Читателски коментари

Според мен именно Шекли е авторът, от когото Кинг е най-повлиян

Изключителна проницателност за един от основните проблеми — Обезличаването, което се налага чрез конформизма и лицемерието в обществото и прави хората неуверени, безхарактерни и изгубени.

Много интересно!

Историята много ми хареса! През цялото време се смях. Края ми се искаше да бъде по-подробен но и така съм очарована от книгата :)

Пълна простотия е тази книга, успях да я докарам до половината първа глава. Скука, садо/мазо историйка дето се е кльопала през 50-те в Париж вероятно. От литературна гледна точка, пълна нула.

Забавно книжлето. Хареса ми повече от първата книга.

Много добра книга, една от най-добрите в поредицата за Вор.

Но — както обикновено при ИК „Бард“ — ужасен превод. „Бард“ са ужасно недоразумение, унищожители на десетки SF текстове. Колко жалко, че те пуснаха на български език толкова класики в жанра. Препоръчвам да намерите оригиналните книги на Бюджолд за Вор; има ги в нета. Стилът и езикът й са много, много добри.

Накрая да споделя най-големия бисер от превода на „Игрите на Вор“.

Оригинален текст: „Not to mention the Cetagandans. Miles considered the historical three-legged-race between weapons development and tactics.“

Превод: „Да не говорим за сетагандците. Майлс разгледа проблемите, свързани с историческата трикрака раса на Сетаганда между развитието на въоръжението и тактическите въпроси.“

Заради тази простотия години наред, до прочитането на „Сетаганда“, мислех за сетагандците като за някакви трикраки извънземни.

Страхотна книга ! Кога да очакваме и останалите книги?

Култова книга."Корабите" на Чони Чонев използва много от информацията от книгата.

От „Втора част — Момиче от друга среда“, половината 4 и целия 5.

Много ми хареса книгата! Различна от повечето книги на Линдзи. Имах очаквания за края но пак ме изненада, че завърших четенето със сълзи на очи и голяма усмивка :)

Недей, не ми говори за нашите „класици“, че от българска и руска литература тръпки ме побиват.

И не, Елин Пелин НЕ Е по-добър от Бредбъри. Не е лош (той и Йовков примерно са от шепата добри бг-автори от едно време), но в „Ян-Бибиян“ примерно не стъпва на малкото пръстче на „Вино“-то или на което и да било произведение на Бредбъри.

Но по принцип нито чета, нито се занимавам с българска литература (освен ако не е жанрова, макар е и там имаме само шепа истински добри автори), руска не поглеждам, освен рядко и на подбрани автори (Лукяненко основно).

Та цялата ми идея е, че това не е най-надценената на Бредбъри — напротив, най-добре оценената е, защото и до днес това е истинският му шедьовър.

Не мога да повярвам, че една авторка може да напише две еднакви книги! Тази и " Жена от класа " са толкова едни и същи, че едва ли не авторката е сменила само имената на главните герои. Издателски бизнес, жени златотърсачи и отмъстителки, всичко еднакво. Още в началото на книгата припознах историята, но любопитството ме накара да я дочета. И все едно тичах докато четях книгата. Набързо разказана история, препускаща във времето. Поради тези причини давам слаба оценка на книгата и знайте, че прочетете ли едната, все едно сте прочели и другата :-)

Много ми хареса историята! Не спрях докато не я прочетох

прочетох всички от поредицата, без втората и осмата. Каменоделецът ме грабна най-много, а само Немското дете ми доскучаваше на моменти.

Книгата е оценена, а не надценена, но не е от теб. Въпреки, че не е за всеки. Прочете ли я цялата?

По отношение на нашите шедьоври, малкия пазар си казва думата. Един писател първо трябва да натрупа определена популярност, после да го преведат, а и самата роля на преводача е много важна. Аз оценявам високо Любен Дилов, най-много разказите му и „Пътят на Икар“, но вече малко ги четат дори у нас. Дори най-добрата руска фантастика е много популярна в Европа, но не и на запад.

Като се замисля за нашите класици в литературата и как по нищо не отстъпват произведенията им

на такива като това, направо тръпки ме побиват.

Един Елин Пелин, например и неговата „Ян Бибиян — нероятните приключения на едно хлапе“ —

абсолютна класика, която е много по-добра от „Вино от глухарчета“ в доста отношения, като композиция — да не говорим.

А тази книга е определено една от най-надценените на Бредбъри.

„Детство мое, реално и вълшебно, детство мое, така си ми потребно“… Ах, Пионкио, Пипи и Карлсон…първите ми книжни, още предучилищни любови, и за цял живот :-)

Задължително четиво!

„Ако в съвременното общество има нещо, което ме отвращава повече от клошарите, това са т.нар. поп-културни феномени. Тези социални сензации ни заразяват като оръжие за масово затъпяване, а ние им се радваме, само и само да не изоставаме от модата. 2012 година бе предвидена за Края на Дните, но Апокалипсисът ни пропусна. Дали наистина? Дали всъщност тогава не започна Началото на Края? Защото през 2012 година се случи Феноменът «50 нюанса сиво». Никому неизвестната Ерика Мичъл, женица в пре-критическа възраст, издаде трилогия, която нагря световните страсти до най-горещите нюанси на червеното. Пълна с правописни грешки и написана в елементарен стил, но за сметка на това претъпкана с порнографски сцени, които биха изчервили дори Наталия Кобилкина, «50 нюанса сиво» се превърна във второто най-четено нещо от американските домакини, след упътването за вибратора им.

Успехът на книгата се случи изневиделица, доказвайки за сетен път, че Америка е страната на неограничените възможности и ограничените интелекти. Ако си мислите, че BDSM и романтика не могат да вървят ръка за ръка, то значи сте бая изостанали от актуалните тенденции. Десетки милиони отчаяни съпруги разгръщаха страниците в екстаз, четейки как секси извратеняк бие младо момиче, но го прави с много любов и топли чувства. А щом мокрите мечти на граматически сакат девиант се превръщат в социално явление от исторически калибър, човек започва да си задава уместните въпроси в какъв свят живеем и дали Бин Ладен не е бил на прав път?

Ще приключа с това, че преди години Стивън Кинг написа романа «Играта на Джералд», където една жена е оставена вързана за леглото, след като нейният «г-н Грей» получава инфаркт. Споменавам това не само, защото е много по-реалистичен поглед върху «тъмната страна» на BDSM-а, но и понеже за около триста страници в «Играта на Джералд» не се случва абсолютно нищо и пак е в пъти по-добре написана от ученическите въжделения на Е. Л. Джеймс.“

Това ревю е по-скоро за филма, но съм напълно съгласна с написаното и за това си позволявам да цитирам части от него.