Включено в книгата
Оригинално заглавие
Secret Fire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 270 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джоана Линдзи. Прелъстена невинност

Издателство „Торнадо“, Габрово

Редактор: Мая Арсенова

Първи коректор: Мариета Суванджиева

Втори коректор: Магдалена Николова

Техн. редактор: Никола Калпазанов


Глава 1

Лондон, 1844 година

 

Скоро щеше да се изсипе поредният проливен пролетен дъжд, но Катрин Сейнт Джон не забелязваше мрачното небе и надвисналите над главата й облаци. Тя се разхождаше унесено из малката градина, като късаше розови и червени рози, които по-късно щеше да подреди във вазите в дневната си и в стаята на сестра си Елизабет. Брат й Уорън беше излязъл както обикновено да се забавлява някъде, а и нямаше нужда от цветя за украса на стаята му, тъй като рядко се прибираше да спи в нея. Баща им Джордж пък не обичаше рози.

— Дайте ми лилии или ириси, или дори диви маргаритки, но си задръжте смърдящите рози, момичета.

Катрин дори не би си помислила да пренебрегне думите на баща си. Затова всяка сутрин един слуга бе изпращан да намери диви маргаритки за граф Страфорд.

— Ти си просто чудесна, скъпа Кейт — обичаше да казва баща й и Катрин приемаше комплимента му като заслужен.

Не че тя имаше нужда от похвали, дори напротив. Всичко, което правеше, го правеше заради собствената си гордост и самоуважение. Тя обичаше да чувства, че хората имат нужда от нея, а те наистина имаха такава нужда. Джордж Сейнт Джон беше глава на семейството си, но Катрин бе тази, която управляваше домакинството и в това отношение баща й беше оставил всичко на нея. Тя беше едновременно господарка на дома, домакиня и икономка и се грижеше графът да стои настрани от домашното ежедневие и проблемите с наемателите, за да може да се отдаде изцяло на своята страст — политиката.

— Добро утро. Кит Ще закусиш ли с мен? Моля те.

Катрин вдигна очи и видя сестра си Елизабет, наведена от прозореца на спалнята си, който гледаше към площада.

— Вече закусих, скъпа, преди няколко часа — отвърна Катрин достатъчно високо, за да бъде чута. Не беше в нейния стил да вика, когато това не беше необходимо.

— Тогава да пием кафе? Моля те — настоя Елизабет. — Трябва да говоря с теб.

Катрин се усмихна в знак на съгласие, вдигна кошницата с розите и влезе в къщата. Истината беше, че тя търпеливо беше изчакала сестра си да се събуди, за да си поговори с нея. Несъмнено и двете искаха да обсъдят една и съща тема, тъй като бяха привикани в кабинета на баща си предишната вечер — поотделно, но по една и съща причина — лорд Уилям Сеймур.

Лорд Сеймур беше красив младеж, който бе покорил сърцето на невинната Елизабет Двамата се бяха запознали в началото на сезона тази година и оттогава Елизабет не поглеждаше друг мъж. Те бяха влюбени и изпитваха онова чувство, което караше дори най-разумните хора да се държат като глупаци. Но коя беше Катрин да ги съди само защото смяташе, че това чувство е глупаво и е пълна загуба на енергия, която би могла да бъде оползотворена за нещо по-полезно. Тя се радваше за сестра си, или поне се бе радвала за нея до миналата вечер.

Докато вървеше през коридора към задното стълбище, тя не спираше да дава заповеди на слугите — поднос със закуска да бъде изпратен горе, пощата да бъде занесена в кабинета и, да бъде напомнено на графа, че има среща с лорд Селдън след половин час, две прислужници да проверят дали кабинетът на графа е в подходящ вид за приемане на гости — баща й не беше от най-подредените хора — и в дневната на Бет да бъдат занесени вази с вода Тя щеше сама да сложи в тях розите, когато отидеше при сестра си.

Ако Катрин беше от хората, които отлагаха всичко за следващия ден, щеше да отбягва Елизабет като чумава; тя обаче не беше такава. Въпреки че все още не знаеше какво щеше да каже на сестра си, знаеше, че не можеше да не изпълни молбата на баща си.

— Ти си единствената, в която тя ще се вслуша, Кейт — й бе казал графът миналата вечер — Трябва да накараш Бет да разбере, че не съм изрекъл празни заплахи. Няма да позволя семейството ми да се сроди с този развратник. Знаеш, че не е в стила ми да действам авторитарно. Затова оставям това на теб. — При тези негови думи двамата се бяха усмихнали, защото Катрин можеше да бъде много властна, когато се наложеше, въпреки че това не се случваше често, тъй като всички правеха всичко по силите си, за да й угодят. — Искам дъщерите ми да бъдат щастливи. Не искам да налагам мнението си, както правят някои бащи.

— Ти проявяваш голямо разбиране.

— Бих искал да мисля, че е така.

Катрин казваше истината. Баща им не се месеше в живота на децата си, което не означаваше, че не проявяваше загриженост към тях. Напротив. Но ако някое от тях се забъркаше в неприятности — по-точно, когато Уорън се забъркаше в неприятности — той оставяше Катрин да оправя бъркотията. Всички разчитаха на нея да им решава проблемите.

— Знам, че Бет мисли, че е влюбена в този негодник. Може би наистина е влюбена. Но това не променя нищо. Много добре информирани източници ми казаха, че Сеймур не е онова, което твърди, че е. Той е само на крачка от затвора за неизплатени дългове. И какво ми казва дъщеря ми, когато й съобщавам това. Казва, че това не я интересувало и че щяла да избяга с него, ако се наложело. Нали не мислиш, че тя наистина ще избяга с него, Кейт?

— Не, татко, тя просто е била разстроена — беше го уверила Катрин. — Бет е казала онова, с което е мислела, че ще успокои болката и разочарованието си.

Елизабет си беше легнала разплакана. Въпреки съчувствието към сестра си, Катрин не бе позволила развитието на нещата да я депресира. Тя се чувстваше донякъде отговорна, защото като придружителка на сестра си беше окуражавала усилващото се привличане между двамата млади. Но всичко това вече нямаше никакво значение. Сега Бет не можеше да се омъжи за лорд Сеймур и толкова. Катрин трябваше да се погрижи сестра й да разбере и да приеме това и да продължи да живее.

Тя почука на вратата на спалнята на Бет и влезе. Сестра й все още не се беше облякла и я посрещна по розов копринен халат, навлечен върху бяла ленена нощница. Бет седеше пред тоалетната си масичка и една прислужница решеше дългата й руса коса. Изглеждаше много крехка потънала в меланхолията си и с устни, отпуснати в крайчетата им. Нищо обаче не можеше да затъмни ослепителната красота на Елизабет Сейнт Джон.

Двете сестри си приличаха само по височина и по цвета на очите си, които не бяха нито сини, нито зелени, а някаква смес от двата цвята. Всички от рода Сейнт Джон притежаваха тези светли тюркоазени очи, обрамчени в по-тъмно синьо-зелено. Слугите обичаха да се кълнат, че когато Катрин била недоволна от нещо, очите й заблестявали с дяволски пламък. Това не беше вярно. Впечатлението се дължеше на твърде светлия цвят и на факта, че караха останалата част от лицето й да бледнее.

Цветът на очите допълваше светлорусата коса на Елизабет и меките черти на лицето й. Тя притежаваше класическа красота, наследена от майка си. Уорън и Катрин приличаха на баща си — тъмнокафява коса, орлов нос, упорита брадичка, високи скули и пълни устни. Всичко това правеше Уорън да изглежда доста красив, но придаваше твърде суров вид на Катрин. С ръст малко над метър и петдесет тя бе твърде дребничка, за да компенсира силния им ефект. Да се каже, че е хубавичка щеше да бъде голям комплимент за нея.

Но онова, което й липсваше като красота, беше компенсирано с характера й. Катрин беше сърдечна, всеотдайна жена. Уорън обичаше да я закача, като казваше, че е толкова многолика, че би трябвало да бъде актриса в театъра. Катрин можеше да се приспособи към всяка ситуация с лекота, независимо дали трябваше да поеме ръководството, или да се остави да бъде водена покорно от други. Талантите й обаче не бяха вродени; голяма част от тях бе усвоила в годината, когато бе една от придворните дами в свитата на кралица Виктория. Ако в двора можеше да се научи нещо, то това бяха гъвкавост и дипломатичност.

Всичко това датираше от преди две години, след първия й сезон, който се бе оказал потресаващ неуспех. Сега Катрин беше на двайсет и една години, скоро щеше да навърши двайсет и две и почти със сигурност нямаше да успее да се омъжи Така се шепнеше край нея, въпреки че тя нямаше намерение да остава стара мома и твърдо беше решила един ден да се омъжи за някой възрастен, улегнал джентълмен, а не за млад и разглезен хубавец. Никой от хората, които я познаваха, не можеше да отрече, че тя щеше да бъде идеална съпруга. Но Катрин все още не се чувстваше готова за брак Баща й все още имаше нужда от нея, сестра й имаше нужда от нея, дори Уорън имаше нужда от нея, защото ако нея я нямаше, брат й трябваше да поеме всичките си задължения като наследник на титлата на баща си, а той все още нямаше желание да направи това.

Елизабет даде знак на прислужницата си да излезе и очите й срещнаха погледа на сестра й в огледалото над тоалетната масичка.

— Кит, татко каза ли ти какво направи?

Бет гледаше жално и очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Катрин й съчувстваше, но само защото Елизабет й беше сестра. Всички тези чувства бяха свързани с нещо толкова глупаво като любовта.

— Знам какво е направил, скъпа, и съм сигурна, че вече си плакала достатъчно, така че се стегни. Без повече сълзи, ако обичаш.

Катрин не бе искала да се изрази толкова коравосърдечно. Наистина й се искаше да можеше да разбере какво изпитваше сестра й. Тя предполагаше, че беше твърде прагматична и това й пречеше. Твърдо вярваше, че ако човек не може да спечели, след като изчерпи всички средства, трябва просто да се предаде и да погледне нещата откъм хубавата им страна. Никой нямаше да я види как си удря главата в стената.

Бет се обърна към сестра си и две едри сълзи се търкулнаха по бузите й.

— Лесно ти е да говориш така, Кит. Татко не затръшна вратата под носа на твоя годеник.

— Годеник?

— Ами да, разбира се. Уилям ми направи предложение, преди да поиска благословията на татко, и аз се съгласих.

— Разбирам.

— О, моля те, не ми дръж такъв тон! — извика Бет. — Не се дръж с мен, сякаш съм някоя слугиня, която си е навлякла недоволството ти.

Неочакваното избухване на сестра й завари Катрин неподготвена. Господи, дали наистина се държеше толкова снизходително?

— Съжалявам, Бет — каза тя искрено. — Знам, че самата аз никога не съм изпадала в такова положение, така че не ми е лесно да разбера…

— Не си ли се влюбвала поне малко, поне веднъж? — попита я Бет.

Катрин беше единствената, която можеше да убеди баща им да промени решението си, но ако не разбираше колко важно беше…

— Бет, знаеш, че не вярвам в… искам да кажа…

Умолителното изражение на сестра й правеше всичко това много трудно за Катрин. Пристигането на прислужницата, която донесе подноса със закуската, й спести необходимостта да каже истината — че тя се смяташе за невероятно щастлива от факта, че беше една от малкото жени, които гледаха практично на любовта Любовта беше глупаво и безполезно чувство То се отразяваше върху поведението на хората и объркваше живота им Но Бет не искаше да чуе това точно сега; тя имаше нужда от съчувствие, а не от присмех.

Катрин взе чаша горещо кафе и отиде до прозореца. Тя изчака прислужницата да затвори вратата след себе си, след което се обърна към сестра си.

— Имаше един младеж, за когото мислех, че ще свърши работа — каза Катрин.

— Той обичаше ли те?

— Той дори не знаеше за съществуването ми — каза Катрин и си спомни за младия лорд, който й се бе сторил толкова красив — Виждахме се цял сезон, но всеки път, когато заговорехме, той сякаш гледаше през мен, като че ли изобщо ме нямаше. Вниманието му беше насочено към по-красивите момичета.

— Значи си била наранена?

— Не, аз… съжалявам, скъпа, но дори тогава бях реалистка. Той беше твърде хубав, за да се заинтересува от мен, въпреки че не беше толкова богат, а аз бях добра партия във финансово отношение. Знаех, че нямах никакви шансове да го имам, и затова не се притесних, когато очакванията ми се оправдаха.

— Значи не си го обичала истински — въздъхна Бет.

Катрин се поколеба, но най-накрая поклати глава.

— Любов! Бет, това е единственото чувство, което идва и си отива със забележително постоянство. Да вземем за пример твоята приятелка Мари. Колко пъти се е влюбвала, откакто я познаваш? Поне шест.

— Това не е любов Мари не е достатъчно голяма, за да изпита истинска любов.

— А ти си, така ли?

— Да! — заяви категорично Бет — О, Кит, защо не можеш да разбереш? Аз обичам Уилям!

Време беше тежката истина да бъде напомнена отново, тъй като Бет очевидно не беше обърнала голямо внимание на думите на баща си.

— Лорд Сеймур е търсач на пари. Той е пропилял наследството си на хазарт, заложил е недвижимите си имоти и сега трябва да се ожени заради пари, а ти, Елизабет, си идеалната възможност.

— Не го вярвам! Никога няма да го повярвам!

— Татко не би излъгал за нещо такова, а ако лорд Сеймур ти е казал нещо друго, значи е лъжец.

— Не ме интересува. Ще се омъжа за него въпреки това.

— Не мога да ти позволя да направиш това, скъпа — каза твърдо Катрин. — Татко не те е заплашвал напразно. Той ще те остави без шилинг в джоба. Тогава двамата с твоя Уилям ще трябва да живеете като просяци. Няма да позволя да си съсипеш живота заради този мошеник.

— О, защо изобщо смятах, че можеш да ми помогнеш? — извика Бет — Ти не разбираш нищо А и как би могла да разбереш? Та ти си просто една съсухрена стара мома! — И двете подскочиха при тези думи. — О, господи. Кит, не исках да кажа това!

Въпреки това обвинението причини болка на Катрин.

— Знам, Бет. — Тя се опита да се усмихне, но не успя.

В стаята влезе друга прислужница, която носеше две вази. Катрин я изпрати в своята дневна и тръгна към вратата. Преди да излезе, тя се спря и се обърна към сестра си.

— Мисля, че известно време не трябва да говорим повече за това. Искам за теб само най-доброто, но точно сега ти не можеш да осъзнаеш това.

Елизабет закърши ръце в продължение на няколко секунди, след което скочи и последва сестра си навън. Никога не бе виждала Катрин толкова потресена. Уилям беше забравен за момента.

Тя нареди на прислужницата да излезе от голямата стая и започна да крачи напред-назад по дебелия килим, които покриваше целия под. Катрин не й обърна внимание и започна да подрежда розите си.

— Ти не си съсухрена! — възкликна Бет — И определено не си стара!

Катрин вдигна поглед, но не успя да се усмихне.

— Но от време на време се държа като стара мома?

— Не, не като стара мома… просто си толкова разумна и почтена, каквато всъщност трябва да бъдеш.

Сега Катрин успя да се усмихне.

— Станах такава, докато трябваше да забавлявам всички онези стари германски и испански дипломати в двореца. Още щом научеха, че говоря и двата езика, и вече не можех да се отърва от покани за вечеря.

— Колко отегчително.

— Не казвай това. Всъщност беше вълнуващо да науча от първа ръка толкова много неща за тези държави. Беше почти като да пътувам из тях.

— Никога ли не си забавлявала онези хубави французи? Ти говориш френски като майчин език.

— Също като всички други, скъпа.

— Разбира се — каза Бет и продължи да крачи из стаята.

Всичко това не беше достатъчно. Кит се беше усмихнала, но в погледа й все още се четеше болка. Да можеше само да се владее като Кит. Сестра й никога не би казала нещо, което не мисли.

Бет се озова до прозореца, който гледаше към улицата. Каретата, която тъкмо спираше пред входа на дома им, й се стори смътно позната.

— Татко да не би да очаква лорд Селдън?

— Да. Да не би вече да е пристигнал?

Бет се отдръпна от прозореца и кимна.

— Никога не съм харесвала този надут стар козел. Помниш ли как когато бяхме деца ти изля онази кана с вода през прозореца върху главата на този дъртак? Така се смях…

Като забеляза палавото пламъче в погледа на сестра си, Бет млъкна Господи, от години не беше виждала този поглед.

— Няма да го направиш!

Катрин вдигна втората ваза и тръгна бавно към прозореца. Един паж в ливрея тъкмо помагаше на лорд Селдън да слезе от каретата.

— Кит, не трябва да правиш това — предупреди я Бет, въпреки че се беше ухилила широко. — Последния път татко побесня и двете ядохме голям пердах.

Катрин не каза нищо Тя изчака нищо неподозиращия лорд Селдън да стигне до вратата, която се намираше точно под прозореца, след което изля вазата. Катрин се отдръпна бързо назад, изчака няколко секунди и избухна в смях.

— Господи, видя ли му физиономията? — смееше се Катрин — Приличаше на умряла риба.

Отначало Бет не можа да й отговори, защото беше прегърнала сестра си и не можеше да спре да се смее.

— Какво ще кажеш на татко? — попита най-накрая тя. — Той ще побеснее.

— Да, несъмнено. Аз пък ще го уверя, че ще уволня непохватната слугиня, която е направила такава грешка.

— Няма да ти повярва — изкиска се Бет.

— Разбира се, че ще ми повярва. Нищо няма да разбере. Той не се занимава с проблемите в домакинството Сега трябва да отида да се видя с лорд Селдън. Не мога да го оставя да се окапва във фоайето. Моли се да не се разсмея, докато го гледам.

Успяла да се справи с напрежението между себе си и сестра си, лейди Катрин Сейнт Джон излезе от стаята.