Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingmaker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Издателство Обсидиан, София, 2005

Редактор Здравка Славяново

Художник Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Здравка Славяново

Формат 84×108/32. Печатни коли 26

Печат и подвързия: „Балканпрес“, София

ISBN 954–769–042–6

История

  1. — Добавяне

18

На закуска Катрина ми докладва за последното разкритие, което беше направил Еди. Отново беше раздухал огъня — или, ако трябва да бъдем по-точни, пожара. Към всички останали обвинения срещу Морисън беше добавено и това, че преди всяка руско-американска среща на високо равнище е давал на руснаците копия от доклади и планове за речи, предназначени за президента и държавния секретар.

Това смайващо разкритие наистина беше стреснало големите клечки във Вашингтон. Да представяш на руснаците технически тайни, да предаваш собствените им предатели или дори да изкривяваш процеса на взимане на политически решения от американска страна, е едно. Но е съвсем друго да им поднасяш точния текст на документите на президента и държавния секретар преди всичките им срещи с тях. Само си представете колко хора работят в държавните кабинети, буквално залепени за тези чернови, като пациенти в кома, закачени за животоподдържащи системи.

Катрина каза, че вестниците и новинарските канали кипят от гняв, инсинуации и теории по този въпрос. Каквито и глупави теории да измислеха обаче, дори средностатистическият тъпак на улицата осъзнаваше най-важното. От години насам нито един американски президент или държавен секретар не беше разговарял с руснаците, без те да знаят предварително точно какво ще им каже, докъде точно е готов да стигне, колко от твърденията му са блъф и колко са откровени лъжи. В областта на дипломацията по-ужасна катастрофа изобщо не можеше да се случи. Руснаците все едно бяха чели мислите на всичките ни държавни лидери през последното десетилетие.

Еди вероятно се пръскаше от гордост от последното си малко разкритие и правеше впечатление, че намира все нови и нови начини името му да краси първите страници всеки божи ден. Катрина ми каза, че последният брой на списание „Пийпъл“ е във фоайето на хотела, а на корицата му се мъдри красивата мутра на Еди. Едва не се задавих с жилавия бекон и недоизпържените яйца, с които закусвах. Клапър сигурно беше очарован. Любимата му тарантула се превръщаше в рекламно лице на военното правораздаване.

Мел пристигна в девет, за да ни откара до посолството с една черна служебна кола. Качих се отпред, а Катрина седна на задната седалка. Мел незабавно и с огромна радост изкоментира последните новини, като очевидно изпитваше садистично удоволствие от продължаващото унижение на бившия си началник. Морисън, изглежда, се бе държал като пълен негодник с подчинените си.

Мел току-що се беше отклонил от главната улица и завиваше в някаква пресечка, когато един голям камион внезапно изскочи пред нас и ни препречи пътя. Той рязко настъпи спирачките и едва не изхвърли двама ни с Катрина през предното стъкло. После всичко утихна и ние се вторачихме в камиона, който не помръдваше.

Завъртях се точно навреме, за да видя как трима мъже излизат от една кола, спряна в дъното на улицата, в която току-що бяхме влезли. Бяха с костюми, които изглеждаха ужасно неподходящи за случая, защото освен това държаха автомати „Калашников“ с небрежната елегантност на играчи на голф, които се готвят за удар.

Бутнах главата на Катрина надолу и изкрещях:

— На пода!

Мел се завъртя и видя това, което виждах аз. Гледката го смрази.

— Оръжие! — извиках. — Имаш ли някакво оръжие?

Той тъкмо беше започнал да се протяга през мен, когато първите куршуми пръснаха задното стъкло на парчета. По мен се разсипаха отломки и кръв, главата на Мел експлодира, а тялото му се килна и падна в скута ми.

Инстинктивно го блъснах встрани и се наведох към пода, докато куршумите продължаваха да блъскат по колата. Едва тогава видях какво беше искал да докопа — автоматична карабина „М16“, закрепена от долната страна на пътническата седалка с две метални скоби. Бързо ги отключих и дръпнах карабината към себе си, като се напрегнах да заредя и освободя предпазителя — прости действия при обикновени обстоятелства, но не и когато тялото ти е свито на топка и продължава неволно да се свива от трясъка на куршумите, които се забиват около теб.

Хрумнаха ми две възможности: да остана в колата, да се моля куршумите да ме подминат и да чакам стрелците да тръгнат насам, за да ни довършат; или да се опитам да изляза и да се моля никой да не ме улучи. Оставането в колата беше свързано с един проблем. Понякога куршумите вземат, че наистина улучват резервоара и се получава един от онези холивудски моменти, които провалят плановете ти за вечерта.

Вторият вариант също имаше недостатъци. Ако рязко отворех вратата и просто изскочех навън, тримата стрелци щяха мигом да ме улучат. Бяха на не повече от трийсет и пет метра. Нямаше как да пропуснат.

— Катрина! — изкрещях и чух едно „Да!“ през трясъка на куршумите. — Отвори си вратата. И стой вътре.

— Добре! — извика тя.

Дадох й две секунди преднина, после отворих и моята врата. Нейната, която очевидно се намираше от срещуположната страна на колата, се беше превърнала в магнит за куршумите, докато тримата стрелци се опитваха да разстрелят човека, който ще излезе оттам. Изскочих от моята страна и запълзях към предницата на колата в момента, в който стъпих на улицата. Усещах парчета отронен от куршумите бетон, които ме удряха по краката, но успях да стигна.

Легнах по корем и се завъртях, за да надникна иззад една гума. Стрелците все още стояха на открито, без да знаят, че съм въоръжен, убедени в своята неуязвимост. Единият сменяше пълнителя си, без да бърза, а другите двама ведро гърмяха по колата ни.

Очевидно най-добрата тактика беше първо да сваля тях. Нагласих карабината на полуавтоматична стрелба, насочих я зад ъгъла, бързо се прицелих и пометох двамата стрелци. Първият се преви на две, сякаш внезапно го беше заболял коремът, а вторият отхвърча назад и се приземи на бетона.

Този, който зареждаше, бързо се скри зад колата им — стрелях два пъти, но не го улучих. Поне ми се стори, че не го улучих, въпреки че настъпи тишина и не можех да видя дали се движи. Бях изстрелял около десет куршума, а в пълнителя на „М16“ има двайсет, така че ми оставаха още десетина. Нямах възможност да го притискам със стрелба.

Насочих карабината в неговата посока и извиках:

— Катрина, излизай от колата!

Надявах се, че все още е достатъчно жива, за да ме чуе. Минаха пет-шест секунди, а тя не отговаряше и не помръдваше.

После видях как се приземи на бетона и запълзя към мен. Почти в същия миг руснакът се показа над колата си и аз бързо изстрелях един откос. Нямах представа дали съм го улучил. Бях твърде зает да следя малкия цилиндър, който летеше във въздуха към нас, запратен от ръката му.

Подскочих, хванах Катрина и се приземих върху нея. Последва експлозия. Тъпото при взривовете в тесни улички е, че звукът няма накъде да бяга. Първата шокова вълна разтърсва тъпанчетата ти, а след нея идва безкрайно ехо от стените на сградите.

Ушите ми още пищяха, когато се претърколих встрани от Катрина. Тя беше притиснала ушите си с ръце, а лактите и коленете й бяха разкървавени от падането. Усетих остра болка в левия си крак, когато се изправих и я издърпах пред нашата кола.

Седнах и се опитах да направя преценка на ситуацията.

Въздухът беше натежал от миризмата на кордит и имаше доста дим, но не чувах нищо освен оглушителен звън. Когато погледнах Катрина, устните й мърдаха, но не можех да чуя нито дума.

Ами сега? Да проверя дали последният стрелец е мъртъв? Да изчакам на място и да се надявам, че не разполага с още една ръчна граната и време да се прицели по-добре?

След целия този шум московската полиция със сигурност трябваше да е поела насам. Катрина вторачено гледаше крака ми и сочеше към едно петно под коляното. Издърпах крачола си нагоре и видях как кръвта излиза на тласъци — признак, че е засегната важна вена. Тя притисна раната с длан и се опита да спре кръвотечението.

После започна да дърпа ръкава на роклята си, като се мъчеше да го откъсне, докато най-сетне не се протегнах да й помогна. Дръпнах прекалено силно и почти откъснах цялата горна половина на дрехата.

Тя омота, крака ми с парчето плат. Бяха минали три-четири минути и макар че нямаше как да чуя сирените, поне трябваше да съм видял полицията. Пропълзях покрай колата и набързо се вмъкнах вътре, колкото да издърпам тялото на Мел. Изтеглих трупа пред колата, обърнах го и намерих клетъчния му телефон. Не знаех номера в посолството, но за щастие телефонът беше един от онези модерни модели на „Моторола“, на които натискаш няколко бутона и влизаш в списъка с най-често използваните номера.

Подадох го на Катрина.

— Обади се на посолството.

Или поне това си мисля, че казах. Със същия успех можеше да е „туршия от таратанци“, защото е адски трудно да говориш, когато не чуваш гласа си. Тя разгледа екрана, натисна няколко бутона и започна да мърда с устни, така че очевидно говореше с някого.

Почакахме още малко. Започнах да се вбесявам. Не можех да повярвам, че в голяма столица като Москва полицията няма да разбере за ожесточена престрелка в центъра на града и няма да дойде незабавно. Руската неефективност все пак трябваше да има някакви граници, нали така?

Сигурно минаха още три минути, преди да дойде първата полицейска кола. Настъпи кратко объркване, когато първите две ченгета заобиколиха колата на стрелците с извадени пистолети. Виждах, че Катрина мърда устни, и предположих, че крещи на руски нещо като: „Ей, ние сме добрите, така че не стреляйте по нас, ако обичате!“

Не стреляха. С това обаче обноските им се изчерпваха. Изритаха пушката от ръцете ми. Катрина понечи да се изправи, но едното ченге я блъсна обратно към колата и преди да успея да направя нещо, другото вече ме беше сграбчило за яката, вдигна ме във въздуха и също ме запрати в колата. Грубо ни претърсиха, после извиха ръцете ни зад гърба и ни закопчаха с белезници.

Пристигнаха още полицаи — много полицаи — и обикновени граждани, които се изсипваха от апартаментите си, за да огледат мястото на уличното сражение. Гледах как обикалят наоколо и преценяват щетите, докато набутаха Катрина на задната седалка на едната полицейска кола, а мен натикаха в съседната. След три-четири минути колата, в която се возех аз, спря със свистене пред едно полицейско управление, което приличаше на жилищен блок в някое американско гето.

Блъснаха ме вътре и ме отведоха в една мръсна стая в дъното на сградата, където буквално ме хвърлиха върху един стол. Все още не чувах нищо и тъпанчетата ме боляха, което беше страшно неудобно, защото нямаше как да ги разтрия и да облекча болката. Странно е как дребните подробности в кошмарите те тормозят най-много.

След няколко минути в помещението влязоха двама мъже в цивилни костюми. Стояха и ме гледаха, сякаш бях представител на интересен нов вид, който са донесли в лабораторията им за дисекция. Ако бях в Америка, вече щях да играя бойния танц на великите адвокати, като ги заплашвам с обвинения за полицейско насилие и изобщо да се излагам по всички възможни начини.

Насила затворих уста. Винаги е опасно да се разприказваш, когато дори не се чуваш, а освен това бях в чужда страна, където може би не изпитваха към адвокатите същата топла привързаност, както в Америка.

Единият от тях се опита да каже нещо и ми се стори, че май чувам някакви звуци. Поклатих глава, за да им покажа, че не разбирам — доста безсмислен жест, защото сигурно говореха на руски, който, така или иначе, не разбирам. Как щяха да разберат, че освен това не ги чувам?

Човекът продължи да говори, а аз продължих да свивам рамене и да кривя лице. Предполагам, че отстрани изглеждахме много смешно.

После вратата зад тях рязко се отвори и влязоха още двама мъже в костюми. Двамата детективи замръзнаха — признак, че новодошлите са важни хора. Размениха си няколко кратки реплики, после единият от детективите ме заобиколи и махна белезниците ми. Веднага вдигнах ръце и разтрих ушите си, което беше един особено щастлив момент в моя живот.

След малко вратата се отвори за трети път и влезе посланик Алан Д. Райзър, придружаван от служител в посолството. Предположих, че са ми свалили белезниците, преди да пристигне, за да не изглежда, че са се отнесли грубо с мен.

Райзър беше с порядъчно разтревожена физиономия и ми каза нещо, а аз умно отговорих:

— Оглушал съм.

Той кимна и каза нещо на детективите. Те ме изведоха от стаята, качиха ме на задната седалка на друга полицейска кола и ме откараха право в една руска болница. Там ме прекараха през една претъпкана разхвърляна операционна и ме настаниха на метална маса на колелца.

Болницата беше мръсна и порутена и не миришеше на онова антисептично вещество, което ти подсказва, че микробите не са добре дошли тук. Скоро един лекар с измъчена физиономия и две забележително едри сестри нахълтаха в стаята. Сестрите ме накараха да легна на масата, а докторът започна да почиства раната на крака ми, като изливаше върху нея някаква бистра течност, а после грубо я избърсваше с марля. После измъкна нещо като клещи и започна да ровичка в крака ми, като очевидно търсеше шрапнела, заседнал в раната.

Споменах ли, че преди това не приложи никакво обезболяващо средство? На него със сигурност му го споменах, дяволите да го вземат — както и на двете некадърни сестри, които със сила притискаха крака ми към масата. Умолявах ги да спрат и ги обиждах с най-мръсните думи, които можете да си представите. Единственото що-годе хубаво нещо в цялото преживяване беше фактът, че отново можех да чувам гласа си. Не че имаше някаква разлика. Докторът беше безмилостно свиреп. Поне три минути злобно бърка в раната ми, докато открие шрапнела, после се забави още няколко минути със зашиването и когато най-сетне свърши, по лицето ми се стичаха сълзи и се потях като товарен кон.

Те излязоха и ме оставиха да стена, да треперя и вторачено да гледам огромните количества кръв по масата. После вратата се отвори отново и влезе Катрина с двамата важни на вид мъже, които бях видял по-рано. Коленете и лактите й бяха превързани и някой й беше дал шал, който да наметне върху скъсаната си рокля.

Тримата дърдореха на руски и макар че гласовете им звучаха така, все едно са под водата, все пак определено ги чувах.

— Катрина, какво правят тия задници тук? — попитах.

Тя се обърна към мен.

— Грешка, Шон. Те знаят английски.

Двамата мъже също се обърнаха към мен, не точно приятелски.

— Здравейте, момчета — ухилих се.

Костюмарът отляво каза:

— Аз съм Игор Стродонов, началник на московски детективи, а това е мой помощник, главен инспектор Феликс Азедински.

Това обясняваше защо двамата детективи в управлението бяха замръзнали в стойка „мирно“. Началникът на детективите в Москва е втори по важност в цялата йерархия на полицията в града.

— Приятно ми е — казах.

От изражението му се подразбираше, че чувствата ни не са взаимни.

— Мис Мазорски ни информира за ваш доста сериозен инцидент.

— Искате да кажете „засада“.

— Да, станало е така — съгласи се той, като се опитваше да звучи като майстор на говоримия английски, какъвто явно не беше. — Това е много неприятно нещо. Голям позор за руския народ. Шофьор капитан е убит с куршуми в главата, а американски адвокати са ранени.

Беше невъзможно да се определи дали говори искрено. Повечето ченгета нямат нищо против адвокатите на престъпниците да попадат в улични престрелки. Смятат го за очарователна ирония на съдбата.

— Имате ли представа кои бяха стрелците? — попитах.

— Всички за съжаление са мъртви.

Лично аз смятах, че в това няма абсолютно нищо за съжаление.

— Значи не знаете? — настоях.

— Има теория. Сега проверяваме. Те са чеченци, което не е добре. Разбирате ли?

— Не, не разбирам.

— Чеченци са много лоши… как казвате? Разбойници, нали? Те убиват американци, за да направят протест. Тероризъм.

Кимнах, все едно разбирах за какво говори. Всъщност изобщо нищо не разбирах. Но пък аз не съм специалист по руската вътрешна политика. Хвърлих поглед на Катрина, която стоеше напълно неподвижна, със загадъчно изражение.

Главният детектив каза:

— Голям късмет да сте живи. Тези чеченци убиват добре.

Двамата си тръгнаха, като ни оставиха да разсъждаваме върху това. Катрина се доближи и ми помогна да сляза от окървавената маса. Тъй като нямахме представа какво да правим оттук нататък, двамата прекосихме двора — тя вървеше, а аз куцах и се кълнях, че и при най-слабата болка в корема ще ги принудя да ме откарат от Москва със самолет на „Бърза помощ“.

Отвън беше спрян черен седан с американски дипломатически номера и шофьорът излезе да ни посрещне. Качихме се и аз забелязах, че този си държеше карабината „М16“ на съседната седалка. Можех да се обзаложа, че не е особено щастлив да вози точно нас двамата.