момент. Какъвто съм си джентълмен, реших да се извиня.

— Виж, съжалявам за Алекси. Не забравяй, че и параноиците могат да бъдат добри хора.

— Баба ти е параноичка — отвърна Катрина, с което не ме изненада особено.

— Виж, не е само защото Морисън казва така. Снощи говорих с Мери. Тя каза, че психиатрите на ЦРУ от самото начало са го определили като клиничен случай. Именно тази слабост са използвали още от първата среща и управлението дори е организирало няколко представления, за да подхранва страховете му.

Вероятно трябваше да го формулирам малко по-меко. Изражението й рязко се промени.

— Никога не говори така за Алекси. Те лъжат.

— Виж, всички се страхуват от нещо. Страховете на Алекси просто са повече от тези на останалите хора.

Тя вдигна средния си пръст пред лицето ми. Гледах го отблизо около двайсет секунди, докато го махна. После се върнахме в офиса, без да си говорим, като и двамата не изпитвахме много топли чувства един към друг.

Едно от момичетата на Имелда ми подаде някаква бележка в момента, в който влязох. На нея бяха написани името и телефонът на подполковник Чарли Бекър — същият онзи Чарли, който ми беше дал досиетата на Арбатов и Юриченко.

Хванах телефона и бързо набрах номера. Чарли отговори на третото позвъняване и аз казах:

— Чарли, обажда се любимият ти военен адвокат.

— Нямам любими военни адвокати. Смятам, че всичките трябва да бъдат натоварени на един голям кораб, откарани в Северния ледовит океан и потопени с торпедо.

— Може ли поне да им се отпуснат надуваеми жилетки?

— Добра идея. Така ще могат да измръзнат до смърт. Ще го запишем от сателита и когато ми е скучно, ще сядам с един пакет пуканки и ще гледам как умират адвокати.

— Няма да стане, Чарли. Адвокатите не могат да измръзнат, защото са студенокръвни влечуги.

— Глупости. Всичките сте въздух под налягане. Виж, ти ме пита за Виктор Юриченко.

— Да, мерси за папките.

— Няма проблеми. Работата е там, че Юриченко пристига в Америка. Трябва да се срещне с новия директор на ЦРУ. Никога не пропуска да го направи.

— Кога?

— Пристига довечера. Планът е да остане и утре и да лети обратно вечерта.

— Във Вашингтон ли ще бъде?

— Точно това не трябва да ти казвам, под страх от смъртно наказание. Запазил е стая в хотел „Хей-Адамс“, а от съображения за сигурност ще използва името О. Еймс.

— Шегуваш ли се?

— Виктор има странно чувство за хумор. Последния път, когато дойде, използваше псевдонима Розенбърг, представяш ли си?

— Приятел, страшно съм ти задължен.

— Прав си. Има защо.

Затворих, съобщих за това на Катрина, обадих се на Имелда, която още беше във временния офис във Вирджиния, казах и на нея и я попитах дали ще е възможно да смени самолетните ни билети, ако решим да се върнем във Вашингтон.

Тя незабавно отсече:

— Веднага си замъкнете задниците на летището. Аз ще се оправя с билетите.

— Ами аз още не съм решил — казах.

— Той е свидетел, нали така?

— Да, очевидно знае всичко. Отговаря за всички външни разузнавателни операции. Информацията от Морисън би отивала в неговия отдел.

— Значи трябва да му праснеш една призовка.

Хвърлих поглед към Катрина.

— Имелда предлага да му праснем призовка.

Тя сви рамене.

— Според мен това е невъзможно.

Отвърнах и на двете:

— Той със сигурност пътува с дипломатически паспорт и не отговаря пред нашите закони. Дори ако приемем, че някой съдия ще се навие да разреши изпращането на призовка на началника на руското разузнаване.

— И ти смяташ, че не съм помислила за това? — попита Имелда. — Ще изпратиш документите на името на Еймс. Щом този Юриченко се регистрира с псевдоним, имаш право да го пипнеш. Освен това не го арестуваш, а изискваш присъствието му като свидетел. Изготви документите и намери някой благосклонен съдия.

— Подготви ги, преди да се върнем — казах.

Беше изстрел в тъмното, но играта толкова беше загрубяла, че вече бях готов да стрелям и със затворени очи.