Брайън Хейг
Кукловодът (22)

22

Събираш две и две и разбираш, че имаш страшен проблем. Разпечатките на телефонните разговори, през които си пробиваше път Имелда, без съмнение доказваха, че Бил Морисън е имал патка вместо мозък. Нищо друго не можеше да обясни защо прокурорите знаеха, че Морисън е отявлен прелюбодеец. Или пък защо Еди беше включил сравнително дребното обвинение в изневяра в черния си списък за Морисън.

Мотив, мотив, мотив. В случаите на държавна измяна е много трудно да го докажеш, но Еди имаше два златни хита, любимите на публиката — страст и алчност. Моят клиент си беше пробил път с чукане през столицата на врага, а не трябваше да забравяме и тлъстото наследство на баща му, предадено чрез майка му — идеален вариант за пране на пари, хитър и освободен от данъци.

Не искам да звуча като мърморко, но беше доста скапан ден: засада, убит американски офицер, операция, извършена от лекар на име Йозеф Менгеле, а сега и това. Мислех си, че не може да стане по-зле, докато не познах човека, който се мотаеше до асансьора — същият детектив, който ми беше свалил белезниците в полицейското управление. А до него стоеше един зализан тип с добре ушит западен костюм, който изглеждаше ужасно самодоволен.

Те енергично се приближиха до нас, а мазникът нахално завря визитката си в лицето ми и обяви:

— Казвам се Борис Ашинаков и работя във Външно министерство. Трябва да поговорим. Насаме.

Отдалечихме се от асансьора и той ни заведе в един тих ъгъл на фоайето.

— От името на нашето министерство ви изказвам най-искрените си извинения за престрелката тази сутрин — започна. — Москва е много мирен град и ние много се разтревожихме от този случай. И се почувствахме неудобно, разбира се.

Москва беше всичко друго, но не и мирен град, вежливостта му беше фалшива, а аз се чудех за какво изобщо говореше. Въпреки това се усмихнах в отговор и много възпитано казах:

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна да се отбиете. С удоволствие бих останал да си побъбрим, но трябва да се качваме да си събираме багажа. Късен полет… сигурен съм, че ще ме разберете.

— Всъщност, майоре, няма закъде да бързате.

— И защо мислите така?

Той се почеса по веждата, посочи спътника си и каза:

— Детектив Турпеков и колегите му продължават да разследват този ужасен инцидент. Има процедури, които трябва да се следват, преди да приключат със случая. Вие двамата сте единствените живи свидетели.

— Чудесно. Ще ви дам американски номер, на който можете да ни откриете.

Той поклати лъскавата си глава.

— По-скоро не. Ще трябва да ви помолим да останете тук.

— Не.

Той се хилеше и наистина се забавляваше, а на мен изведнъж ми писна от комплексирани дребни бюрократи със силови методи.

— Настоявам — каза той. — Нашите гранични власти вече са инструктирани да не ви позволят да напуснете страната. Стига да не се появят непредвидени обстоятелства, няма да се забавим повече от четирийсет и осем часа.

— Аз нямам четирийсет и осем часа на разположение.

— Вече имате. — Той се усмихна и ме бучна в гърдите с дебелия си показалец. — Москва е чудесен град, пълен с интересни забележителности. Как казвате в Америка? Поспрете, за да се насладите на гледката.

Москва беше всичко друго, но не и чудесен град, а единствените гледки засега бяха летящи куршуми и некъпани бездомници.

— Възнамерявам да подам оплакване в посолството — казах.

— Направете го, моля. — Той махна един конец от ръкава на сакото си и добави: — Но май пропуснах да ви кажа, че този въпрос вече беше обсъден със секретаря по политическите въпроси във вашето посолство. Човекът ме разбра напълно.

Той ми подари още една мазна усмивка, кимна на Катрина и ни пожела приятно прекарване, след което двамата с детектива се отдалечиха.

Катрина не ме остави да ругая дълго.

— Нямаме време, Шон. Наистина не можем да си го позволим.

— Това може би не е най-големият проблем. — Обърнах се и я погледнах в очите. — Хрумвало ли ти е, че някой може би иска да останем в Москва, за да ни убие?

— Мислиш ли?

— Вече не знам какво да мисля.

И наистина си беше така. Полицейските власти са още по-бюрократични от останалите държавни институции и никога нямаше да допуснат единствените свидетели на едно престъпление да напуснат Русия. От тази гледна точка бяха прави. Но имаше и друга гледна точка: тази сутрин някой се беше опитал да ни убие, а сега изведнъж ни заповядваха да останем в мрежата на паяка.

Разтревоженото лице на Катрина ми подсказваше, че напълно разбира в каква опасност сме попаднали.

— Трябва да са доста важни хора, за да накарат Външно министерство да им върши мръсната работа, нали?

Кимнах и тя продължи:

— Като новия ти приятел Арбатов например?

— Той не ми е приятел — уточних. — Но не вярвам да е той.

— Защо?

— Ако искаше да ни убие, защо не го направи в стаята ми? Защо му трябваше да ми разказва историята за тайния заговор? Не се връзва, нали?

— Значи му вярваш?

— Не вярвам на никого с неговата професия. Просто не мисля, че той се опитва да ни убие.

— Тогава кой?

— Виж, дори не съм сигурен, че някой изобщо иска да ни убива. Може би засадата наистина е била заради Мел.

— Може би — отвърна тя с известен скептицизъм.

— Но разбираш за какво говоря, нали? Ако не е бил Арбатов, кой друг има причина да желае смъртта ни?

— С твоя талант да печелиш приятели кандидатите трябва да се редят на опашка.

Засмях се, за да й покажа, че според мен това е много смешно. Тя остана с каменно изражение, но сигурно се смееше вътрешно.

После се сетих за големия гаден Еди и смехът ми секна. Вместо това двамата с Катрина започнахме да мислим какво можем да направим при новите обстоятелства. Всъщност имаше нещо, което бях искал да направя, преди някой да ни избере за мишени и незабавното напускане на Русия да се превърне в единствената разумна тактика. Разбира се, обстоятелствата отново се бяха променили, така че…

Но новият ми план изискваше ентусиазъм от страна на Катрина. Проблемът беше в това, че засега не бях направил нищо, за да спечеля доверието й, а както вече отбелязах, засадата от тази сутрин допълнително беше подкопала вярата й в моите способности и честност, така че трябваше да стъпвам внимателно.

Затова продължих да обсъждам други идеи, докато тя сама не подхвърли:

— Защо не се срещнеш отново с Арбатов? Ако Морисън е докладвал за тази организация, за която ти е казал, може би в това има нещо.

— Какво например? — попитах невинно.

— Ти ми кажи.

— Чакай да видя. Идеята е, че някой е натопил Морисън, нали така?

— Така твърди той. Но защо?

— Това беше основният ми мотив изобщо да говоря с Арбатов. Той беше заподозрян номер едно.

— Много интересно. Защо би го направил?

— Ами… аз вече не мисля, че е бил той.

— Тогава защо изобщо си го заподозрял?

— Защото при шпионите нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Плащове и кинжали — целият им свят е построен върху лъжи, предателства и ножове в гърба.

— Съгласна съм.

— Обяснението винаги е най-нелогичното. Трябва да разтваряш завесите. Истината никога не е цялата истина. Може да бъде точно обратното или нещо по средата.

— Шон, толкова много научавам от теб, наистина. Но ще ми кажеш ли, моля ти се, защо все пак заподозря Арбатов?

— Просто те предупреждавам, че…

— Схванах. Аз съм уличен адвокат. Клиентите ми винаги лъжат.

— Добре, значи Бил Морисън каза, че е бил наблюдаващ на Арбатов, нали така?

Тя кимна и аз продължих:

— Представи си, че всъщност е било обратното. Представи си, че през всичките години, през които са се срещали, всъщност Морисън е предавал информация на Арбатов, който е контролирал него.

— Би било хитро. Но в такъв случай защо Арбатов го предава?

— Мислех си, че може би са се скарали или пък Морисън е поискал нещо, което руснаците не са били готови да дадат. Или може би го е направил някой друг от организацията на Арбатов.

— Но вече не мислиш така?

— Арбатов каза, че ако са искали да се отърват от Морисън, ние дори нямало да намерим трупа му.

— Ами ако е било обратното? Може би Арбатов е искал да спре да предава страната си и е помислил, че по този начин може да се отърве от Морисън?

— Нямаше да стане. Прекалено много хора от ЦРУ знаят за Арбатов.

— Естествено.

— И така, това си мислех аз, преди да говоря с Арбатов.

— А сега си мислиш нещо друго?

— Освен факта, че Морисън ми се вижда виновен ли?

— Мисля, че можем да разчитаме на Голдън да повдигне този аргумент.

— Добре, ето я другата възможност. Представи си, че Морисън е докладвал на ЦРУ нещо много важно, което никой в Москва не е искал да се разкрие.

— Например за тайната организация, за която говореше Арбатов?

— Да, нещо такова.

— Мери нямаше ли да докладва същото?

Кимнах.

— Точно това е най-хубавото. Така удрят два заека с един куршум. Ако той отиде на електрическия стол, нейната кариера също отива на боклука. Ако единият от семейството е предател, на другия също не може да се вярва.

— Но Арбатов все още е в играта. Тайната не е в безопасност, докато той е жив.

— Точно така. Значи следващата стъпка е да се премахне Арбатов.

— Тогава защо не са започнали с него?

— Не знам. Излагам ти просто теория, която ми се върти в главата. Но мисля, че Арбатов се тревожи точно за това. Той е следващият.

— Каза ли го?

— Не по този начин. Но защо иначе ще идва в стаята ми този следобед? Защо изобщо ще иска да разговаря с мен? Според мен си е позагубил съня.

Тя се разходи из стаята, докато обмисляше чутото. Накрая каза:

— Трябва пак да говориш с него.

— Не става.

— Защо?

— Защото при първата ни среща може би са ни видели. Може би са ме проследили или пък него. Само това може да обясни засадата.

— Мислиш ли?

— Казах ти, не знам какво да мисля. Но е твърде рисковано да се срещам отново с него, рисковано за всички ни. Аз се виждам отдалеч.

Както май вече споменах, Катрина Мазорски е много умно момиче. Тънките намеци не й убягваха.

— Да не би да предлагаш аз да се срещна с него? — попита.

— Нищо не предлагам. Може би ще е опасно и за теб. — Отидох до прозореца, като мърморех под носа си. — Но пък можем да вземем мерки, за да намалим опасността до минимум…

— И как ще го направим?

— Със страхотна маскировка. Различен цвят на косата, нови дрехи, всичко. Ти говориш езика, така че ще се слееш с останалите хора. А аз ще наблюдавам отстрани, за да съм сигурен, че не ви виждат или следят.

— Разбирам, че вече си го обмислил.

Свих рамене.

— Рисковано ли е?

— Много.

Тя ме изгледа, после попита:

— Какви са шансовете това да ни помогне с нещо? Кажи ми, че няма да рискувам живота си за нищо.

— Не мога да ти обещая.