Брайън Хейг
Кукловодът (3)

3

Тъй като Еди имаше няколко месеца преднина, на този етап бързината беше най-важна. Спрях на първата бензиностанция и използвах телефона, за да се обадя на секретарката си. Името, чинът и прочие в нейния случай са старши сержант Имелда Пепърфийлд. Отговори на първото позвъняване, както впрочем прави и всичко останало — толкова навреме, че дори малко изпреварва събитията.

— Здрасти, Имелда, аз съм. Нали разбра за случая „Морисън“, за който тръбят всички медии?

— Чух, да.

— Наш е. Морисън ме помоли, а жена му ми е… хм, стара приятелка и, как да ти кажа, принуди ме да се съглася.

Имелда е висока около 1,50, тежи 72 килограма и е на около петдесет години — чернокожа жена с топчесто лице, набито тяло, очила със златни рамки и леко прошарена коса. Отдалеч прилича на безобидна бабка — една от онези жени, прехвърлили средната възраст, които в свободното си време плетат шалове и пуловери на племенниците си и готвят пилешка супа за болни приятели. Това всъщност е огромна грешка. По-безопасно би било да сбъркаш атомна бомба с пиратка.

Имелда е отраснала в планинските райони на Северна Каролина, където е прихванала акцента на необразованите чернокожи селяци. Въпреки че отдавна не е такава, тя продължава да използва този акцент — най-вече за да заблуждава тъпаци като мен, че има някаква действителна причина да ми отдава чест и да ме нарича „сър“. Зад този коварен камуфлаж дебнат остър като бръснач ум, две магистърски степени и деликатността на камион „Мак“. В армията е изкарала близо трийсет години, виждала е всички начини за прилагане и злоупотреба със закона и предлага опитните си съвети винаги когато ги поискате — или дори когато не ги поискате — по същия начин, по който един тежък чук би помогнал на колче за палатка да навлезе по-дълбоко в земята.

— Лоша идея — каза най-сетне тя.

— Защо?

— Щото и бъкел не разбираш от шпионаж. Щото си затънал до ушите.

Няма много хора, които могат да употребят думата „бъкел“ и да очакват да ги вземат на сериозно. Но пък и не познавам никой, който да не взема Имелда на сериозно. Аз например я вземам много на сериозно.

— Дело като всяко друго — уверих я. — Просто е на различна сцена и с различни актьори.

— Глупости на търкалета. Заради жената ли го правиш?

— Имелда, тя ми е само стара приятелка. Не е лично, а професионално отношение… освен това не забравяй, че мъжът й поиска аз да го защитавам.

Тя не обърна внимание на последното.

— Чу ли кой е прокурорът?

— Голдън. И какво от това?

— Вземаш това дело, щото си падаш по жената на обвинен в държавна измяна, и заставаш срещу Голдън по материя, от която не отбираш. И ме питаш какво от това?

Имелда има влудяващия навик да си съставя собствено мнение, което понякога много ме дразни. Но пък и аз имам дразнещи навици, така че сме квит.

— Не си падам по Мери — отговорих. — Колкото до Еди, направо ще го издухам от съдебната зала.

После се върнах на непосредствените задачи.

— Ще потърся кого да наема за помощник, а искам ти да устроиш офис с постоянна телефонна връзка в Левънуърт.

— По-добре намери някой адски способен помощник, защото ще имаш нужда.

— Благодаря ти за доверието в способностите ми.

— Не съм казала, че имам доверие на способностите ти.

Беше си права всъщност, така че след това се обадих на един офицер в отдел „Личен състав“ на Военния съд и го помолих да ми направи списък на всички служители юристи, които владеят руски.

След няколко минути той ми се обади, за да съобщи, че компютърът е открил само две имена. Едното беше на капитан Карън Збровня, която вече беше заета. Имаше и един тип на име Янковски, който владееше полски безупречно, но руският му беше оценен по-скоро като слаб.

Това нямаше да свърши работа. Трябваше ми човек, който да може да прочете за една нощ някой роман на Толстой в оригинал, без да пропусне нито един тънък нюанс, ако руснаците изобщо имат такива. Затова се обадих на един стар приятел от университета, който практикуваше наказателно право в окръг Колумбия. Казваше се Хари Зинстър и беше най-големият клюкар на вашингтонската правна сцена; за съжаление обаче беше и крайно некадърен адвокат.

Той вдигна телефона сам, тъй като със сигурност не можеше да си позволи секретарка.

— Здрасти, Хари, Дръмънд е — казах. — Ще те помоля за една услуга.

— Няма проблеми. Някой познат ли искаш да представлявам? Малко ми е натоварено, но ще се опитам да го вместя в програмата си.

Да, бе. Хари не беше виждал натоварена програма, откакто беше завършил университета, а освен това никога не бих оставил мой познат в двете му леви ръце.

— Всъщност трябва ми юрист, който знае руски, при това много добре. Познаваш ли такъв?

— Няколко.

— Освен това ми трябва човек, който има или поне може да получи разрешително за работа със секретни материали. Усложних ли задачата?

— Никак дори. Катрина Мазорски преди работеше нещо за правителството. Кантората й сега е вкъщи, тук, в окръг Колумбия, занимава се предимно с наказателни дела.

— Познаваш я лично или само си чувал за нея?

— Познавам я, Шон, макар и бегло. Понякога виси в очакване на клиенти в полицейското на Четиринайсета улица и събира огризките от нощната смяна. Няколко пъти сме пили кафе заедно посред нощ.

Едно от нещата, които наистина обичам във военното правораздаване, е, че клиентите ми падат на бюрото направо от конвейера. Правните университети никога не раздуват, че адвокатската професия включва и висене по нощите в полицейското управление, където да умоляваш сводници, проститутки и обирджии да ги защитаваш. Странно защо.

— Случайно да имаш телефона й? — попитах Хари.

— Някъде тук беше… — Той започна шумно да отваря и затваря чекмеджета.

Това продължи известно време, тъй като умението да организира нещата беше още една от слабите страни на Хари.

— Намерих го — измърмори най-сетне.

Благодарих му, натиках в телефона още седемдесет и пет цента и тя отговори на първото позвъняване.

— Катрина Мазорски? — попитах.

— Аха.

— Казвам се Дръмънд. Хари Зинстър ми даде координатите ви.

— Познавам го, да.

— Ами… Хари ми каза, че знаете руски. Колко точно го знаете — колкото да си поръчате бира и хотдог или колкото да проведете дълъг откровен разговор със специалист по противоракетна отбрана?

Тя се изсмя кратко и дрезгаво.

— Вижте, аз не мога да проведа дълъг и откровен разговор със специалист по противоракетна отбрана на никакъв език. Но иначе отговорът е да, говоря като рускиня.

Забелязах, че има интересен глас — по-плътен от повечето женски гласове, почти дрезгав. Започнах да си представям жена на трийсетина години, елегантна, тайнствена и изкусителна. Нямаше начин да отговаря на това описание и във физическо отношение, но надеждата умира последна.

— Откъде го научихте? — попитах.

— От родителите ми.

— А те откъде са го научили?

— От своите родители. Надявам се, че тези въпроси водят към нещо по-съществено.

— Да, водят. Аз съм военен адвокат и работя по едно дело, в което ми трябва юридически помощник с говорим руски.

— Разбирам. И си мислите да ме наемете?

— Хари освен това каза, че сте работили за правителството. Какво точно?

— Преводач в Държавния департамент.

— Имахте ли разрешително за работа със секретни материали?

— Аха. Строго секретни.

Беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Можете ли да зарежете всичко друго и да дойдете да се срещнем? — попитах.

— Ами… това интервю за работа ли ще бъде?

— Временна работа, може би няколко месеца, и ще включва пътувания. Това устройва ли ви?

Тя се поколеба.

— Може би.

Дадох й адреса на кабинета си и бързо поех натам, за да се приготвя. Имелда ме изгледа недоволно, изсумтя няколко пъти и ме замери с една купчина жълти листчета, на които беше записала кой ме е търсил по телефона. Не беше много доволна от мен. Наистина, почти не го показваше, но аз я познавах добре. Убих времето, като върнах обажданията.

После на вратата се почука и Имелда промуши в кабинета ми обърканата си физиономия.

— Тук има някаква жена… каза, че се явява на интервю за работа.

— Катрина Мазорски?

— Същата. Тя не е адвокатка, нали?

— Защо не?

Веждите на Имелда почти прекосиха челото й, а секунда по-късно Катрина Мазорски прекрачи прага. Бях се изправил, за да й стисна ръката, но замръзнах — нещо като временна парализа.

Беше облечена с много плътно прилепнали черни кожени панталони, миниатюрен потник, под който надничаше черен сутиен, носеше тъмнокафяво червило, сребърна халка от лявата страна на носа и още една на голия си пъп. Косата й беше тъмна и права, а очите — кафяви или може би зелени. Имаше широки рамене, страшно тънка талия, дълги и слаби крака и беше красива… и, да, дори секси, но не по начина, по който съм свикнал да са красиви или секси момичетата. Красива горе-долу в стила на Сандра Бълок, но дегизирана като клоун и пробита тук-там.

— Вие, ъъъ, сте мис Мазорски? — заекнах.

Тя се отпусна на стола пред бюрото ми.

— Приятелите ме наричат Кейт, но ти все още не си ми приятел, така че Катрина ще свърши работа. Аз как да ти викам?

— Казвам се Шон Дръмънд. Разбира се, приятелите ме наричат Шон. Можеш да се обръщаш с „господин майор“.

Тя се ухили.

— Страхотно. Каква е данданията?

— Данданията?

— Случаят де.

Погледахме се известно време. Най-сетне аз казах:

— Бих искал аз да задавам въпросите. Може да ти прозвучи глупаво, но веднъж прочетох в един учебник по мениджмънт, че така се прави на интервюта за работа.

— Ами стреляй тогава — каза тя. — Нали така казвате вие?

Завъртях очи.

— На колко години си?

— На двайсет и девет.

— Кога си завършила право?

— Преди две години. В Мериланд, вечерно.

— И с какво се занимаваш от дипломирането насам?

— С по малко от всичко.

— Не искам да си пъхам носа, но можеш ли да го опишеш по-точно?

— Добре де. Първите няколко месеца се подготвях за адвокатските изпити за практикуване във Вашингтон и в щата Вирджиния, явявах се на разни интервюта за работа и…

— Получи ли някакви предложения? — прекъснах я.

Тя ме изгледа развеселено.

— Няколко, да.

— Какви по-точно?

— Няколко пъти получих предложения да спя с бъдещите си работодатели, които провеждаха интервюто. Искаш ли да ти разкажа с подробности?

— Ами, не, нека да ги пропуснем. Значи не можа да си намериш работа.

— Правилно си схванал.

Все още кимах, когато Катрина попита:

— Ами ти?

— Моля?

Тя се наклони напред.

— Ами ти? Къде си завършил право? От колко време работиш в армията? Какво очакваш от мен?

Изглежда, все още имаше известно объркване по отношение на въпросите в интервюто за работа. Преглътнах раздразнението си и отговорих:

— Завърших право в Джорджтаун преди осем години. В продължение на пет години преди това бях офицер в пехотата. И те поканих на интервю, защото сформирам екип за защитата на генерал Уилям Морисън.

Тя се отпусна назад:

— Морисън? Шпионинът?

— Същият. Интересуваш ли се от предложението?

— О, да, интересувам се. Какво ще трябва да правя?

— Ще разберем в движение.

Тя помисли малко и попита.

— Ще участвам ли в делото, или просто ме вземаш като висококвалифицирана секретарка?

Имам добра памет. Сигурен бях, че съм й казал как аз ще интервюирам нея. Направих дълга студена пауза.

— Това е военно дело за шпионаж. Армията е избрала двама от най-добрите си прокурори. А ти каза, че си завършила вечерно в Мериланд, нали? На тяхно разположение са най-добрите юристи на ЦРУ и Държавния департамент. Толкова хора с магистърски степени от Бръшляновата лига ще се опитат да опекат клиента ми жив, че дори няма да можеш да ги преброиш. Кажи ми сега, с какво можеш да помогнеш?

Тя се отпусна.

— Владея отлично руски.

— Това е добре. Омъжена ли си?

— Не.

— Някога била ли си омъжена?

— Пак не.

— Имаш ли американско гражданство?

— Родителите ми са емигрирали десет години, преди да се родя.

— Ограничения за пътуване или извънредно работно време?

— Никакви. Колко ще ми плащаш?

— Ще ти уредя сто и петдесет на ден, плюс разходи. Не е кой знае какво, но армията е стисната. Между другото, горе-долу толкова получавам и аз.

— Устройва ме.

— Хм, това може да се окаже проблем — изтъкнах учтиво. — Разбираш ли, аз все още не съм ти предложил работата.

— Но ще го направиш. — Тя се засмя. — Определено ще го направиш.

— Наистина ли? Защо?

— Юридическият справочник твърди, че в този град има само още трима адвокати, които знаят отлично руски. Двама от тях вземат по петстотин на час и работят предимно за руската мафия. На третия предстои да му отнемат разрешителното, защото организирал измама с осиновени деца и обрал няколко бездетни семейства. Нито един от тях не може да си издейства дори място на партиен конгрес на републиканците, да не говорим за разрешително за работа със секретни материали. Имаш късмет, че съм свободна. А сега се усмихни, направи ми предложение и спри да ни губиш времето.

Поклатих глава.

— Може и да се изненадаш, но са ми казвали, че извън този град също живеят адвокати.

Тя сви рамене.

— Ще изгубиш седмици, а няма да намериш никой с по-добри препоръки и умения от моите. Престани да се мотаеш и ми предложи работата.

Беше наклонила глава встрани и ме гледаше палаво. Очите й все пак бяха кафяви. Освен това беше страшно нахална.

Е, какво пък? Може би блъфираше за това колко е трудно да намериш подходящ адвокат. Но пък може и да не блъфираше, а времето наистина ме притискаше.

Претеглих плюсовете и минусите и казах:

— Ще опитаме, но само за проба. Ако не ми харесва как работиш, ще има „сбогом, прощавай“.

— Започвам от утре — отвърна тя. — И не се притеснявай за това как работя. Само гледай да не изоставаш.

После рязко стана, завъртя се и излезе от стаята.

Какво харесах в нея: очевидно беше интелигентна, самоуверена и привлекателна — ако си падате по този тип.

Какво не харесах: беше нахална, агресивна, нафукана и приличаше на шарен карикатурен плакат на пънкарка. Външният й вид можеше да се окаже проблем, но повече за нея, отколкото за мен. Моят проблем беше, че много й знаеше устата. Всъщност аз ценя това качество, но не е тайна какво става, когато събереш на едно място двама души с големи уста.

От друга страна, не се съмнявах в собственото си остроумие — значи трябваше да свърши работа.