Брайън Хейг
Кукловодът (2)

2

Пентагонът не е любимото ми място. Многобройният персонал, който работи там, се занимава с някои наистина безценни неща, като например да кара Конгреса да изпраща достатъчно пари всеки месец, за да си получавам заплатата. Но въпреки това сградата е огромна, мрачна и отчайващо безлична. Ако останеш в униформа достатъчно дълго, рано или късно ще те зачислят там. По същата логика, ако живееш достатъчно дълго, накрая ще се сбръчкаш, ще започнеш да пърдиш и да се изпускаш. Аз не прекарвам много време в размисли за третата възраст. А Пентагона посещавам само когато наистина се налага.

Качих се на третия етаж до кабинета на председателя на Военния съд, генерал-майор Клапър, където секретарката му настоятелно ми обясни, че провежда изключително, изключително важна среща, която е просто невъзможно, невъзможно да бъде прекъсната. Казва се Марта и съм забелязал, че много често повтаря разни неща, когато говори с мен.

— Ами, Марта — отвърнах, — тогава най-добре да седна, седна и да почакам, почакам?

— Млъкни — каза тя. — Просто млъкни.

След кратка, но ледена пауза вратата на Клапър се отвори със замах и навън се занизаха множество вкиснати мъже и жени с тъмни официални костюми. По някаква необяснима причина всички шпиони изглеждат по този начин. Може би дълбоките мрачни тайни, с които работят, смръщват лицата им. Или пък просто всичките са гадняри. Кой съм аз, че да знам?

Както и да е, веднага щом се махнаха, застанах до Клапър и му подадох молбата на Морисън.

После двамата заедно влязохме в кабинета му. Вратата не се затвори по най-нежния възможен начин и аз моментално изпитах подозрение, че е изключено да последва реплика от сорта на „Да, ти наистина си най-подходящ за тази работа“.

Той изобщо не загуби време.

— Дръмънд, какво е това, по дяволите?

— Молбата на Морисън да стана негов защитник.

— Това е повече от очевидно. Онова, което не е очевидно, е защо ти?

— Най-вероятно защото смята, че съм страхотен адвокат.

— Не, честно, Дръмънд. Защо?

Заклевам се, просто няма как да не си паднете по човек с такова чувство за хумор. Не че си падам по него, но със сигурност го уважавам, а от време на време дори го харесвам. Работата му като председател на Военния съд може да се оприличи на поста на директора в най-голямата адвокатска фирма в света. Подчинените му адвокати, правни съветници и съдии са пръснати буквално по целия свят и се занимават с умопомрачителен брой заплетени дела и юридически задачи. В такава професия е просто задължително да си раздразнителен, припрян и арогантен. А може би само на мен така ми се струва.

Моята мъничка част от огромната му империя е едно малко, тясно специализирано звено, което се занимава с тъй наречените „черни престъпления“. Последните по никакъв начин не са свързани с цвета на кожата, а единствено и само с военни части и отделни военнослужещи, които работят по толкова дълбоко секретни мисии, че никой дори не знае за съществуването им. Те съставляват по-голяма част от армията, отколкото обикновено си мислят хората, и работата на моето звено е да се справя с юридическите им проблеми — толкова потайно, че с години не виждаме слънчева светлина.

Тази деликатност обяснява защо ние, включително и аз, работим под прякото командване на Томас Клапър. Ние сме много неприятни копелета и се гордеем с това. Неведнъж са ми казвали, че аз съм най-неприятният от всички. Не е честно, дявол да го вземе, но пък никой не ме е и питал.

Да се върнем на Клапър.

— Наистина нямам представа защо е поискал мен, господин генерал — казах му. — Но няма значение, всеки обвиняем има правото сам да избира кой да го защитава.

Интуицията ми — или по-вероятно неговото изражение — ми подсказа, че тази кратка лекция по право изобщо не му е подобрила настроението.

— Знаеш ли кои бяха хората, които току-що излязоха от кабинета ми? — попита ме той.

— Мога да предположа.

— Не, не можеш. Това беше междуведомствената работна група, която ще се опита да определи точния размер на пораженията, причинени от Морисън. Това бяха началниците на контраразузнаването от ЦРУ, ФБР, НСС, военното разузнаване, Държавния департамент и още няколко агенции, за които не бях чувал. И всичките до един ми надуха главата. Бесни са, защото един офицер от армията на САЩ е предал страната си по толкова различни начини, че дори не можеш да си ги представиш всичките. Офицер от армията, по дяволите! Генерал. Предупредиха ме, че е много желателно да не допусна нито една грешка по време на това дело.

Той направи много кратка пауза.

— Сега разбираш ли защо изпитвам резерви към твоето участие?

Кимнах. Защо да го мъча да ми обяснява?

Той дълбоко си пое въздух и каза:

— Шон, ти си добър адвокат, но този случай е прекалено деликатен. Съжалявам. Не си подходящ за него.

Ами кимнах отново, какво да правя. Всъщност бях съгласен с него по този въпрос.

На лицето му се настани малко по-приятелско изражение, а бащинската му ръка легна на рамото ми.

— Сега вземи самолета обратно и обясни на Морисън защо не можеш да го защитаваш. Кажи му да не се притеснява, ще осигурим някой от най-добрите.

После ме погледна в очите и бащинската ръка се свлече от рамото ми.

— По дяволите, имаш ли представа в какво се забъркваш?

— В нещо, намирисващо на шпионаж, нали така?

Той не обърна внимание на сарказма ми. Добър ход. Ако го насърчаваш, става още по-зле.

Обикновено не съм толкова предвидим, но Клапър ме познава достатъчно отдавна, за да оценява малките ми странности. В далечното минало, когато беше обикновен майор, дори имаше възможността да преподава на един тъпоумен новак — лейтенант от пехотата на име Дръмънд, когото обучаваше в основите на военното право. Освен това по някаква случайност е същият късоглед глупак, който по-късно убеди армията да ми позволи да завърша право, за да стана военен адвокат.

Тоест в известен смисъл именно той носеше вина за сегашната ситуация. Каквото си надробиш, това ще сърбаш.

Клапър опита отново, като се мъчеше да запази спокойствие:

— Виж, Шон, когато ЦРУ и ФБР за пръв път дойдоха при мен с подозренията и доказателствата си за Морисън, щях да получа удар. Наблюдавали са го от месеци. Всичко са проверили.

— Ами хубаво. Значи ми остава да се боря за най-малкото зло. И най-загубеният адвокат идиот може да се справи с това. За какво се притесняваш?

Ако се съдеше по изражението му, притесняваше се за какво ли не.

— Поне се опитай да видиш нещата от моята гледна точка — каза той. — В момента работим заедно с Русия срещу тероризма, да не споменавам продължаващите преговори за петрола, съкращаването на ядрените оръжия и още стотина деликатни въпроса. Правителството просто не желае гафове с Русия при това дело. Нали ме разбираш?

— Да, господин генерал, разбирам, но той поиска мен, а всеки човек има правото да избира защитника си — за трети път му напомних не особено деликатно.

Както се казва: „Никой не е над закона.“ Е, това важи дори за генералитета, един вид единайсета Божа заповед. Бях упорствал дотолкова, доколкото беше здравословно за кариерата ми, и не ми оставаше нищо друго, освен да очаквам присъдата.

— Добре де, мамка му — каза той накрая. — Твой е.

— Чудесно, сър. Благодаря, ви — отвърнах, усърдно имитирайки военен възторг — безсмислено усилие, като се има предвид мястото и публиката. — И… хм, имам още една молба.

— Каква?

— Трябва ми помощник.

— Добре. Подай молба и аз ще я разгледам.

— Карън Збровня — отвърнах незабавно.

— Не — каза той също толкова бързо.

— Защо не?

— Защото вече е зачислена към друго дело.

— Ами отзовете я. Нали сам казахте, че това е най-важното дело в момента.

— Не мога.

— Разбира се, че можете, сър. Подпишете каквото трябва и бум, готово. Съвсем официално ви моля. Трябва ми Збровня.

Той сви устни.

— Разбираш ли… тя вече е зачислена към обвинението.

Изгледахме се. Карън Збровня беше абсолютен убиец сред военните адвокати: интелигентна, самоуверена, често безмилостна — и, да, страхотно парче, ако сте от бройкаджиите, които забелязват такива неща. И, още по-важно в моя случай, потомка на руски емигранти, които я бяха научили да говори като казачка.

И все пак това, че я губех, не беше най-големият ми проблем.

— Вече сте сформирали състава на обвинението? — попитах.

— В делата за шпионаж обвинението почти винаги се съставя първо. Збровня и началникът й одобряват всичко от месеци насам. Все пак трябва да са наясно с доказателствата, нали?

Ами да. Точно така. Дали си заслужаваше да отбележа, че аз също имах нужда от доказателствата? Или че обвинението получаваше твърде сериозна преднина, след като работеше по това дело от месеци?

— Казахте „началникът й“ — осъзнах внезапно. — Кой е начело на обвинението?

— Майор Голдън.

Хрумна ми, че сигурно е очаквал този момент с нетърпение.

Всяка година Военният съд присъжда неофициална награда, глупава пародия на наградите на школата „Топ Гън“ във ВВС, която наричаме „Награда за най-добър палач“. През последните две години тя стои на етажерката в кабинета на Еди Голдън, при това на толкова безобразно видно място, че дори само този факт е достатъчен да покаже що за човек е мистър Голдън. Аз също имах роля в спечелването на тази награда. Бях се срещал с него в съда точно три пъти, като в първите два се наложи да ме изнесат от залата на носилка. На третия почти спечелих надмощие, преди съдията да обяви делото за несъстоятелно, което от техническа гледна точка е равен резултат. При мисълта, че Еди може да ми погоди мръсен номер, ми призля.

— Ще ти изпратя името на помощника, когато го измисля — измънках.

Клапър кимна, докато се оттеглях с чувството, че се забърквам в дело, което не искам, представлявам клиент, когото не мога да понасям, и ще се боря с прокурор, от когото се страхувам до смърт. Иначе казано, бях се насадил на пачи яйца.

Подкарах колата си в отвратително настроение и профучах по Джордж Вашингтон Паркуей към жилищната зона „Маклийн“, описвана в брошурите на агенциите за недвижими имоти като „луксозно зелено предградие“ от другата страна на реката срещу славната столица на американската нация. Тези две прилагателни — „луксозно“ и „зелено“ — на практика означават, че без десет милиона долара в банковата си сметка няма да се уредите в „Маклийн“.

Прелетях покрай входа на централата на ЦРУ, завих надясно по Олд Мил Роуд, минах с неприлична скорост покрай училището и още две от луксозните зелени улици, преди да спра пред нещо, което брошурите на агенциите за недвижими имоти биха описали като „елегантен престижен дом с европейски чар“. В превод: още десет милиона отгоре.

Покрай улицата се нижеха изискани стари палати, които определено се различаваха от новите палати в другите квартали и намекваха, че живеещите в тях плащат данъците върху недвижимите си имоти със стари пари. Предполага се, че старите пари са по-добри от новите, но когато нямате никакви, какъвто е например моят случай, разликата е малко неясна.

Спрях на голямата извита алея за автомобили и паркирах шевролета си, модел 1996-а година, до едно чисто ново „Порше 911 GT2“ за 180 000 долара — великолепно лъскаво черно бижу, първокласна играчка за пораснали момчета. Възхищавах му се в продължение на един дълъг завистлив миг, после вратата на собствения ми автомобил някак си се изплъзна от ръката ми и — хоп! — на поршето магически се появиха голяма драскотина и грозна вдлъбнатина.

Отидох до вратата и позвъних. Човекът, който ми отвори, беше любопитно усмихнат, но щом ме фокусира, изражението му се промени неприятно.

— Дръмънд?

— От плът и кръв, Хоумър, и аз също много се радвам да те видя — отвърнах с широка фалшива усмивка.

Той не се усмихна в отговор. Хоумър Стийл, бащата на Мери, беше толкова кисел по рождение, че млякото се пресичаше на няколко километра около него. Веднъж на един коктейл ми се стори, че се смее, но когато се приближих да проуча ситуацията, се оказа, че се е задавил с парче омар. Бях на страната на омара, ако се интересувате.

— Ти пък сега какво искаш? — попита той не особено учтиво.

— Да видя Мери. Имаме уговорка.

Вратата се затръшна в лицето ми и аз търпеливо почаках в продължеше на три минути по часовник, като подслушвах яростния спор отвътре. Голям купон си беше, няма що.

Най-сетне вратата се отвори отново и на прага застана Мери Стийл Морисън в пълния си зашеметителен блясък. Нека да обясня за Мери.

Спомняте ли си Грейс Кели? Кожата с цвят на слонова кост, изгарящите сини очи, копринената светлоруса коса? Спомняте ли си как, щом тя влезеше някъде, всички мъже зяпваха в захлас? Е, това е Мери — без ни най-малко преувеличение. Веднъж от една холивудска агенция за дубльори видяха снимката й в някакво клюкарско списание и се опитаха да я наемат.

На втория месец от втората ми година в Джорджтаун тя застана пред мен в двора на университета и най-безсрамно ме покани на среща. Събра се тълпа. Хората искаха да видят какво ще стане. Постъпих като истински джентълмен — съгласих се, а после тя започна да ми се обажда непрекъснато и да ми досажда с чувствата си, така че се наложи цели три години да излизам с нея от съжаление.

Поне аз така си го спомням.

Няма да повярвате, но тя си го спомня по друг начин.

Баща й не бил особено въодушевен от избора й на професия, но с професията й ще се занимаем по-късно. Тя се връщала в къщи за уикендите и всеки път намирала някой нов кретен с пуловер на „Ралф Лорън“, небрежно подпрян на камината с чаша шери в ръка, който я оглеждал като някаква стара кушетка, приготвена за продан от баща й.

От тези дребни подробности Мери постепенно си направила извода, че баща й се опитва да я омъжи за нечия банкова сметка, и тази мисъл я подтикнала към откачена бунтарска реакция. В деня, в който най-сетне събрах достатъчно смелост, за да я поканя на кино, тя видяла в мое лице идеалния кандидат за своя перфектен план. Накратко казано, щяла да ме примами в къщата си, за да ме запознае с татко Скрудж, и тъй като аз бях твърде далеч от неговата представа за зет, Мери щяла да ме използва, за да сключи сделка — разглезените богати мамини синчета и аз да изчезнем едновременно от живота й.

Нейната версия на историята има предимството, че е невероятно близо до действителните факти. Още щом ме зърна, Хоумър избута симпатичния й задник в кабинета си, откъдето из цялата къща се разнесоха крясъци и удари по масата. И ако си мислите, че от това няма да се почувствате чак толкова зле, просто пробвайте.

Както и да е, сега стоях на прага й, а тя ме прегърна и ме целуна по бузата. Аз също я прегърнах, после и двамата отстъпихме крачка назад и се огледахме, както правят бившите любовници. Тя се усмихна и каза:

— Шон Дръмънд, адски се радвам да те видя. Как си?

— Ъъъ, ами прекрасно, значи здрасти, срещаме се по тъп повод, но иначе, как си ти, чудесно изглеждаш.

Готин съм, а?

Усмивката й — бях забравил опасното й въздействие. Повечето красиви жени се задоволяват с едно мизерно помръдване на няколко схванати лицеви мускула, сякаш по-скоро ти правят услуга, отколкото да изразяват чувствата си. Усмивката на Мери те поглъща целия.

Освен това наистина изглеждаше чудесно. Беше малко отслабнала в лицето и се беше сдобила с няколко миниатюрни бръчки, но това само подсилваше красотата й — поръсваше роса върху розовия цвят, както би се изразил някой поет.

Тя здраво обви и двете си ръце около лакътя ми и започна да ме дърпа навътре, като се кикотеше.

— Хайде, влизай. Заклевам се, че няма да ти се случи нищо лошо. Баща ми обеща да ни остави на мира.

— Ох, не знам — казах и надникнах вътре. — Не му вярвам аз на дъртия.

Тя отново се разсмя.

— Той си има мишена за стрелички на втория етаж, на която е залепил снимката ти. Сигурно вече е там и се упражнява.

Това беше шега, нали? Оставих се да ме отведе в дъното на голямата къща, където имаше просторна слънчева гостна, отделена от дневната с размерите на футболен стадион. Къщата беше пълна с древни наглед персийски килими, напукани стари картини, кожени мебели с медни кабари и всички останали нагледни пособия, с помощта на които показваш на гостите си, че не могат да си позволят твоя начин на живот.

Тя седна на един диван с флорални мотиви, а аз седнах срещу нея. Почти мигновено потънах в спомените си. Дванайсет години са много време и в главата ми се щураха милиони въпроси, но най-често се показваше този: „Чудя се, защо се омъжи за онова долно копеле, когато можеше да имаш мен?“

При дадените обстоятелства сигурно беше по-добре да го избягвам. Най-сетне обявих:

— Тази сутрин го видях.

— Как е?

— Не е добре. Пазят го да не се самоубие.

Тя поклати глава.

— Горкият Бил. Измислиха някаква причина да го извикат в офиса, а щом отиде, го извлякоха от посолството с белезници. Нарочно го унижиха. Негодниците дори поканиха Си Ен Ен да снима.

Опитах се да си придам съчувствен вид, но трябва да си призная, че доста се изкефих да гледам ареста по телевизията. Разбира се, това беше, преди да ме наеме за свой адвокат, а сега се срамувах от себе си. Точно така. Както и да е.

— Ами той подписа молбата и моят началник току-що я одобри.

Тя се опита да се усмихне топло.

— Благодаря ти. Наистина. Знам, че е неудобно. Просто…

А после усмивката й внезапно поддаде и тя започна да хапе устни.

Докоснах я по крака.

— Няма значение.

Тя сложи ръка върху моята.

— Не трябваше да те молим. Ама че тъпа ситуация.

— Не се притеснявай — засмях се.

— Шон, нямам право да те поставям в това положение. Отчаяна съм. Имам две малки деца и съпруг, обвинен в държавна измяна. Бил настоя да си ти, но…

— Виж — прекъснах я. — Ако се притесняваш за чувствата ми, по-добре недей. Аз съм адвокат, ние нямаме чувства.

— Лъжеш.

— Ни най-малко. Веднъж в Юридическия факултет в Джорджтаун заловиха едно момиче да плаче, защото току-що беше научила, че майка й е починала. Изключиха я на мига. В аулата се проведе събрание, на което й обясниха, че не става за адвокат.

Мери поклати глава и се засмя.

— Престани.

— Ние сме хората, които ликуват в киносалоните, когато „Титаник“ потъва, защото броим труповете и си представяме какви чудни дела за обезщетения могат да се спретнат.

Тя се изкикоти и каза:

— Господи, как ми липсваше.

После изведнъж се сви от неудобство, сякаш сама не можеше да повярва, че е казала такова нещо.

— Ей — възкликна тя малко изкуствено. — Искаш ли да се запознаеш с децата?

— Господи, деца ли? — простенах.

— Няма да е толкова зле, обещавам. Те са като нормалните хора, но по-малки. Само не споменавай Бил, става ли?

Кимнах, а тя излезе в коридора. Подвикна към горния етаж и малко по-късно по стълбите се разнесе силен шум от топуркащи крачета.

— Това е Джейми — каза тя, като гордо посочи момчето, — а това е Кортни.

После замълча за момент, докато измисли елегантен начин да ме представи другояче, а не като човека, който щеше да им е баща, ако не беше взела погрешно решение.

— Деца, това е майор Шон Дръмънд. Бяхме заедно в колежа и… ами бяхме най-добри приятели. Минава да види как сме.

Те доприпкаха до мен и ми стиснаха ръката — две русокоси, синеоки копия на майка си. Не беше неприятно преживяване, трябва да си призная, и аз изпитах някакво порочно удоволствие от факта, че децата на Морисън изобщо не приличат на него. Не ме питайте защо, просто така се почувствах.

Обърнах се към нея:

— Господи, гените ти са същински канибали.

Тя се изкикоти:

— Бил казва, че все едно съм се чифтосала със себе си.

А сега идваше трудното. Причината ергените да нямат деца се нарича „некомпетентност“. Винаги се опитвам да сляза на тяхното ниво, да ги ангажирам с разговор по теми, които предполагам, че ги интересуват — например камиончета и кукли Барби, — а те ме гледат като някакъв идиот.

Усмихнах се възможно най-очарователно.

— Е, деца, според вас как се представят „Редскинс“ тази година?

Мери завъртя очи към тавана, докато Джейми, който изглеждаше на единайсет-дванайсет, помисли върху въпроса и най-сетне каза:

— Имат нужда от нов треньор.

— Мислиш ли?

— И от нов куортърбек.

— Нов куортърбек значи.

— Освен това и защитата им хич я няма. Както и нападателите.

— Ти май много не ги харесваш, а?

— Дядо ги обича, така че аз ги мразя.

Възрастта му не пасваше на сметките ми, но въпреки това се вторачих в него и се зачудих дали всъщност не е мой син.

— Според мен ти ще станеш велик човек, когато пораснеш — казах му тържествено.

Кортни, която изглеждаше на шест-седем години, през това време бързо се беше оттеглила към убежището, което предлагаха краката на майка й, както правят срамежливите деца. Но пък беше момиче — при това мъничко и неопитно, — така че трябваше да се поддаде на чара ми. Усмихнах й се с възможно най-подкупващата си усмивка.

— Ами ти, Кортни? Ти не обичаш ли футбол?

Малката изглеждаше ужасно объркана, докато майка й не се протегна да й разроши косата.

— Не му обръщай внимание, миличка. Винаги се държи неестествено, когато наоколо има жени.

Кортни се изкиска.

— Значи е пуяк, така ли?

— Никога не употребявай тази дума пред хората, за които става въпрос — каза Мери, като строго размахваше пръст. — Изчаквай ги да си тръгнат.

Кортни се посмя още малко за моя сметка.

— Момичетата не обичат футбол — осветли ме тя. — Но пък аз харесвам „Плейстейшън“. Особено игрите, в които стреляш по хора.

— Вижда ли се кръвта?

— На по-добрите игри, да. В някои хората просто умират.

— Аха, ясно защо те ти доскучават — признах, като кимах разбиращо.

— Повече ми харесва да има кръв.

— Мисля, че съм влюбен в теб. Случайно да си свободна в петък вечер?

Тя стисна крака на Мери още по-силно.

— Мамо, има му нещо.

— Знам, съкровище. Има му, но ти не му се подигравай, защото е много чувствителен.

Изплезих се на Кортни и тя избухна в смях.

— Достатъчно — нареди Мери. — Вие двамата се качвайте горе и стойте по-далеч от дядо си. Пак е кисел.

След като изпълниха задължението да се запознаят с приятеля на майка си, двете деца се оттеглиха на бегом и с видимо облекчение. Бях впечатлен. Не ми трябваха повече от няколко минути, за да видя, че Мери е страхотна майка. Привързаността между нея и децата беше явна и заразителна.

Пак седнахме на диваните с лице един към друг.

— Случва ли се дядо им да не е кисел? — попитах.

Тя поклати глава и завъртя очи.

— Изобщо не му обръщай внимание на тоя заядлив старец. Смята, че сме идиоти, щом те намесваме в това. Казах му, че Бил е настоял да си ти и че винаги ми е заръчвал да се обадя на теб, ако го закъса сериозно.

— Мъжът ти трябва да пие по-малко.

Тя мъдро подмина забележката ми.

— Шон, той следеше юридическата ти кариера. Наистина ти се възхищава.

— Значи сериозното закъсване води до отчаяни действия.

Тя кимна.

— Според теб как ще мине?

— Ако трябва да бъда честен, ще бъде истинско изпитание за него, за теб и за децата. При подозрение в шпионаж правителството нарочно изпуска информация. Сякаш бюрократите изпитват някакво гнусно чувство за дълг да обяснят на американския народ каква точно гадина са пипнали.

Тя затвори очи с болезнено изражение.

— Виждала съм какво става. Опитвам се да се подготвя.

В действителност няма начин да се подготвиш за подобно нещо, но аз реших да премина направо на следващата точка.

— Какво ти казват в службата?

По този въпрос: на следващия ден след дипломирането ни Мери потъна в големия тренировъчен център на ЦРУ в Куонтико, щата Вирджиния, за да започне кариерата, която Хоумър се беше опитал да осуети с безплодното си сводничество. Така и не разбрах защо Мери толкова искаше да стане Джейн Бонд, но пък беше от онези идеални кандидатки, за които в ЦРУ си мечтаят — интелигентна, възпитана, лесно приспособима, — така че агентите от личния състав вероятно й бяха обещали всякакви глупости. По-късно чувах, че се справя доста добре, но и нейната работа беше толкова секретна, колкото и моята, така че нямах представа какво прави всъщност.

Тя се облегна назад и изпусна дълга въздишка.

— Засега нищо не са ми казали. Не могат. Аз съм шеф на бюрото ни в Москва, а съпругът ми е обвинен, че работи за руснаците. Ужасно неудобно за всички замесени.

Боже мой. Опитах се да прикрия изумлението си.

— Шеф на бюрото? Ти?

Тя кимна, докато се опитвах да смеля тази новина. Няма нужда да се казва, че това отключваше цял набор от нови потенциални проблеми. В крайна сметка се спрях на въпроса:

— Но не са те уволнили или нещо подобно?

— Не още. Прехвърлиха ме на административна работа тук, в Лангли, където нямам достъп до нищо, в което има дори намек за секретност. Ще ме държат в нафталин, докато случаят се разреши, а после тихомълком ще ме освободят.

Обясни го безизразно, все едно просто така ставаха нещата и нямаше място за притеснение. Всъщност имаше доста място за притеснение. Продължих да я гледам вторачено и тя каза:

— Да, знам, ще бъде истинска бомба, когато се разчуе. Изобщо не го очаквам с нетърпение.

Помислих малко, после попитах:

— Имаше ли някаква представа, че ще се случи такова нещо?

— Аз съм му жена, Шон. Последният човек, на когото ще кажат нещо.

В това очевидно имаше логика.

— Вие двамата, ъъъ…

— Дали сме обменяли информация?

— Именно.

— Той имаше оторизиран достъп до материали с най-висока степен на секретност. Работеше като военен аташе, което е пост от разузнаването, а аз бях шеф на бюрото на ЦРУ. Следи, източници, разкрития, каквото и да се сетиш — не съм крила нищо.

— Мери, съветвам те да си вземеш адвокат.

— Знам. Ще се срещна с няколко през следващите дни, за да си избера.

— Разпитваха ли те вече?

— Официално, не. Трябваше да отговоря на няколко коварни въпроса на прекия си началник, заместник-директора на управлението, но все още никой не се е заел да ме разпита сериозно. Но рано или късно ще се стигне дотам.

— И още как. Не им казвай нищо. Ти си негова съпруга, така че имаш право да не свидетелстваш срещу него. Освен това трябва да стоиш колкото се може по-далеч от тази работа.

— Не съм сигурна, че ще успея да мина с този номер. Все пак сме женени. По-близо от това не мога да бъда.

— Имах предвид „далеч“ в юридически смисъл, Мери. Има най-различни възможности да те обвинят в съучастничество. Побързай да си вземеш адвокат, а ако се опитат да те разпитват преди това, учтиво отказвай да отговаряш на каквито и да е въпроси.

Тя кимна, но с развеселено изражение. Предполагам, че е малко трудно да приемаш правни съвети от бившия си любовник. Спомних си предупреждението да не се смесват работата и удоволствието, но в този случай ставаше въпрос за минало удоволствие и настоящ бизнес, така че този принцип сигурно не важеше.

— Сърдиш ли му се? — попитах.

— Честно казано, направо съм бясна. Не мога да повярвам на случилото се. Може би вината не е негова и аз се опитвам да не го обвинявам, но не мога да се въздържа. Все трябва да съм ядосана на някого.

— Това е естествено. Ще ти мине. А ако за момент предположим, че наистина го е направил, имаш ли представа защо?

— Никаква, Шон. Всичко вървеше толкова добре. Живеехме си добре, и двамата обичахме работата си. Сигурно не знаеш, че Бил щеше да бъде произведен в чин генерал-майор?

Не знаех. Но „щеше“ наистина беше уместно употребено, защото, докато си говорехме, някой тип вероятно изгаряше точно този списък с кандидати за повишение, в който е бил включен Морисън. Армията много се сърди за такива работи.

Застанах до нея, наведох се, целунах я по бузата и казах:

— Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя скоро, става ли?

Стори ми се толкова измъчена и самотна, че всъщност не исках да си тръгвам. Няма да навлизам в подробности какво всъщност исках да направя.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? — попитах. — С него?

Посочих с пръст към тавана, за да й покажа кого имам предвид.

Тя се усмихна насила.

— Това е най-доброто място за нас. Той вярва в принципа, че трябва да пази потомството си, а точно от това имаме нужда с децата.

Грешка. Тя и децата имаха нужда да се върнат дванайсет години назад, за да си изберат друг съпруг, друг баща и прочие.

Но тъй като бяхме в Америка, когато съдбата ти раздаде кофти карти, имаш нужда и от още нещо — адвокат. Точно затова бях тук.