Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Издателство Обсидиан, София, 2005

Редактор Здравка Славяново

Художник Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Здравка Славяново

Формат 84×108/32. Печатни коли 26

Печат и подвързия: „Балканпрес“, София

ISBN 954–769–042–6

История

  1. — Добавяне

17

Бях навил часовника за четири сутринта и веднага щом звънна, скочих от леглото и облякох джинси, тениска и топло яке. Изтичах долу във фоайето и се запътих навън към „Киевская“, станцията на метрото на три пресечки от хотела. За разлика от американското метро тук нямаше ескалатори — само дълги, тъмни, страховити стълбища, които те отвеждат дълбоко под земята. Входът към ада вероятно изглежда по сходен начин.

Всъщност преди време московското метро се е смятало за едно от най-великите архитектурни творения на човечеството. Сигурно има някакво фройдистко обяснение на факта, че от всички неща, в които е можел да се състезава със Запада, Сталин е избрал точно метрото. Макар че всичко, което комунистите са построили над земята, е потискащо грозно, московските метростанции са огромни пещери, изпълнени с невероятни барелефи и разпръснати тук-там статуи, така че можеш да се закълнеш, че си по-скоро в сюрреалистична арт галерия, отколкото в подземна метростанция. Разбира се, можеш да се потопиш изцяло в усещането само ако наистина си падаш по комунистически реликви.

Минах покрай две-три статуи, докато открих една амазонка със забрадка и сърп в ръка — която вероятно трябваше да изобразява идеала за съветска жена. Веднага се виждаше защо раждаемостта е паднала толкова рязко в Съветския съюз.

Огледах се, за да се уверя, че никой не ме следи, после измъкнах един тебешир и нарисувах три чертички на мраморния постамент, точно до левия крак на статуята. После бързо се върнах обратно по тунела и нагоре по стълбището. Трябваше да убия четирийсет минути, затова тръгнах да се разхождам по улиците и да разглеждам местните форми на живот.

Московската фауна се състои предимно от стада изключително бедни бездомни хора. Беше студено като в ада, но въпреки това те бяха навсякъде — свити във входовете, застанали до стълбищата на метростанциите, те тропаха с крака, за да поддържат кръвообращението си, и се опитваха да пробутат на минувачите невъобразими неща — от спаружени кренвирши до използвани войнишки ботуши и очукани тигани. Част от тях бяха възрастни жени, но повечето бяха ветерани от войните, при това с липсващи крайници.

Не можех да си представя какво е чувството, когато жертваш крайник в Афганистан или Чечня, върнеш се и получиш такова хладно посрещане. Държавата вече не може да си позволи да ти изплаща помощи, дори да стигат само за чифт чорапи, и ти си принуден да прекараш остатъка от живота си по ледените улици, като се надяваш, че минувачите ще проявят милосърдие към човека без крака в парцаливата военна куртка, който седи с протегната ръка. Разбитите империи оставят грозни следи.

Насочих се към един открит щанд за вестници и цигари на две пресечки от спирката на метрото, където се загледах в заглавията — донякъде безсмислено занимание, защото всичките бяха на кирилица. Най-сетне човекът, когото чаках, дойде и започна да разглежда списанията. Познах го от снимката.

Застанах до него и промърморих:

— Бил ви праща поздрави.

Той не ми обърна внимание.

— Добре, да пробваме с това. Три монети във фонтана? Не, не е така… абракадабра? Не, мамка му, и това не е… Априлските дъждове раждат майски цветя?

Той се хилеше, сякаш бях много забавен. Е, аз съм много забавен. Понякога. Но той се отдалечи, без да каже нищо, и аз го последвах, защото не знаех какво друго да направя. Продължихме по улицата и влязохме в една малка пекарна, където той се нареди на опашката и си поръча нещо, а аз застанах на прага и неловко се почудих какво да правя. Е, най-умното щеше да бъде да избягам обратно в хотела и да забравя за идиотския си план, но вече бях прекосил Рубикон, така да се каже, и трябваше да видя какво ще стане по-нататък.

Той взе две чаши кафе и две кифлички и се отправи към една маса. Най-после схванах намека.

Когато седнах, Алекси Арбатов се усмихна и попита:

— Как е мой много добър приятел Бил?

— Не е много добре. Всъщност направо е зле.

— Да, и аз така чувам. Много съжалявам. Бил е моят добър приятел.

Говореше приличен английски, но като повечето руснаци бъркаше времената и определителния член. И „в“-то му звучеше прекалено меко. И прочие.

Взех едното кафе.

— Ами, да, обвиняват го в шпионаж, а нали ги знаете правителствата. Нямат чувство за хумор, когато става въпрос за такива неща.

Той отпи от кафето си и ме огледа. Аз му го върнах и забелязах, че отблизо лицето му изглежда съвсем различно от снимките. Не беше просто приятно лице — беше като онези лица, които италианските художници рисуват на ангелите. Чертите му ми бяха познати, но в кожата му имаше някаква свежест, а в очите блясък, което ти внушаваше, че зад тази фасада не е възможно да има измама или коварство. Беше от онези лица, за които измамниците се молят на Господ на колене.

— Вие сте Дръмънд, да? — попита той. — Защитник на Бил, да?

— Откъде-накъде? — опитах се да прикрия изненадата си.

— Моля, това е моята работа. Вие сте военен адвокат, да?

Това беше традиционен салонен трик: великият шпионин демонстрира колко добре владее занаята си, като ти казва какъв размер и марка презервативи използваш. Въпреки това бях изумен и объркан. Бях планирал да се представя като агент на правителството на име Хари Смит и глупаво си мислех, че номерът ще мине.

Тъй като очевидно нямаше смисъл да отричам, кимнах.

— Бил ме изпрати да ви задам няколко въпроса.

— Ще направя каквото мога, за да помогна. Бил е моят приятел.

— Всъщност наистина има нещо, с което можете да помогнете. Той иска да знае защо… си го прецакал — казах, без да се церемоня повече.

— Бил сигурно не е поръчал да попиташ точно това.

— Точно това ми поръча — излъгах.

Като негов адвокат имах право да лъжа от негово име. Всъщност дойдох в Москва, за да се видя с Арбатов. Хитро, а? Ако Морисън беше виновен, не изглеждаше склонен да си го признае, а дори да не беше, единственият човек, който можеше да го знае със сигурност, седеше срещу мен. Възнамерявах да изкопча истината от Алекси Арбатов, да му организирам импровизиран съдебен процес.

— Не ме мотай, Арбатов — продължих в същия дух. — Чака го смъртна присъда. Прокурорът едва успява да изчете поредното обвинение и му носят следващото. Искаш ли да ти кажа как се досетих?

Към този момент той трябваше да прояви нервност или да започне да увърта, но вместо това спокойно каза:

— Да, моля, да ми кажеш как се досети.

— Някъде през осемдесет и осма-девета двамата с твоя шеф Юриченко сте разбрали за една млада двойка американци, съпруг и съпруга, новите звезди на нашето разузнаване. Мъжът бил офицер от армията, който с малко помощ отвън можел да се издигне много бързо до генералски чин. Ако можел да се похвали с това, че те е привлякъл на американска страна, повишението му било сигурно. Все едно е открил топлата вода. Просто е щяло да стане задължително да го повишават, защото е единствената връзка с теб.

Той си пиеше кафето и дъвчеше кифлата, без да отговаря, да жестикулира или да изразява отношение.

— Този млад офицер бил идеалната плячка — продължих. — Интелигентен, красив, компетентен, но освен това суетен и необичайно амбициозен, следователно уязвим. Отива той в Грузия значи и изведнъж някакви горили от КГБ започват да го гърбят — и по една случайност се появяваш ти. Спасяваш го, той си мисли, че те е привлякъл, а после ти започваш да му помагаш да напредва в йерархията.

Той отново отпи от кафето си, за да преглътне кифлата, и попита:

— Вие наричате това операция тип „Манджурски кандидат“, да?

— Няма значение. След това привличаш и Мери и ги превръщаш в незаменима двойка. Това, че си техен трофей, те прави безценен за тях. Морисън ти вярва. Казва ти разни неща. Смята, че си негова собственост, а всъщност е обратното.

— Много добре, но къде влиза Мери в тази история?

— В ролята на неволно измамената жертва. Тя се среша с теб, когато той не може. Държи го в течение. Връща се от срещите с теб, ляга си при съпруга и си бърбят за теб, докато заспят. Понякога сигурно си я използвал, за да предаваш кодирани съобщения и сигнали. Нали така?

Той сви рамене и попита:

— И как става така, че хващат Бил?

— Все още не мога да си го обясня. Може би някой в Москва го е издал… или може би ти си дал името му на ЦРУ.

— И защо го правя? Той е бил ценен за Русия, да?

— Ти ми кажи — отвърнах, като търсех по лицето му издайнически знаци и продължавах да не ги откривам. — Може би е станал алчен и е искал неща, които не си можел да му дадеш. Може би ти е писнало от него, а може и да е разбрал, че го използваш, и да се е ядосал.

Той кимна, сякаш и трите варианта не бяха за отхвърляне.

— И как Бил предава всички чудесни неща, които говорят, че ми е дал?

— И това все още не съм го разбрал.

— Не?

— Не още. Проблемът е, че правителството стреля по него с нещо като ловна пушка с голям калибър. Дори някои от сачмите да попадат право в целта, по-голямата част са произволни изстрели — неща, които подозират, че е предал, или пък знаят, че не са негова вина, но искат да му натресат… Не знам. Но ти си го подвел да ти каже някои неща и сега го чака бесило.

Той остави чашата си и забърса няколко трохи от масата.

— Майоре, много съм разочарован. Имаш ли някакъв опит в разузнаването?

— Явно съм изпуснал този курс в Юридическия факултет.

Той сплете пръсти и подпря брадичката си на показалците.

— Ние не издаваме агентите си по този начин. Ако го предам, ще изгубя всичко, да? Вашето ЦРУ ще се запита какво ми е казал и ще покрие всички доказателства. Не се прави така. Ако трябваше да се отървем от Бил, щеше да се организира злополучен инцидент.

Беше мой ред да си пия кафето и да се преструвам, че това не ме засяга.

— И защо не направихте точно така?

— Вторият проблем — каза той, все едно не си бях отварял устата и той водеше разпита. — Имам сериозни причини да пазя Бил. Защо да го предавам? Той също ще ме предаде, нали? Разбираш — ще умра.

Ами да, помислих си, ето една добра причина Морисън да ни каже за Арбатов. Може би точно това се опитваше да направи. Но после ми хрумна нещо друго.

— Той е бил твоят човек и Юриченко го знае — казах. — Ако твоето име се забърка в това, ти вече не си таен герой, а излизаш на светло. Може би си решил, че е време всички да разберат колко си умен, как си успял да привлечеш американски генерал на ваша страна.

— Майоре, Мери беше шеф на бюрото в Москва, а Бил се готвеше за генерал-майор. И двамата имаха още потенциал. Ако точно в този момент ги изкарах на светло… как щяха да погледнат на това моите началници?

Не успях да измисля отговор — не че нямаше причина, дори стотици възможни причини. Просто от този случай ме заболяваше главата. Всичките тези хора бяха разузнавачи, контраразузнавачи, всякакви и това си беше тяхната заплетена игричка на двусмислици и двойни двусмислици. Аз, от друга страна, бях новак, имах съвсем бегла представа в какво обвиняват Морисън и дори тази представа беше крайно съмнителна и вероятно преувеличена.

Въпреки всичко реших да се пробвам.

— Може би Морисън е имал работа с още някой във вашата организация? Или пък някой в СВР е разбрал за него, завидял ти е за връзката ти с твоя шеф и го е издал, за да ти подлее вода?

— Тогава вече щях да съм мъртъв. И защо някой, който разбере за Бил, ще го издава? Така би — потърси точната дума… — навлязъл в чужда територия.

Кимнах в знак на съгласие и той продължи:

— Това се случва често в нашия занаят. Знае се. Но да унищожиш ценен източник само от завист? Не, не мисля.

Вторачих се в кафето си и се замислих за възможността това да е прекалено голям залък за моята уста. Точно както се твърдеше в досието на ЦРУ, Алекси Арбатов беше изключително умен и убедителен.

— Добре де, какво е станало според теб? — попитах, като глупаво издадох раздразнението си. — Защо цяла банда горили са цъфнали в посолството, за да арестуват Морисън? Американското правителство не хваща предателите, преди да е събрало един камион доказателства.

— И аз това се питам. Съдбата ми е в ръцете на Бил. И ако ме разкрие, тя ще бъде много грозна съдба.

— Така чувам.

Той се позасмя.

— Може би скоро и ще го видиш. Когато забелязах трите тебеширени черти на статуята тази сутрин, си помислих, че играта свършва.

— Какво искаш да кажеш?

— Само двамата с Бил знаем този сигнал. Очаквах клопка.

Замислих се върху това, а той добави:

— Но ти ме заинтригува. Ти си единственият американец, който се опитва да докаже, че Бил е невинен. Всички други казват, че е виновен.

— Значи според теб ние сме съюзници?

— Може би. Но има един проблем. Аз имам много сериозни резерви.

— Например?

— Ти не говориш така, сякаш той е невинен. Но по-важното е, че не знаеш правилата на нашата игра.

— Знам какво правя.

Той поклати глава.

— Моля, не се обиждай. Тази сутрин правиш три чертички, а после отиваш и заставаш на мястото на срещата като мишена на стрелбище. Ами ако съм бил разкрит и вместо мен дойде екип от контраразузнавачи на СВР, за да те арестува? Ами ако просто отговарям за Бил? Мога да те убия.

Потърках брадичката си и се опитах да изглеждам по-умен, отколкото се чувствах. Той не ми помагаше, като продължаваше с урока си по шпионаж за идиоти.

— Опитните агенти не правят така. Ние сме като кучета, да? Препикаваме дърветата, а после търсим място, откъдето да наблюдаваме. Двамата с Бил избрахме тази будка за вестници, защото до нея има голям хотел. Бил винаги идва на срещи, облечен като руски гражданин, а не типичен американец. Използва фалшиво име, за да вземе стая на горния етаж, и проверява дали съм сам. Не се показва, преди да вляза в закусвалнята. Ако не вляза, това е сигнал, че ме наблюдават и са ни заложили капан. Тогава Бил се качва на следващия самолет за Америка.

— Добре де, значи не съм професионален шпионин. Накъде биеш?

— Ти ми причиняваш усложнения.

— Защо?

— Знаеш за мен. Мисля, че имаш добри намерения, но си опасен.

Дори ако оставим външността му настрана, Алекси Арбатов говореше с някаква искреност, която те караше да искаш да му повярваш. Открих, че кимам и си мисля, че е прав, защото… ами добре, защото е прав.

Беше време да си ударя шамар, за да се свестя. Като начало той ме смяташе за неподготвен още преди да съм се съгласил да работя с него, което беше като да впрегнеш каруцата пред коня. Освен това не му вярвах. Окей, имаше алиби или контрааргумент на всичко, но той беше вундеркинд в професията, която ражда най-големите лъжци и предатели на света, а и нали точно така всъщност се беше запознал с клиента ми? Ето докъде можеше да стигне човек, ако му се довери.

От друга страна, бях дошъл чак дотук, за да се срещна лично с Алекси Арбатов, и сега какво?

Преди да успея да си отговоря, Арбатов ме изпревари. Той стана, акуратно събра чашите и салфетките ни и като съвестен гражданин ги занесе на гишето за отпадъци.

После отиде до касата, където една дебела бабушка вземаше поръчката от друг клиент. Извика нещо на руски, тя вдигна глава, засмя се и му отговори. И двамата се разсмяха. Не разбрах нито дума, но схванах общия смисъл. Той й направи комплимент за кафето и кифлата, а тя реагира като тринайсетгодишно момиченце, на което „Бекстрийт Бойс“ току-що са разрошили косата.

Бях изненадващо впечатлен. Човек не очаква от кръвожадните коварни шпиони да са толкова сърдечни към обслужващия персонал. От друга страна, такива хора си разбират от работата. Те знаят, че дребните детайли придават достоверност и на най-големите им измами.

Настигнах го на прага и напрегнато прошепнах:

— И сега какво?

Той не ми обърна внимание, излезе навън и измина около десет крачки, преди да се обърне.

— Нищо. Довиждане.

И изчезна в тълпата. Очевидно вече беше взел решение. Можех да си рисувам колкото искам с тебешир по онази статуя; той никога повече нямаше да се появи.