Читателски коментари

Първата част добре се развива действието след това изсмукано от пръсти..

Чувствителността е „странно“ нещо… за това време, в което живеем. Може да ти изиграе шега, а дали шегата ще горчи с привкус на смърт, зависи от прага на „чувствителността“ в нас самите. Не съм чел романа, предполагам, че е добър… Като всеки друг роман който акцентира върху болката, в пълният и аспект, и хилядите причини които могат да я породят, било душевна или физическа. За нещо изгубено, за изгубената човечност и т.н., за разбирането за света… или неразбирането му от едно дете. И какво точно трябва да се разбира на този свят!? Има хора които страдат до края на смъртта си, пораснали само на външен вид, но са все още едни деца в душите си, било то добри или зли, защото има и зли деца, но не по рождение… макар „лудостта“ да е бич божии в този живот. И „живота-битие“ ги е стъпкал, заради това че имат прекалено голяма вътрешна чувствителност и болка в себе си… или ярост, или гняв. Някои заради собствена глупост-наивност, други заради чужда. Хуманизъм!? Какво е това… нима съществува в чист вид, в условия над индивидуалното, в обществото… кой знае!? Ето една част от добрия Джеръм, написал с премерена доза сатира и искреност какво мислят повечето от нас за състраданието и чувствителността:

„След вечерята аз винаги ставам сантиментален. Единствено след вечеря съм способен да оценя истинската стойност на един любовен роман например. Когато героят, едва сдържащ риданията си, я притиска до сърцето си в последна безумна прегръдка, на мен ми става така тъжно, сякаш, раздавайки картите за вист, на себе си съм си дал само две точки. А когато героинята в края на краищата умира, аз се заливам от сълзи. Ако прочета такава една история сутрин, сигурно само ще се усмихна иронично. Храносмилането, или по-точно лошото храносмилане, оказва необикновено въздействие на сърцето. Когато имам намерение да напиша нещо много трогателно — искам да кажа, когато имам намерение да се опитам да напиша нещо трогателно, — изяждам един час преди това пълна чиния препечени кифли с масло. Седнал после пред писмената си маса, аз изпитвам силна меланхолия. Представям си любовници с разбити сърца, които се разделят завинаги пред градинската врата край безлюден път, а около тях все повече се сгъстява печалният мрак и само далечното подрънкване на хлопка, окачена на врата на някоя овца, нарушава наситената с тъга тишина. Виждам немощни старци, които съзерцават увехнали цветя, докато погледът им се замъгли от сълзи. Мяркат ми се нежни млади момичета, които се взират през отворените прозорци в очакване, но «той все не идва», а безрадостните години се изнизват една след друга и слънчеворусите коси сивеят и редеят все повече и повече. Децата, които те някога са бавили, са станали възрастни мъже и жени със свои собствени грижи. Връстниците, с които са лудували на младини, лежат безмълвни под полюшваната от вятъра трева. А те все чакат и се взират, докато не се промъкнат и не ги обкръжат плътно зловещите сенки на неведомата вечна нощ и светът е неговите дребни тревоги и пълнения не се изгуби от измъчените им очи.

Виждам посинели трупове, подхвърляни от разпенени вълни, смъртни ложета, потопени в горчиви сълзи, гробове в безлюдни пустини. Чувам сърцераздирателни вопли на жени, жални стонове на малки деца, мъчителни изхлипвания на силни мъже. И всичко това се дължи само на препечените кифли. Овнешката пържола и чаша шампанско не са в състояние да ми внушат нито една меланхолична мисъл.

Пълният стомах е мощна опора за поезията. Нито едно преживяване не може да възникне на гладно сърце. Ние нямаме нито време, нито желание да се занимаваме с нечия въображаема скрьб, преди да сме се отървали от собствените си действителни страдания. Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато съдебният пристав описва имуществото ни, и никак не ни вълнува дали е топла, студена или просто хладна усмивката на любимата, когато си блъскаме главата откъде да намерим един шилинг.

Глупавите хора — когато с такова пренебрежение казвам «глупавите хора», имам пред вид ония, които не споделят разбиранията ми, защото ако има нещо, което да презирам най-много, това е човек, чието мнение не съвпада точно с моето по всички въпроси. Та — повтарям — глупавите хора, които никога не са изпитвали нито нравствени, нито физически страдания, твърдят, че нравствените страдания били далеч по-мъчителни от физическите. Каква трогателна и романтична теория! Колко е успокоителна тя за влюбения младок, който гледа снизходително на нещастния гладен скитник с мъртвешки бледо лице и си мисли: «Ах, колко си щастлив ти в сравнение с мен!» И колко е утешителна за затлъстелите възрастни джентълмени, които дърдорят глупости за предимствата на бедността пред богатството. Всичко това е безсмислица и чисто лицемерие. Главоболието бързо те кара да забравиш сърдечната болка. Счупеният пръст прогонва всички спомени, свързани с празния стол до тебе. А когато човек е истински гладен, той не изпитва нищо друго освен чувство на глад.“

Светът е жесток, брутално жесток, никога не съм виждал война или голяма епидемия в живота си, дано никога аз или семейството ми не видят такова нещо. Но съм виждал болка, дълбока и мрачна болка, душевна болка от близък за мен човек. Не успях да я понеса и побягнах… избягах, защото тази болка ме дърпаше към пропастта, към мрака на лудостта. Хората са… не знам, какво сме!? Щом в бразилски фавели спазват стриктно закона за „окото и зъба“, че и повече въздават от необходимото, как тълпата убива 14–15 годишни джебчии брутално, и после някой качва видеото в гор сайтове, щом във Мексико някой който е имал „късмета“ да прецака кефа на наркокартелите ще приключи земния си път доста пищно, я с моторна резачка в главата. Или пък се моли палача… поне палача му да има повече опит с мачетето и с един удар да приключи всичко. В Сащ не е по добре, много пораснали „деца“ ще убиват и ще бъдат убити. И дали ще е късмет ако попаднат в психиатрична клиника, кой знае!? В Русия „деца“ също се учат как се ядат други хора. И навсякъде го има.

Но ако всички ние се сблъскване неизбежно с болката… дано намерим сили да я преглътнем и да се усмихнем и засмеем пак. Или както е написал Бранислав Нушич:

„Но не за да оплаквам миналото, се обръщам аз назад. Напротив, обръщам се, за да се посмея с оня смях, за който с най-голямо основание именно сега може да се каже: «Който последен се смее, най-добре се смее».

Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.

Пътищата ни бяха различни.

Оня, който се роди в първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света. Всичко му изглеждаше мрачно, небето за него бе винаги покрито с облаци, земята — оросена от сълзи. Той съчувствуваше на всяка мъка, болеше го всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове.

Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за правилния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, защо земята не се върти в обратна посока, защо реките са криви, моретата — дълбоки, планините — високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко явление и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се срещу всяка трудност И така вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите.

Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци, и над добродетели, защото често добродетелта е много по-голяма слабост, отколкото всеки друг недостатък. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, защото високопоставеният често е по-низш духом, отколкото оня, когото гледа отвисоко. Той се смееше и над глупостта, и над мъдростта, защото мъдростта много пъти е сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, защото много пъти за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблуждението, защото правдата е често по-нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта, и над омразата, защото любовта често е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и радостта, тъй като скръбта често бива престорена, а радостта — много рядко. Той се смееше е над щастието, и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието — никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието има предел, а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се …

А когато изтекоха пълни шест десетилетия (това било, казват, средната продължителност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за онова, което бяха видели по света през своя дълъг път.

Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят:

— Изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи.

— Освободи ли поне хората от тях, та да им стане по-леко?

— Не, защото грижата е неразделен спътник на човека. Тя е предпоставка за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата.

— А опозна ли поне живота през своя дълъг път?

— Не, не можах глава да вдигна от грижи.

След него думата взе оня, който цял живот бе проливал сълзи:

— Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания!

— И можа ли поне да изкупиш човешките мъки?

— Не, страданието си остана между хората, защото, казват, животът е страдание и без страдание няма живот.

— А опозна ли поне тоя живот?

— Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо.

Взе думата и третият, който цял живот се бе смял:

— Устата ме заболяха от смях — толкова смешно има сред хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах хората, толкова повече се смеех. Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.

На този, третия, които, смеейки се в живота и над живота, извървя своя жизнен път, на него възлагам аз да напише страниците иа тая моя юбилейна книга, защото единствен той е видял живота.“

И не е нужно много да се досети човек, че Джером, К. Джером, Нушич или… Еклисиаста от Стария завет… казват едно и също с различен изказ.

Оставих го да се приближи на ДЕСЕТИНА КРАЧКИ от мен и тогава внезапно се изпречих пред него. От уплаха той се закова на място макар и само за броени секунди, ала това време бе достатъчно, за да се озова при него с ДВА СКОКА…????????????

http://www.imdb.com/title/tt2261227/?ref_=nv_sr_1

NomaD, точно така! Стихотворението се знае и с двете му имена. Аз миналата година бях избрала Копривщица за нощувка, с цел да посетя къщата на Д. Дебелянов, но за съжаление домакинката ни ми провали плановете. Бе твърде негостоприемна и загубихме време в лутане докато открием къщата където трябва да се настаним. Тази година отново включвам града в моята програма и се надявам този път да успея да пристъпя в бащината му къща. Веселин, по мое време стихотворението се учеше на изуст и тази година ако стигна до къщата на Дебелянов съм си обещала пред паметника на майка му да го изрека на глас.

Браво, Мая Ст! Много добре защитихте детето. А за 50-годишната дама ще кажа, че децата трябва да се поущряват, а не да се критикуват така грубо. Надали, Вие на 13 години сте била безгрешна. И да се върнем на темата- подбора на думи прави ботевите стихове така силни и така живи и в наши дни. И аз като Ботев не мога да трая човешката неграмотност, апатия, алчност, жестокост. Ако свободата можем да си я извоюваме, то човешката простотия ми се струва, че не можем да преборим.

Едно от най най любимите ми произведения на Ботев! Чета го и ги препрочитам редовно и колко истина има в него.

Обръщам се към всички, които са коментирали до тук. Наистина проблема не е в липсата на коментари, а в ниската оценка поставена до тук. От 52 гласа произведението има 5.6. На някой все пак не му е достигнало нещо за да го впечатли. Аз от години се възхищавам на ботевото слово, защото то е най-силно и най-запленяващо. С думите си удря шамари, на тези които са заспали в своя душевен сън. Актуална е литературата му и днес, защото все още сме роби на предразсъдъци, чужди идеали и амбиции. Слава на Ботев и поклон пред непремиримият му дух!

Цитат от романа:

„……..Аз обаче не я слушах. Мислех си за нещо друго — нещо шантаво.

— Знаеш ли какъв ми се ще да стана? Искам да кажа, ако ми дадат да си избера.

— Какъв?

— Знаеш ли тази песен: «Ако някой някого улови в цъфналата ръж»? Иска ми се…

— То е «Ако някой някого целуне в цъфналата ръж» — прекъсна ме Фийби. — Това е едно стихотворение от Барет Върнс.

— Зная, че е стихотворение от Робърт Върнс.

Права беше. То е «Ако някой някого целуне в цъфналата ръж». Тогава обаче не го знаех.

— Мислех, че е «Ако някой някого улови» — казах аз. — Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца — а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост …..“ В колко малко слова е казано толкова много…..

Няма нищо случайно в това,че романа „Спасителя в ръжта“ е един от най-великите американски романи.Дори и в това,че се изучава в американските училища в часовете по литераура.

Чел съм го поне 3–4 пъти.И всеки път откривам нови неща с които романа ме грабва.Или заради това,че остарявам и аз незнам вече защо е така.Според мен този роман не може да остарее,валиден е така да се каже и за днес ,за 2018 .

Вече напълно съм уверен,че децата ,който Дж.Д.Селинджър е мечтаел да спасява,чрез героя на романа си,са в пълна сила и днешните ни деца и подрастващи младежи.Много ми се иска и на мен лично,както и героя на Селинджър да можех да ги спасявам ,да ги пазя зорко да не паднат в „пропаста“ от злините на налагания от медиите буквално по хиляди начини на един брутален бездушен и безмилостен материализъм ,за сметка на тоталното обезличаване,окарикатуряване и закърняване в хората на всички духовни качества,като морал, скромност,духовността в многообразните иу форми,на чуството за справедливост, милост, човещина и любов към ближния.

Затова се чувствам духовен брат на Дж.Д.Селинджър.

Според мен този е един от най-добрите романи на Стивън Кинг. Много ми допадна.Един нов,чувствен и смислен бих казал Кинг. Един много по-дълбок и смислен роман.Явно тука не е боравил чрез добре заплатения си стил хорор или фантази ,а е романтично близък до спомените неговата младост .Великолепна проза,жив език.Особенно втората му част ,"Атлантида 1-44",много ми напомня ,като проза и стил за романа на Джеръм Дейвид Селинджър „Спасителят в ръжта“.Радвам се че автора макар и от време на време,все пак служи и на висококласните си читатели и излиза от традиционите си хорор или фентази романчета,чрез които де факто се прослави .Не го обвинявам за комерсиалноста му,нали трябва да се съобразява с качеството на търсенето и с интелектуалния капацитет на милионите си почитатели.Моята класация за най-добрите романи на Стивън Кинг е:

1.22 Ноември 1963

2.Сърца в Атлантида

3.Особенни сезони

Не обичам когато се изказват не подготвени хора.Книгата била доста италианска т.е. некачествена. В цял свят италианските стоки са скъпи и с отлично качество, а за Умберто Еко , или хубаво, или нищо!

Прекрасна ????

Романите на Даниел Стийл са винаги разтърстващи,но този определено надминава всички. За сетен път се очудвам на глупостта на мъжете, за съжаление и в живота е така.Някои ще кажат,че и героинята има глупостта да прости накрая,но аз лично не съм съгласна. Може би защото изживях до някъде същото и простих. До някъде роля играе любовта,но и до ценностната система на човек. Въпреки,че е ужастно трудно, но си заслужава. След такива моменти хора стават по-мъдри,а живота по-хубав,по-ценностен,любовта обогатена.

Четиво за уикенд

Прекрасна книга на мен ми хареса

Доста „италианска“. Тоест нещо некачествено. Много претрупана, фалшива. Тази книга е досадна.

Моят ТОП АВТОР е Фредерик Форсайт !Прави съвременна увлекателна криминална литература — прецизен в детайлите ,максимално обективен …малко е старомоден в идеологическите си пристрастия ,но книгата се чете на един дъх !

Посредствено и сухо! Интересен замисъл, но не до там изпипан сюжет…

Съгласен съм с мнението на горния читател, но това все пак е незначителна подробност!

Огромни благодарности на преводача за положения труд! Книгата е абсолютна „класика в жанра“ и е добре, че поне тук я има на български!

Кога ще пуснете останалите части на книгата????