Брайън Хейг
Кукловодът (13)

13

На следващата сутрин хванахме ранния полет за Канзас Сити. Тъй като повечето следи, които ни беше подал Морисън, не доведоха до нищо, беше време отново да разговаряме с клиента си, за да видим дали няма да получим нещо по-полезно. Казано на обикновен език, той ме беше прецакал и аз възнамерявах да стисна топките му в менгеме.

Катрина привлече обичайния набор от вторачени погледи и зяпнали уста, докато се качвахме в самолета и минавахме по пътеката към нашите места. Тоалетът й тази сутрин се състоеше от ужасно тесни джинси, прокъсани на стратегически места, и риза от черен спандекс, която имаше един-единствен ръкав. Нещо повече — ризата наистина се продаваше в този вид и тя беше платила като за два ръкава.

Още щом затегнахме коланите си, Катрина извади отнякъде един МРЗ плейър, натика слушалките в ушите си, разтвори последния брой на „Ролинг Стоун“ и забоде пробития си нос в списанието. Заслушан в тътена на музиката в слушалките й, с огромно чувство на естествено превъзходство се зарових във вестника си, пълен с пискливи статии и отровни анализи за жалкото копеле, което представлявах. Бях уморен и кисел, а потопът от негативни статии влошаваше настроението ми. Злобно започнах да дъвча фъстъците, които ми донесе стюардесата.

След малко Катрина извади слушалките си, наведе се към мен и прошепна:

— Привличаш излишно внимание. Ако не си забелязал, хората в днешно време малко се страхуват от спътниците си в самолета.

Натъпках още една шепа фъстъци в устата си и се заех да ги смеля.

Тя ме изгледа, леко развеселена.

— Според мен имаш нужда от секс.

— Вече ми го начукаха, благодаря. — Стар лаф, но беше подходящ за случая.

Размахах вестника.

— Едното копеле ни размазва с изтичане на информация, а другото ни праща за зелен хайвер. Впрочем снощи разговарях с Мери. Каза, че съпругът й не би казал истината, дори от това да зависи животът му.

— Затова ли оставам с впечатлението, че ще вдигнеш голям грозен скандал веднага щом пристигнем?

— Еди всеки момент ще се обади, за да ни предложи сделка — отвърнах. — И какво ще кажем? „Ей, малко сме объркани — ти укриваш най-важните доказателства, а клиентът ни мотае като за световно.“

— И ако му нариташ канчето, това ще помогне, така ли?

— Поне ще се почувствам по-добре.

— Разбирам.

Тя ме изгледа продължително, все едно бях бутилка с нитроглицерин, която е по-добре да не разклаща. После отново си сложи слушалките и някак си ме остави с впечатлението, че не сме на една и съща позиция.

Морисън вече беше прикован за масата, когато пристигнахме. Започнах направо:

— Срещнахме се с Милт Мартин. И имаме проблем с истината. Той каза, че си прост лакей. Според него си лъгал всички, че си голяма клечка. Най-важната ти задача, докато си работел за него, била да му лъскаш обувките.

Морисън вдигна очи с изражение на пълен потрес — горе-долу това, на което се надявах. Само емоционалният еквивалент на електрошок беше в състояние да го накара да каже нещо искрено.

— Това копеле — изплю накрая. — Лъже най-безобразно.

Очевидно беше време да увелича волтажа. Прекосих стаята.

— Във вестниците от тази сутрин се твърди, че си дал на руснаците имената на двама души, които са били отзовани у дома и разстреляни. И си им дал позициите ни по преговорите със Северна Корея за ядрените запаси, които те услужливо са предали на старите си приятели в корейската столица.

— Това са глупости, Дръмънд. По дяволите, изслушай ме. Дори нямах достъп до севернокорейските документи.

Седнах на стола срещу него, като го обърнах обратно.

— Прокурорите нямаше да го кажат на пресата, ако не разполагаха с доказателства. Трябва да знаем какви са те. Нужна ни е всякаква почтена информация, която можеш да дадеш. А знаеш ли от какво имаме най-голяма нужда? Да спреш да ни лъжеш.

Устните му трепереха, а очите му бяха напрегнати и влажни, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Вените на врата му се издуваха от кръвното налягане.

— По дяволите, аз не лъжа, копеле! Не си измислям!

Катрина внезапно се наведе напред между нас.

— Вие двамата имате ли нещо против да изляза за малко?

— Какво? — казах.

— Нивото на тестостерон в това помещение направо ме убива.

Поклатих глава.

— Смяташ ли, че можеш да се справиш по-добре от мен?

Тя ме изгледа.

— С кое по-точно? Да вбесявам клиента ни? Да си разменям с него обиди? Да не върша работа?

На лицето на Морисън изгря широка самодоволна усмивка.

— Добре, умнице — казах. — Давай.

Тя се отпусна на стола до мен. Изгледа клиента ни, който отвърна на погледа й. После каза:

— Можем и по-добре, нали?

Той кимна.

— Добре. Казваш, че Мартин е излъгал. Кой може да го потвърди?

Той помисли малко, преди да отговори:

— Секретарката ми Джанет Уинтърс. Но не съм сигурен, че ще иска да помогне.

— Защо не?

— Това е същата секретарка, която твърдеше, че имаме връзка. Тя беше, ъъъ, ядосана, когато всичко приключи.

— Защо?

— Аз се борех за кариерата си. Трябваше да наема цивилен адвокат, специалист по такива неща. Тя изгуби разрешителното си за работа със секретни материали и беше уволнена.

Тъй като бях адвокат, имах доста точна представа за какво говори. Както и Катрина, която се опита да прикрие реакцията си, но не беше трудно да се отгатне какво мисли — все пак беше и жена. По някакъв неписан женски закон при такива ситуации винаги се приема, че мъжът е виновен за всичко.

Морисън също го усети. Новото му приятелче се изплъзваше.

— Виж — каза с известно неудобство. — Според адвоката нямаше друг начин. Не се гордея с това, което стана. Тя ми беше секретарка от три години и аз, ъъъ, май позволих отношенията ни да станат твърде близки. Но тя лъжеше… Господи, никога не съм спал с нея.

— А защо е твърдяла това? — попита Катрина.

— Защото се влюби в мен. Започна да ме кани на срещи. Няколко пъти ходих до апартамента й след командировки, за да си взема разни неща, и тя ми се натискаше.

— Мери знаеше ли за това?

— Точно тя ме посъветва да се отърва от нея. Когато се опитах да уволня Джанет, тя повдигна обвиненията. Нали разбирате, трябваше да се защитя.

Катрина предпочете да промени посоката.

— Добре, има ли някой друг, който може да потвърди какво си вършел?

— Попитайте жена ми Мери.

Поклатих глава.

— Какво, Дръмънд? Защо клатиш глава?

— Ние вече говорихме. Тя каза, че не е имала представа — отвърнах, като дискретно премълчах онази част, в която Мери намекваше, че е фантазьор и половина.

— Бях твърде важна личност — настоя той с шокиран вид, като изобщо не усети колко идиотски прозвуча това.

Вместо да губя време да оборвам това съмнително твърдение, смених тактиката.

— Алекси Арбатов. Да се върнем на него. Къде се запознахте?

— В Грузия, след второто кръвопролитие.

— Ти ли се запозна с него или той с теб?

— Нито едното, нито другото. Грузинците устроиха голямо погребение за избитите си сънародници и ние двамата се оказахме там.

— Защо?

— Беше подходящо място, за да оценим положението. По някакво съвпадение и двамата бяхме решили да се смесим с тълпата и да проверим доколко е сериозно недоволството.

— И какво? Застанахте един до друг?

— Ами… точно така всъщност. В следващия момент, преди да се усетя, някакви типове от КГБ вече ми се бяха залепили, настояваха да видят документите ми и ме питаха какво си мисля, че правя там. Алекси ги дръпна встрани и им обясни, че съветското правителство не иска никакви сериозни инциденти с американците. Каза им да се махат.

— Просто така?

— Не, не престо така — отвърна той ядосано. — Те знаеха кой е.

— Защо?

— Защото беше протежето на Юриченко.

— А кой беше Юриченко?

— Не кой беше, кой е Виктор Юриченко.

— Добре де. Кой е той?

— Шефът на СВР, агенцията за външна сигурност.

— И Арбатов му е бил приятел?

Морисън клатеше глава и не можеше да повярва, че му се налага да обяснява такива неща.

— По това време Юриченко имаше чин в КГБ, аналогичен на генерал-лейтенант в армията. Беше жива легенда. Беше се присъединил към КГБ в края на Втората световна и се носеха слухове, че именно той е издигнал Ким Ир Сей на власт в Северна Корея.

— Сигурно е хубаво в биографията ти да пише такова нещо. И как го е постигнал този Юриченко?

— Ким Ир Сен прекарал Втората световна, като се криел в тренировъчните лагери на КГБ в Сибир. Юриченко отговарял за него и когато войната свършила, придружил Ким обратно в страната, а после организирал съветска помощ, с която Ким отстранил конкурентите си.

— Това е древна история. Да се върнем на Арбатов в Грузия.

— Ами заговорихме се. Отне доста време, но накрая го предразположих и той се поотпусна. Каза, че Горбачов е постъпил глупаво, като е изпратил КГБ да смаже тия нещастници. Старата система умираше. Горбачов не можеше да посочи пътя към по-добро бъдеще, ако не обърнеше гръб на миналото.

— И ти предположи, че е от добрите?

— Дръмънд, Алекси беше сериозен човек. И ми каза, че неговият шеф Юриченко мисли по същия начин.

Изгледах го със запазената си марка недоверие.

— Значи този Арбатов се присламчва към теб, няколко биячи на КГБ те заплашват, той те спасява, а после започва да ти обяснява колко скапано нещо е комунизмът. Не виждаш ли, че отстрани това изглежда подозрително? Че някои хора дори могат да си направят извода, че по този начин се е опитал да спечели доверието ти?

— Не беше така. Заклевам се, че не беше.

Поклатих глава. Теорията ми за квадратния клин в кръглата дупка даваше неочаквани резултати. За човека срещу мен можеше да се състави аксиома, според която всяка крачка напред водеше до две назад. Усетих раздразнение в стомаха си и осъзнах, че ако веднага не си измисля извинение да изляза, скоро можеше да съдят и мен за убийство.

Докато отивахме към колата, се обърнах към Катрина.

— Между другото, добра работа свърши там вътре. Номерът с доброто ченге и лошото ченге беше много убедителен.

— Мислиш ли?

— Като за „Оскар“.

— Значи трябва да ти благодаря, че ме улесни.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, ти прави удоволствие да го вбесяваш.

— Опитвам се да изкарам истината наяве. Това е за негово добро.

— Arbeit macht frei — каза тя.

— Не разбирам испански.

— Пише го на една табела, която е висяла над входа на лагера „Освиенцим“. Означава „Работата те прави свободен.“

Сигурен бях, че ми прави някакъв тънък намек, но аз съм от онзи по-обикновен тип хора, които различават само черно и бяло, така че изобщо не я разбрах.

— Както и да е — казах. — Опитай се да откриеш тази госпожица, която твърди, че шефът я е чукал, а после я е уволнил. Аз ще пробвам с другата важна следа.

Върнахме се в тузарските си кабинети и се захванахме за работа. Моята беше да разследвам Алекси Арбатов, което нямаше да е трудно, защото знаех точно откъде да започна.

Когато споменах, че съм бил пехотинец, това всъщност означаваше, че съм бил в отдел „Външни операции“ — едно от онези подразделения на армията на САЩ, за които никога не сте чували. То се занимава с много деликатни шпионски задачки, като например да следи Нориега навсякъде, преди основните сили да нахлуят в страната му, или да проникне в столицата на Ирак няколко дни преди началото на Войната в Залива, за да унищожи централните компютри, контролиращи противовъздушната отбрана — ей такива работи.

Прекарах пет години в този отдел, преди два-три куршума да повредят вътрешните ми органи до такава степен, че да не мога вече да пробягвам маратонски разстояния, което, честно казано, беше облекчение, или да остана във „Външни операции“, което не беше.

Точно затова започнах да следвам право, но пък ми останаха и някои доста добри познати в разузнавателните среди. Например там се запознах с Морисън. Като се изключи този конкретен случай, имах добри спомени от отдела.

Обадих се на подполковник Чарли Бекър, който преди отговаряше за разузнаването в нашия отдел, а сега се беше прехвърлил в по-големия и престижен Национален съвет за разузнаване, или НСР.

— Здрасти, Чарли, обажда се Дръмънд — казах аз.

— Здрасти, Шон — каза той. — Какво ново?

— Още съм при военните. Всъщност защитавам един тип на име Уилям Морисън. Познаваш ли го?

— Знам го тоя. Голямо лайно. Искаш ли един съвет?

— Разбира се, Чарли, давай.

— Прекарай го. Издъни се в съда и го остави да се пържи. И без това никога не съм го харесвал, но този копелдак е обида за униформата и не заслужава да живее.

Май пропуснах да спомена, че Чарли Бекър е много твърд пич, който изобщо не си поплюва — необичайно качество за офицерите от военното разузнаване, които — с основание или не — се смятат за малко по-мекушави от традиционните военни. Общо взето, ги смятат за кекави свръхинтелектуални момчета, които много добре умеят да казват вбесяващо двусмислени неща като „От една страна това, а от друга страна онова“. Чарли беше изключение от това правило. Вдигаше почти двеста килограма от лежанка и е бил национален шампион по борба тежка категория, когато е следвал в Университета на Уисконсин. Чарли можеше да ме убие с плюнката си.

— Ами, аз дадох една клетва, когато станах адвокат, и…

— Да, да, знам — прекъсна ме той. — Майната им на тия глупости. Как мога да ти помогна да защитиш мръсния предател?

— Трябват ми две досиета. На двама руски шпиони. Единият се казва Юриченко, а другият Арбатов.

— Виктор и Алекси — каза той с тънък намек, че е на светлинни години пред мен. — Винаги има много молби за тях — двамата, така че мога дори да го направя незабелязано. Особено за Юриченко.

— Знаеш ли нещо за него?

— Католиците знаят ли нещо за папата?

— Без майтап?

— Имам негов плакат на стената в кабинета си. Искам да стана като него, когато порасна.

— Значи го харесваш?

— Да го харесвам? Този човек е чума на два крака. Най-добрият, когото съм виждал. Мразя го в червата. Иска ми се да беше на наша страна.

От устата на Чарли това наистина беше сериозен комплимент, защото той работи по много високи стандарти. Дадох му адреса на офиса си във Вашингтон и той обеща да донесе досиетата до няколко часа. Казах му да ги предаде лично на Имелда и когато кацнах на летище „Роналд Рейгън“ и отидох с колата в офиса, двете папки вече бяха у нея.

Нахълтах в кабинета си и отворих първо тази на Юриченко. Според информацията вътре Виктор Юриченко беше към средата на седемдесетте. Тъй като никой чужденец не беше виждал досието му в КГБ, тази оценка се основаваше на факта, че е влязъл в КГБ през 1944-та, когато е бил между осемнайсет и двайсет и две годишен. Бил е шпионин на шпионите — точно това пишеше вътре, а досиетата на разузнавачите не са като рецензиите за романи във вестниците, така че подобни фрази се срещат много рядко. Никой не беше съвсем сигурен за точния брой на невероятните операции, в които беше участвал, но освен историята със Северна Корея се смяташе, че именно той е избрал Кастро за лидер, помогнал е на Северен Виетнам във войната и безброй пъти е прониквал в ЦРУ и ФБР. Разбирах защо старият ми приятел го наричаше „чума“. Звучеше като студена война, водена от един-единствен човек.

Юриченко беше запален по шахмата и беше пътувал по много международни състезания, където беше известен с това, че сяда най-отзад и критикува ходовете на хора като Боби Фишер и Гари Каспаров. ЦРУ на няколко пъти беше настанявало свои агенти близо до мястото му; те се кълняха, че Юриченко е предвиждал всеки ход на играчите секунди след предишния ход на противниците им. Но никой не знаеше той някога да е участвал в международно състезание по шах. Изглежда, му е било достатъчно да седи отстрани и да наблюдава.

Когато Борис Елцин разпуснал КГБ през 1991 г., всички смятали, че Юриченко ще бъде на някое от първите места в черния му списък, тъй като бил организирал толкова разузнавателни удари по време на Студената война, че старият режим можел да го използва за рекламно лице. Спомнете си, че Елцин разформирова КГБ, за да покаже на Запада и собствените си хора, че идва нова ера и старите специалисти по мръсни номера с окървавени ръце нямат място в нея. За всеобща изненада Елцин постави Юриченко начело на СВР — руския еквивалент на ЦРУ.

Според един източник Юриченко беше усетил какво се готви и тайно се беше свързал с Елцин много преди разпадането на Съюза. В продължение на няколко години беше осветлявал Елцин за събитията по света и го беше предупреждавал за усилията на Горбачов да го смачка заедно с поддръжниците му. Накратко казано, Юриченко се беше присъединил към екипа на новия лидер — или от безскрупулен егоизъм, или с искреното убеждение, че старата система е толкова прогнила, че неминуемо ще рухне.

Откакто беше поел СВР, той беше по-скоро незабележим. Беше посетил САЩ три пъти, за да присъства на семинари и да се запознава с всеки нов шеф на ЦРУ, който беше идвал на власт по време на царуването му. Аналитиците изказваха подозрението, че се е отбивал само за да събере лични впечатления от конкуренцията; все пак ставаше дума за същия човек, който ходеше по международни шахматни състезания, за да гледа играчите. Зачудих се дали е бил също толкова добър в предвиждането на ходовете на предишните трима началници на ЦРУ. Или може би на предишните десет?

Беше описан като маниакално подреден човек, който се облича в шити по поръчка вълнени костюми с жилетки като старите европейски дипломати. Двама от психиатрите на ЦРУ бяха седели срещу него по време на една рекордно дълга среща и се бяха опитали да му съставят психологически портрет. Бяха излезли оттам с напълно противоположни впечатления. И двамата твърдяха, че е високо интелигентен, но според единия Юриченко беше студенокръвен, а другият беше очарован от него. Единият смяташе, че е бездушен; другият — че има силно развито чувство за съвест. Според единия Юриченко беше с раздуто его; другият твърдеше, че е скромен до крайност. И прочие. Или самите психиатри бяха шизофреници, или Юриченко беше невероятно коварен хамелеон, който можеше да заблуди двама високо квалифицирани наблюдатели едновременно.

Внимателно разгледах снимката, която Чарли услужливо беше сложил в папката. Изглежда, беше направена тайно, защото Юриченко беше със спокойно, отпуснато изражение. Седеше сам в нещо като фоайе на хотел. Косата му беше снежнобяла, както и гъстите му вежди; носеше старомодни очила със златни рамки и имаше обикновени, умерено привлекателни черти на лицето. Около устата и очите му имаше стотици бръчици, които издаваха добро чувство за хумор. Приличаше на кльощав Дядо Коледа, без дългата брада и коса. Не беше женен и никой не знаеше нищо за деца.

Отворих папката на Алекси Арбатов. Този път започнах със снимката — исках да имам реална представа за човека, който може би здравата беше прецакал клиента ми.

Беше с тъмна коса, тъмни очи и черти, които някак си изглеждаха едновременно остри и меки — остри, в смисъл на силен ум и контролирани емоции; меки, в смисъл на приятелски, но без преструвка. Беше едно от онези лица, които можеш да наречеш опасно чаровни — безспорно красиви, но по онзи начин, който кара момичетата да ги замъкнат вкъщи, за да ги запознаят с майките си. На лявата му буза имаше бенка. Напомняше ми на телевизионния актьор Джон Бой Уолтън — любимото на всички обикновено момче.

Беше на трийсет и шест и беше завършил Московския университет, еквивалентът на Харвард в Съветския съюз, като се беше дипломирал на петнайсет — рекорд, ненадминат до днес. Имаше магистърска степен по нещо, наречено „Американистика“, и докторска по политология. Смяташе се, че Юриченко гледа на него като на сина, когото винаги бе искал да има. Двамата бяха неразделни.

Много интересна подробност. Юриченко и Арбатов винаги работеха заедно. Казано по друг начин, Алекси Арбатов беше палачът на Юриченко — човекът, когото изпращаше за най-важните задачи.

Да вземем например привличането и контролирането на най-ценния шпионин в руската история — това би била важна задача, нали?

И още как. Продължих да чета и установих, че както и в случая с шефа му, Арбатов беше наблюдаван и оценяван от няколко психолози на ЦРУ. Далеч надхвърляше профила им за стандартния оперативен агент. Имаше усет към подробностите, беше скромен и почти аскетичен в личния си живот. Беше вегетарианец, което в Русия се среща горе-долу толкова често, колкото лалетата през зимата. Още по-необичайното — беше и въздържател и почти никога не пиеше повече от чаша вино. Беше цяло чудо, че руснаците изобщо са му дали паспорт.

„Магнетично обаятелен“, твърдеше един от наблюдателите. Въпреки очевидната си интелигентност той не беше нафукан, нито арогантен, нито плосък — типичните недостатъци на всички тайни агенти. Заключението на психолога беше „изненадващо срамежлив и тактичен“.

Всички тези качества със сигурност щяха да се харесат на един прекалено амбициозен егоистичен офицер, който беше убеден, че е по-умен от всички останали. Просто не беше честно: позьорът срещу момчето-чудо. Горкият Морисън дори нямаше да усети ръката, която му измъква портфейла. И ако в ЦРУ бяха дори наполовина прави за Арбатов, да изпратиш Били Морисън да работи с него беше като да организираш мач на кварталния побойник срещу Майк Тайсън. Те дори не се състезават в един и същ спорт, за бога.

Накратко казано — ако бях един от хората в екипа, който разследваше Морисън, отношенията му с Арбатов щяха да бъдат първата ми грижа.