Брайън Хейг
Кукловодът (23)

23

В четири и половина на следващата сутрин до краката на комунистическата амазонка нямаше следи от тебешир; Арбатов очевидно ги триеше всеки път, когато видеше сигнала. Истинските шпиони никога не забравят подробностите. Начертах нови три черти и се изкачих обратно на отчайващите московски улици.

Крадешком пообиколих наоколо, за да загрея, и след половин час застанах на позиция, от която видях как Катрина влиза в сладкарницата. Тя излезе само след минута и се огледа, като сигурно търсеше мен, но не ме видя. Косата й беше изрусена и носеше дебели очила. Беше облечена в дълга парка, по-голяма с няколко номера, прекалено топла и дебела за сезона, но с нея изглеждаше с двайсетина килограма по-дебела. Ако не бях участвал в маскировката, и аз нямаше да я позная.

След пет минути Алекси излезе от метростанцията и аз го проследих с поглед, когато се отправи към будката за вестници. След него не излезе никой. Той също влезе в сладкарницата и излезе след по-малко от минута, като за миг спря да прочете бележката, която Катрина беше оставила на пухкавата бабичка зад тезгяха. В бележката подробно беше описано къде да слезе, ако искаше да се срещнем. Ако се върнеше в метрото, това щеше да означава „не“.

Бях нарушил обичайната схема и ясно виждах тревогата и колебанието, изписани на лицето му. След секунда той прекоси улицата и аз го последвах, като се придържах към пресечките и входовете на магазините, за да остана незабелязан. Не видях никого. Доколкото можех да преценя, беше сам.

Накрая той стигна до средата на един парк и спря до статуя на конник, каквито можеш да видиш навсякъде по света. Руснаците наистина си падаха по статуи, убеждавах се в това всеки ден. След минута Катрина се приближи към него. Той изглеждаше изненадан и напрегнат, но после се отпусна, когато тя му обясни коя е и защо е там. Видях, че устните му се движат, и предположих, че вероятно тъкмо й обяснява колко се възхищава от начина, по който съм уредил срещата. Или пък й казваше, че съм страхлив идиот.

Говориха си почти десет минути. За това време обиколих парка няколко пъти, като се оглеждах внимателно. Освен няколко просяци, които се препъваха в сутрешния мраз, не видях никой, който да изглежда подозрителен или не на мястото си.

Най-сетне те си стиснаха ръцете и Арбатов се отдалечи, като остави Катрина да се оправя сама. Проследих го обратно до метрото. Ако наистина го следяха, трябваше да са цял екип с електронна връзка помежду си и да си го предават от агент на агент. Трябваше да са покрили целия район с десетки свои хора. Изглеждаше ми разумно да предположа, че не го следят.

Върнах се на зигзаг в хотела и след няколко минути на вратата се почука. Беше Катрина, широко ухилена и радостно развълнувана. Аз все още се потях обилно от напрежение и притеснение. Знаех, че има повод за тревога; тя очевидно не смяташе така.

Щом влезе, попита:

— Е?

— Никой не го следеше. Почти съм сигурен. Как мина твоята част?

— Отлично.

— Това ли е? Отлично?

— Беше много мил.

Потропах с пръст по коляното си.

— Добре, но довери ли ти се?

— Разбира се. Каза, че идеята да използваме мен е блестяща. Имал много информация за нас и това бил по-добър вариант да я предаде, отколкото да се среща с теб.

— Какво друго ти каза?

Тя се усмихна.

— Че е забелязал някакъв непознат мъж да го следи и дори в този момент този мъж обикалял из парка и ни наблюдавал.

Катрина ме посочи с пръст.

— Господи, облечен си точно като човека, когото описа!

Много, много смешно.

— И какво друго? — изръмжах.

— Каза, че знае един страхотен ресторант, където сервират истинска руска кухня, и на мен много ще ми хареса.

— Какво?

— Уговорихме си среща. Ще ме води на вечеря.

— Среща?

— Провери в речника, ако не знаеш какво значи думата.

— Знам какво значи. Но това не е по план.

— Проблем ли имаш? — Тя скръсти ръце и се усмихна. — Защото не си се сетил сам?

— Естествено, че не.

— Може би ти харесва повече да обикаляш тайно наоколо, да се криеш зад храстите и да се правиш на истински шпионин. Да не би да ти развалих играта?

Осъзнах, че ми се подиграва.

— Виж… — започнах.

Тя поклати глава.

— Дори не се опитвай да ми противоречиш. Можем пак да се видим за десет минути в парка, а мога и да прекарам цяла вечер с него, за да чуя всичко, което иска да ми каже.

Права беше. И знаех, че от повечето възможни гледни точки е добра идея. Но имах някакво предчувствие, от което не можех да се отърся.

Изглежда, нещо в изражението ми й подсказа за това, защото каза:

— Не се тревожи, мога да се оправя с него.

— Не се тревожа за теб, а за него.

Тя се засмя.

Аз простенах.

Катрина си тръгна и ме остави да зяпам в стената. Никога не ме е бивало да убивам времето, особено когато съм напрегнат и затворен в хотелска стая в непозната, неприятна страна, където не искам да бъда. Когато се обадих за трети път на Имелда без конкретен повод или новини, тя ми обясни, че е безумно заета и ако още веднъж я откъсна от работата й, ще се качи на следващия самолет за Москва и ще ме пречука. В магазина във фоайето на хотела имаше две книги на английски — едната беше глупав роман от Джаки Колинс, а другата — дебела биография на Роналд Рейгън от Едмънд Морис. Взех си глупавия роман. След сто страници убийства и изневери в Холивуд ми писна и го зарязах. Излязох на улицата и тръгнах да се разхождам, като се опитвах да привлека някой да ме проследи, да ми устрои засада или нещо подобно. Споменах ли, че ми беше скучно?

В шест вечерта Катрина почука на вратата на стаята ми и аз отворих. Тя влезе, а аз… ами… останах без дъх. Изглеждаше изумително, смайващо прекрасна и, най-лошото, просто излъчваше сексапил. Косата й все още беше изрусена, а тя я беше вдигнала като поп звезда. Очевидно беше излизала да си купи рокля, защото сега беше облечена в нещо черно, което свършваше на около двайсет сантиметра над коленете й и на милиметри над зърната. Ако кихнеше или дори се засмееше по-силно, Арбатов щеше да оплакне окото. Беше с обувки на висок ток, с дискретен грим и чудесен парфюм — и, както казваме в армията, се беше изтупала като за парад.

Както всеки нормален мъж, и аз нямам нищо против мацките, но тя беше избрала крайно неподходящ момент. Кодовата дума за вечерта беше „незабележима“, а Катрина Мазорски беше точно обратното. Щеше да привлече много погледи и щяха да я запомнят навсякъде, където отидеше.

— Май си се объркала — казах много кисело. — Не отиваш на истинска среща.

Тя се усмихна.

— Но трябва да прилича на такава. Не изглеждам ли възможно най-подходящо?

Осъзнах, че се преструва прекалено добре, така че трябваше отново да й обърна внимание на фактите.

— Катрина, нека ти напомня, че Алекси Арбатов е вторият по важност човек в руското разузнаване. Тук е истинският свят. Той не е Джеймс Бонд, а ти не си секретарката му Мънипени. Когато в този филм на някого му прережат гърлото, той не става, щом режисьорът извика „Край“. Накратко казано, това не е игра и поведението ти е много, много опасно.

Тя се подпря на вратата и търпеливо ме изслуша. После каза със снизходителен тон, който много ме подразни:

— Не се притеснявай. Знам какво правя.

— Не, ти си аматьорка. Не го забравяй.

Изгледах я свирепо, докато спря да се хили, и продължих:

— Запомни инструкциите ми. Върни се най-късно в полунощ. Ако дотогава не си тук, ще се обадя в посолството и ще съобщя, че си изчезнала. Разбра ли?

— Най-късно в полунощ.

— Слушай всичко, което ти казва — внимателно, но скептично. Не казвам, че лъже, но тези хора се хранят с предателства и двусмислици, а ние все още не знаем каква игра играе. Очаквам да ми докладваш за всичко в момента, в който се върнеш.

— Да, сър.

— Недей да остроумничиш. Не ми харесва.

— Притесняваш ли се?

— И още как.

— Много мило. Честно.

Поклатих глава.

— Срещата беше негова идея, нали?

— Да.

— Помисли какво означава това. — Изгледах я твърдо и добавих: — И на всяка цена го остави да плати сметката. Тук е Русия и тези бедни копелета само гледат да те използват.

Тя се изкикоти и хукна, а аз започнах да обикалям стаята си.

Усещах вина, че съм я забъркал в тази история, притеснявах се за живота й и се ядосвах, че не го приемаше на сериозно. Пак отворих Джаки Колинс. След още сто страници убийства и секс слязох в бара. Изгледах един футболен мач, изпих няколко оригинални руски водки, видях как две елегантни проститутки се присламчват към двама пухкави американски бизнесмени и се върнах в стаята си в единайсет и половина, за да очаквам завръщането на Катрина.

В един през нощта сериозно се замислих дали да не се обадя в посолството. Но какво щях да им кажа? Сътрудничката ми просто беше излязла на среща с втория човек в руското разузнаване. „Нали се сещате, онзи елитен служител, за когото не знаете нищо, а сега нещо я няма?“ Към два изпаднах в истерия, обикалях из стаята, ритах леглото и удрях с юмрук по стената, като се вайках как изобщо съм се захванал с тази глупава рискована идея. Катрина нямаше представа какви мръсни игри играят тези хора. Представях си я завързана на стол в сумрачна мръсна стая заедно с шест горили, надвесени над нея, стиснали палки в месестите си юмруци, а навсякъде хвърчат кръв и зъби.

В два и половина на вратата ми леко се почука. Тя беше. Сграбчих я за ръката и буквално я метнах навътре. Тя се стовари на леглото.

Отначало не казах нищо. Просто се тресях от ярост и се опитвах да я усмъртя със злостния си поглед.

Тя ме гледаше с изражението на момиченце, което току-що е разбрало, че татко е ядосан и се кани да си вземе ключовете от колата.

Ударих с показалец по часовника на китката си.

— Полунощ! Казах „полунощ“! И ти ме чу. Дори те накарах да го повториш!

— Успокой се. Поеми си дълбоко въздух три пъти и се успокой.

Почти подскочих.

— Недей! Млъкни. Аз ти се доверих.

Тя се изправи и отиде до минибара. Отвори вратичката и измъкна една бутилчица скоч. После се обърна и каза:

— Аз черпя. Съжалявам. Изгубихме представа за времето.

— Изгубихте представа за времето ли? — викнах и засновах из стаята.

Тя ме гледаше с онова безгрижие, което понякога се появяваше на лицето й, докато аз се борех с желанието си да я удуша и едва не му се поддадох. Най-сетне каза:

— Трябва да ти разкажа една невероятна история.

— Не съм в настроение.

— Седни, пий си уискито и влез в настроение. Коленете ми още треперят.

Играеше ли си с мен или какво? Взех една чаша, налях си скоча и го изпих наведнъж. Тя пак отиде до минибара и извади друга бутилчица, после каза:

— Мисля, че вече разбирам защо някой е искал да премахне Морисън.

Стоварих се на стола до вратата на банята, тя ми донесе бутилчицата, отиде и седна на леглото. Почака още малко, докато се успокоя, после много спокойно попита:

— Готов ли си?

— Аз… Да, готов съм.

— Алекси каза, че вече ти е разказал за тайното общество, което манипулирало външната политика на Русия, започвало войни, извършвало политически убийства и сваляло правителства когато поиска. Точно за това докладвал на семейство Морисън още през деветдесет и първа, когато се е запознал с Бил.

Отпих от скоча и помислих. Арбатов наистина ми беше споменал нещо такова, но не бе казал нищо за активност след 1991-ва. Катрина изведнъж привлече цялото ми внимание.

— Той твърди, че обществото все още действа?

— Определено.

— Дори днес?

— Да, през последните дванайсет години. Казва, че е тайна група от хора с огромна власт, пари и възможности, които действат като Божия ръка. Шефът му го е карал да ги издирва през цялото време.

— Виктор Юриченко?

Тя кимна.

— Сравни ги с британската Ист Индия Къмпани, която е провеждала собствена външна политика и е водела Великобритания за носа. Или като Американ Фрут Къмпани, която е управлявала банановите републики и е манипулирала външната политика на Щатите в Латинска Америка. Само че руската група оперира тайно. Двамата с Виктор се опитват да ги хванат от години, но никога не са достигнали до конкретни хора.

— И с какви неща се занимава тази група?

— Няма да повярваш.

— Опитай.

— Откъде да започна?

— Не знам. Но стана късно, така че почвай.

Тя отиде до минибара и си взе бутилка червено вино. Беше местно, така че сигурно имаше вкус на развален оцет. Продължих да си пия скоча, като се надявах, че на другата сутрин ще я цепи главата.

Катрина пак седна на леглото, отпи от виното си и каза:

— Да започнем с Грузия. Какво знаеш за Грузия?

— Да видим сега. Малка държава, южно от Русия. Сталин е оттам, така че няма с какво друго да се похвалят. Това стига ли?

— Не знаех, че си толкова образован човек.

— Веднъж гледах по Пи Би Ес тричасов документален филм за политическите борби в Еритрея. Това напълно ме излекува от болезненото ми любопитство към държави, за които изобщо не ми пука.

— Разбирам. — Тя отпи още малко вино, като несъмнено разсъждаваше върху факта, че съм пълен кретен.

Всъщност знаех за Грузия повече, отколкото си признавах, като например, че хората там говорят на грузински език, но не обичам да се фукам.

— Нали си спомняш, че точно там са се запознали Морисън и Алекси, още през деветдесета или деветдесет и първа година? — попита тя.

Кимнах.

— Алекси си призна, че първата им среща наистина е била нагласена — каза Катрина.

— Защо?

— Защото, когато Горбачов наредил на КГБ и Граничните войски да контролират бунтовете, те имали строги заповеди да не отговарят с насилие. Ако грузинците започнели да се сражават, трябвало да се изтеглят. Горбачов не искал да създава взривоопасна ситуация. Вместо да изпълнят заповедите, те организирали две кланета, които вбесили останалата част от грузинския народ и развалили всичко.

— Не разбирам.

— Алекси и Виктор заподозрени, че някой манипулира действията им. Някой убедил КГБ да не спазва заповедите на Горбачов, да предизвиква кланета и да подкопае позицията му. Алекси искал да разбере какво знае ЦРУ за това.

— Още сме в деветдесет и първа.

— Имай търпение. След като Съветският съюз се разпаднал, грузинците се обадили на Едуард Шеварнадзе и го помолили да се върне и да управлява страната. Знаеш ли нещо за него?

Всъщност да. През осемдесетте Шеварнадзе беше външен министър на Горбачов, организира мирния завършек на Студената война и в резултат на това се превърна в международен герой.

Кимнах и тя продължи:

— Грузинците си мислели, че ако Шеварнадзе вземе властта, международният му престиж ще помогне да се отслабят връзките с Русия и Грузия да се отвори към Запада. Той познавал всички световни лидери и те го харесвали. Така че се върнал и първата му стъпка била да започне да ухажва западни компании да построят нефтопроводи и газопроводи през Грузия, за да може да пренася кавказки нефт и газ до Черно море. На Русия този план не й харесал. По очевидни причини тя искала нефтопроводите да минават през нейната територия.

Прозях се. Окей, това наистина беше много интересен урок по история, но беше късно през нощта, а Грузия е точно до Еритрея в класацията ми на нещата, за които изобщо не ми пука.

Катрина сякаш долови нарастващата ми скука и забърза:

— Работата е там, че преди Шеварнадзе да успее да се настани във властта, в Грузия избухнала гражданска война. Абхазците, които живеят в северозападния край на страната, докопали отнякъде огромен арсенал от танкове и артилерия. Била много кратка, много брутална война, но заради всичките танкове и артилерия силите изобщо не били равни. До деветдесет и пета абхазците победили грузинската армия и прогонили десетки хиляди грузинци от Абхазия.

— Абхазците, казваш?

Тя кимна.

— Не си спомням — признах.

— Престани да се правиш на идиот. По това време руснаците предложили да посредничат за прекратяване на огъня и грузинците нямали друг избор, освен да се съгласят. Оттогава в Грузия има руско военно присъствие. По този начин изгубили както Шеварнадзе, така и плановете за нефтопроводите. В крайна сметка кой би построил артерия за милиарди долари в такава нестабилна страна?

— Добре, разбрах.

— Това, което предизвикало любопитството на Алекси, били танковете Т–72, бронетранспортьорите и тежката артилерия. Високотехнологично оборудване, което сякаш се появило от нищото.

— Дали не са си го купили? Тогава в Русия била пълна бъркотия, армията не получавала заплати и квартири и продавала наред, за да се издържа.

— И аз това го попитах.

— И?

— Той каза, че на всеки ъгъл се продавали автомати и гранати. Но тежкото оборудване, танковете и артилерията се контролирали внимателно и били под строга охрана.

— Предполагам, че всичко това отива нанякъде.

— Да, и стой мирен, защото тук започва да става много интересно.

— Стоя толкова мирен, че започвам да се схващам.

— Много смешно. Работата е там, че Алекси получил нареждане от Виктор да разбере откъде идва всичката тази техника. Била руска. Трябвало да са я произвели тук някъде. Той изпратил екипи на бойното поле, които събирали серийните номера на разрушените танкове и артилерия. Когато се върнали, пуснали списъка с номерата през базата данни на Министерството на отбраната и установили, че нито един от тях не съществува.

— Странно.

— Става и по-странно.

Последва една много дълга история за подобни мошеничества, които ставали по време на войната между Армения и Азербайджан. Не разбрах защо са воювали и какви са били руските интереси, но и в този случай някой дал много танкове и артилерия на азербайджанците, а те ги използвали и спечелили войната.

След това ми разказа една още по-дълга история за това как Елцин не искал да воюва с чеченците, когато те обявили независимостта си от Русия, докато не се намесило тайното общество и не организирало бунтове на руските граждани в Чечня, които се провалили позорно и принудили Елцин да изпрати руската армия. Всъщност Катрина дори беше започнала да ми обяснява как това тайно общество проваляло всяко прекратяване на огъня в чеченската война, най-вече като взривявало бомби в московски жилищни блокове и обвинявало за това чеченските терористи, когато най-сетне ми писна.

Прекъснах изложението й.

— Ти вярваш ли в съществуването на тази организация?

— Да, така мисля — каза тя и отчаяно добави: — Не разбираш ли за какво ти говоря?

— Естествено. Русия постоянно се бърка във вътрешните работи на държавите, които преди са били нейна собственост, и не иска да ги пусне да се оправят сами.

— Така изглежда отстрани, но това е фалшива представа. Алекси твърди, че политиката на руското правителство е да не се бърка. То не е искало да предизвика тези ситуации, а е принудено да участва в тях.

— Катрина, нужно ли е да ти напомням, че чичковците с кофти костюми и рунтави вежди имат най-голям опит в предизвикването на революции в света? Те това работят. Не бъди наивна.

— Не съм. А ти не забравяй, че собствените ми родители са избягали оттук. Знам нещо за тази държава и не я гледам с розови очила.

— Точка за теб.

— Благодаря.

— Свършихме ли?

— Не, има още. Още много. Същите тайнствени събития се случват в Туркменистан, Узбекистан, Беларус, почти във всички бивши съветски републики. Това тайно общество ги управлява като бананови републики, организира преврати, убийства, дори войни. Точно за такива неща е докладвал Алекси на Бил и Мери.

— Разбирам. Имаш ли нещо против да си сипя още едно?

— Дай и на мен.

Отворих минибара и попитах:

— Какво вечеряхте?

— Моля?

— Какво си поръчахте на вечеря?

— Аз ядох дивеч.

— А Алекси?

— Борш.

— А какво пихте?

— Разделихме си бутилка вино.

— Само една?

— Да, защо?

— Голяма бутилка? Малка бутилка?

— Престани.

— Добре, спирам. Алекси предложи ли някакви доказателства?

— Разбира се, че не. Ако имаше доказателства, двамата с Виктор щяха да разобличат това общество още преди години.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. И престани да се държиш покровителствено с мен, по дяволите.

— Не се държа покровителствено. Отнасям се с теб като с колега адвокат. Самата ти нарече всичко това „невероятна история“. Трябват ми доказателства, каквито и да е.

— Утре вечер ще пробвам.

— Как така?

— Уговорихме си среща за утре вечер. Алекси ще ме води на балет, а после ще пийнем по нещо.

Скочих от стола и застанах пред нея. В главата ми внезапно се беше появила нова и тревожна мисъл.

— Уговорила си си среща с него? Без да ме питаш?

— Спокойно. Тази вечер мина добре.

— Наистина ли? И къде бяхте досега? Не ми казвай, че сте седели в ресторанта до толкова късно.

— Ей, по-спокойно. Този тон не ми харесва.

— Не ти… — Поех си въздух. — Отговори ми на въпроса.

— Тръгнахме си около девет. Отидох в апартамента на Алекси, където продължихме разговора.

Поклатих глава.

— И?

— И какво?

— И… нали се сещаш?

Тя се изправи и вдигна пръст.

— Недей.

— Той е свидетел, за бога.

— Не е свидетел. Никога няма да го вкараш в съда.

— Въпреки това, кажи ми. Вие двамата…

— Не мога да повярвам. — Тя остави чашата си и поклати глава. — Понякога си толкова жалък.

Жалък? Аз? Моето определение за „жалък“ беше да спиш с чужд шпионин и да губиш обективността си в момент, когато се предполага, че трябва да събираш доказателства, за да изолираш задника на клиента си от трийсетте хиляди волта на електрическия стол. Но това явно е моя грешка. Колко съм глупав.

Сложих ръце върху нейните.

— Катрина, чуй ме. Знам, че е опияняващо. Чуждестранна столица, шпионаж, красиви разбойници с тайнствени истории и всякакви такива. Не се заблуждавай.

Тя отстъпи крачка назад.

— Такъв си лицемер. Ти си спал със съпругата на нашия клиент, а сега ме питаш дали не съм престъпила границата.

— Не бъркай нещата.

— Не, ще го оставя на теб.

Изгледахме се с неприязън и накрая тя каза:

— И не, не съм спала с Алекси.

Ох. Тя си взе чантата от леглото и ме остави да мърморя нещо много неразбрано. Дадох й една минута да се върне в стаята си, да си свали обиците, да се успокои и прочие. После тихо почуках на вратата между стаите и казах:

— Извинявай.

След това го казах още четири пъти, осъзнах, че каузата е загубена, и си легнах.