Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desert hostage, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 26 гласа)
Сканиране
maxin (2009)
Разпознаване и начална корекция
asayva (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2017)

Първа глава

Тифани едва не изпусна топа коприна. Постави го внимателно върху масата и бавно се обърна към съдружника си. Гласът й потрепваше.

— Отказали са поръчката от Палм Сендс?! Чарли, но това е ужасно. Това е вторият анулиран договор! Какво става? Да не би мафията да е завладяла Оман?

Чарли не успя да отговори, защото в този миг звънна телефонът. Тифани вдигна слушалката.

— Тук е шейх Хасан — с необичайно кротък гласец съобщи секретарката Лейъни. — Казва, че иска да обсъдите някакъв важен проект.

Двамата се спогледаха. Нямаха уговорена среща, но това всъщност не бе рядкост. Ако се окажеше обещаващ клиент…

— Моля те, покажи на шейха някои от нашите образци — каза Тифани. — И му предай, че с удоволствие ще го приемем след пет минути.

Остави слушалката и свъсила замислено вежди се загледа в плискащите се под прозореца води на Оманския залив.

— Изглежда ще си имаме работа с още един шейх, страдащ от мания за преследване, който не се представя с пълното си име — каза с въздишка. — Отново тълпа телохранители със сърбящи ги да натиснат спусъка пръсти.

— А най-окаяният между тях, който лъска кобура и защитната жилетка на шейха, може да плати по едно питие на целия бар — подметна злобно Чарли.

— Ако има дворец тук, в Сеиб, и иска да го обзаведе, то може да се накичи с десет пистолета и да влезе през вратата яхнал арабски жребец — отвърна Тифани. — След този провал с Палм Сендс имаме нужда от хубава, тлъста поръчка.

— Невероятно е как ненадейно бе анулиран договорът — поклати озадачено глава Чарлз. — Сякаш се е пуснал слух, че сме мошеници. Няма нещо в миналото ти, от което да се срамуваш, нали?

— На двайсет и шест годишна възраст?! Много неща, разбира се! — въздъхна Тифани. — Нима някой няма? Но нищо, което да обяснява защо такива две доходни сделки ни се изплъзнаха.

— Ще разберем причината — уверено рече Чарлз. — Дай да постелем междувременно червения килим, да си лъснем зъбите и да направим дяволски добро впечатление на шейха — засмя се Чарлз и й подаде сакото на елегантния бледосин костюм.

Тифани се облече. Погледът й се спря върху сребърните отблясъци долу в залива. Разтоварваха риболовен кораб, завърнал се след ранен утринен курс у дома. У дома… За нея това беше мястото, където можеше да си намери работа. Може би най-после именно тук тя и осемгодишният й син Джоузеф ще се установят и заживеят спокойно. При положение че „Ориент интериор“ получи достатъчно поръчки. Тифани припряно се зае да оправи и бездруго безупречната си външност. Разреса дългата си коса с цвят на пчелен мед и със сръчни и грациозни движения я нави в стегнат на тила кок. Положението бе обезпокоително. След шест месеца работа двамата с Чарлз вече привършваха ангажимента си по вътрешното оформление на хотела, където беше и временният им офис. Нямаха бъдещи поръчки, освен двата големи договора за следващата година, които бяха анулирани. Нямаше да им стигнат парите, за да покрият направените разходи. Ако в най-скоро време не се появеше някоя поръчка, щяха да се провалят. Тук репутацията бе всичко.

— Готова ли си?

Тифани опита да си придаде вид на безукорна английска дама — сдържана, спокойна, недосегаема. Кимна и в същия миг на вратата се почука и в стаята пристъпи Лейъни. Изглеждаше много развълнувана.

— Той губи търпение — каза тревожно. — Ходи насам-натам и става все по-сърдит. Гледа убийствено. Може ли да му кажа, че сте готови?

— Покани го, Лейъни — обади се Чарлз и погледна въпросително към Тифани. — Явно ни се е паднал високомерен тип.

— През цялото време ще си повтарям, че ни заплашва просия и кредиторите чукат на вратата — отвърна тя мрачно. Не й се нравеха самоуверени мъже. Напомняха й за нейния покоен съпруг — Назим.

Лейъни смутено въведе арабина. Той стоеше невъзмутимо сред обзаведената с показна екзотичност стая, пълна с огледала, изобилстваща от ориенталско жълто и алено, позлата и мрамор. Тифани внимателно огледа шейха. Оцени по достойнство италианския костюм ръчна изработка. Стоеше като излят. Не ще и дума — майсторска работа. Сигурно са били нужни десетина проби, за да приляга така добре върху широкоплещестото му стройно тяло. Тя изкриви устни в незабележима усмивка. Гледаше отвисоко и създаваше впечатление за сила и властност. Чарлз избърза да го посрещне с протегната ръка, но шейхът стоеше като вкопан и само черните му блестящи очи обхождаха стаята. Суровото му лице бе напълно безизразно. После стресна Тифани с бързата си енергична крачка и прикования в Чарлз поглед.

— Шейх Хасан? Радвам се да се запознаем! — каза сърдечно Чарлз. — Аз съм Чарлз Портър, главен дизайнер на „Ориент интериор“.

— Приятно ми е — измърмори шейхът.

Яркото слънце, промъкващо се през каменната ажурна плетеница на прозореца, хвърляше отблясъци върху лъскавата му синьо-черна коса. Той обърна гръб на Чарлз и се насочи към Тифани по същия внезапен и поривист начин, който издаваше неудържима енергичност. Тя доби усещането, че шейхът е човек, свикнал повече с буйния галоп в пустинята, отколкото с ограниченото пространство на затворените помещения.

— Казвам се Тифани Шариф — представи му се с хладна усмивка, — съдружничка на господин Портър и помощник дизайнер.

Той със замах пое малката й длан в твърдата си като закалена стомана ръка. Това за миг я извади от равновесие и тя залитна към него. В очите й блеснаха мълнии. Поразена разбра, че го е направил преднамерено. Отвратителен номер на чувство за превъзходство. Тифани изразително сведе поглед към дългите му мургави пръсти. Мъжът не пусна ръката й. Властното му присъствие запълни разстоянието помежду им и младата жена осезаемо почувства опасната му близост. Смущаваше я напиращата му страстна жизненост, от която лъхаше непоносимо господство.

Погледът й ясно подсказваше, че е раздразнена от властното му държание. Той обаче не обърна внимание на посланието в очите й.

— Името ми е Хасан. Шейх Хасан. Приятно ми е. Много ми е приятно!

Тифани присви очи. Имаше нещо странно зловещо в начина, по който произнесе думите. Някаква скрита заплаха. Младата жена бе обзета от неясно чувство на тревога.

— Какво силно ръкостискане — отбеляза тя, като се надяваше, че мразовитата нотка в гласа й ще го накара да я пусне.

— Аз обяздвам коне. Своенравни коне. Нужна е сила, за да се укроти непокорното животно и да му се покаже кой е неговият господар — отвърна безцеремонно.

Тифани долови двусмислието на думите, ала не бе в състояние да му даде словесен отпор!

— Колко вълнуващо! — пророни младата жена.

— Още по-вълнуващо е накрая, когато с най-малко движение на тялото си, постигам пълно подчинение. — В гласа му отново се долавяше заплаха.

Бушувайки вътрешно, Тифани си наложи да кимне с възхищение. А как й се искаше да уязви самодоволството му!

— Вие сте вторият жокей, с когото се запознавам. Първият го отстраниха, защото използваше камшик.

Арабинът заплашително пое въздух и най-после пусна ръката й. Тифани сведе поглед. Гневът му я стресна. Връхлетя я ледена вълна на страх, която извади на повърхността спомена за едно насилие. Мразеше шейха. Мразеше го, че й припомни ужаса на забравеното.

— Седнете, моля — припряно се обади Чарлз. — От далеч ли идвате?

Шейх Хасан се отправи към канапето, тапицирано в ориенталски стил със златиста дамаска.

— От Ню Йорк. Пристигнах тази сутрин.

Тифани неволно го погледна с възхищение. Изобщо не изглеждаше уморен. Обветреното му лице и присвитите очи бяха внесли в парниковата атмосфера на офиса усещане за външния свят — за безводната и сурова земя, изпепелена от жестокото слънце.

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? — попита тя любезно. — Кафе или сок?

— Голямо чисто уиски, ако имате.

Тифани премига, но отиде до шкафа, където тайно пазеха алкохолни напитки за посетителите си от Европа. Десет часа сутринта, а той вече се нуждае от питие!

— Самолетът закъсня — обясни шейхът, като я следеше с ироничен поглед. — Тялото ми казва, че е късна вечер и предявява привичните си желания.

Тя му подаде чашата. Стараеше се да запази равнодушен израз, но начинът, по който той гальовно произнасяше думите и погледът, плъзгащ се по дългите й крака, ясно намекваха за нещо повече от алкохолните му навици. Какъв неприятен човек!

— Къде бихте желали да ви поднеса питието? — попита с усмивка, сякаш имаше предвид поне няколко интересни местенца.

Белите му зъби блеснаха върху загорялото лице. Черните като абанос очи срещнаха нейните и усмивката угасна. Нещо съвсем неочаквано в израза му прикова вниманието й и тя не можа да извърне поглед. Неприязън! Не, нещо повече, реши Тифани. Унищожително презрение, което обезобразяваше красивото му лице, хищнически изкривяваше горната устна и разваляше изваяните му черти!

— На масата! — каза той рязко.

Тя стисна устни при заповедническия тон, но се овладя и дари мъжа със сияйна усмивка. Чарлз подхвана разговор. Тифани отиде до стола си и седна. В движенията й се долавяше непринудена грация. Държането й бе естествено като дишането.

Като дете обожаваше балета, но пришпорвана твърде ревностно от амбициозната си майка, на шестнайсет години вече едва се преборваше с болката, глезените й отслабнаха от продължителното пренатоварване. Многообещаващата й кариера приключи, а самата тя остана с чувството за вина, че финансовите жертви на майка й са били напразни. Последвалият курс за дизайнери с ориенталска стилова насоченост — преди брака й с Назим — колкото и да бе кратък, се оказа полезен. Когато мъжът й почина в Лондон, тя и малкият Джоузеф познаха какво е бедност. После случайността й помогна и тя подаде молба за работа при Чарлз. За него не беше от значение, че така и не бе завършила курса за дизайнери, защото идеите й му харесваха, както и усета, а също и изрядното изпълнение — доказателство за упорита работа. Двамата веднага си допаднаха и Тифани с радост го последва, когато той реши да търси работа в Оман. Тя и Джоузеф предостатъчно бяха пътували през живота си, за да имат нещо против преместването си в Близкия изток.

Сега слушаше разговора на двамата мъже и предвидливо реши да не се намесва. Шейхът изглеждаше доволен, че урежда договора с Чарлз. По-добре беше тя да си мълчи и да се държи настрана в името на сделката.

— … почивен комплекс за уморени бизнесмени — чу го да казва. — На крайбрежието на Батинах — тук, в Оман. Аз съм го финансирал. Наред с всичко в него има ледена пързалка, нощен клуб, плувни басейни, спортно-оздравителен център, провеждат се курсове по голф, тенис уроци…

На Тифани й се зави свят от изредения списък. Всички тези административни и обществени помещения, учебни зали, клубове и ресторанти щяха да им създадат огромна работа при разработката на един общ проект и съгласуван дизайн за вътрешното оформление. Такъв шанс се пада веднъж в живота! Очите й възбудено заблестяха. Лицето й грейна от надежда.

— Шариф ли казахте? — сепна я отправения към нея въпрос. Шейхът хвърли поглед към лявата й ръка. Тя не носеше венчална халка. Свали я в деня, когато Назим умря и повече не я сложи. Блестящите, твърди като диамант, очи на шейха приковаха нейните. Почувства, че я полазват тръпки. Той има ли изобщо клепачи и мига ли като нормалните хора, запита се Тифани. Сякаш я гледаха хипнотизиращите очи на граблива птица. Неприкритото му презрение й напомняше за Назим. Лицето й се изопна от напрежение.

— Точно така — отвърна сковано.

— Името не е английско, но ми е трудно да повярвам, че в жилите ви тече арабска кръв, като гледам тази бледа, кадифена кожа! — Той седеше с крайно самодоволен вид, елегантно преметнал крак върху крак. Сребристосивият костюм и ослепително бялата риза рязко контрастираха с мургавата кожа. Едната му ръка почиваше върху коляното, другата бе небрежно отпусната на канапето. Навсякъде по него блестеше злато — на китката, на ръкавелите, на малкия пръст, върху иглата на вратовръзката. О, да, има и мигли — дълги, извити и гъсти. За миг премрежваха очите, а смущаващо чувствените устни недоловимо потрепваха. Това бяха единствените му, едва забележими движения.

— Прав сте, шейх Хасан. Аз съм чистокръвна англичанка — хладно отвърна тя. Разчиташе с това да прекрати разпита.

— В такъв случай, предполагам, сте омъжена за жител на Оман? — Тънка неприятна усмивка се прокрадна по устните му. — Студената светлокоса красавица се влюбва в знойния мрак на нощта!

За мрака е вярно, помисли си Тифани и тръпки пробягаха по гърба й. Непрогледен мрак! Как романтично само представи той ужасния й брачен живот. От вълнение ръката й отскочи към гърдите, с което неволно привлече погледа на арабина. Видя, че проницателните му очи станаха горещи и примамващи. Разпозна опасни искрици в този поглед. Трябваше да смрази подобни помисли още в самото начало, ако не искаше той да гледа на нея само като на средство, предназначено за мъжко удоволствие. Постепенно сивите й очи придобиха цвета на стомана.

— Бях омъжена за арабин.

— Имате ли семейство, шейх Хасан? — намеси си Чарлз, за да измъкне Тифани от неловкото положение.

— Близки роднини не. Макар че скоро ще имам. А вашият съпруг…

— Господине… — Чарлз прехапа устни, но като видя пребледнялото лице на Тифани, продължи: — Простете, че ви прекъсвам, но госпожа Шариф предпочита да не говори за покойния си съпруг. Назим загина при автомобилна катастрофа преди две години.

Думите имаха твърде необичайно въздействие върху шейха. Той сякаш рязко се оттегли навътре в себе си, макар дори да не помръдна.

— Колко печално! Надявам се, не сте останали съвсем сама. Вероятно родителите ви са голяма утеха за вас?

Тифани се намръщи от уж благовидното нахлуване в личния й живот.

— Не познавам баща си, а майка ми почина миналата година.

— Имате ли синове, госпожо Шариф? — попита я тихо.

Поради някаква необяснима причина тя почувства заплаха във въпроса му, макар да бе вежлив и съвсем естествен при подобни обстоятелства. Знаеше, че в Арабския свят синът се грижи за овдовялата си майка, а дъщерята е финансово бреме, докато някой не плати, за да се ожени за нея.

— Имам един син. Той е цялото ми семейство. Джоузеф!

При мисълта за детето, изразът й неволно се смекчи.

— И въпреки това работите… — промърмори шейхът.

— Именно заради него го правя! — гордо вирна глава Тифани срещу явната критика. — Джоузеф учи в пансион и работният ми ден е така уреден, че да съм си вкъщи, когато той се връща.

Неодобрителното отношение на шейха към нея очевидно се задълбочи, след като разбра, че е работеща майка. Тифани почувства неприятно свиване в стомаха. Възможността да сключат тази чудесна сделка им се изплъзваше. И само защото тя бе жена и не си седеше вкъщи да пере и глади!

— Госпожа Шариф не позволява домашните задължения да пречат на работата й. Уверявам ви, двамата с нея сме се посветили на своята професия — каза Чарлз, неправилно изтълкувал причината за каменното лице на шейха. — Само ако се огледате, ще забележите, че е трябвало да вложим доста труд и време по оформлението на този хотел. Стилът — той отвори една папка и я подаде на шейха, — е в съответствие с традициите, използвани са елементи от националната култура на Оман…

Чакаха безмълвно, докато шейх Хасан съсредоточено разглеждаше албума.

— Искам договорът да се сключи днес. При положение че вие приемете тази поръчката — каза той внезапно.

— О, бихме желали преди това да ви покажем някои предварителни скици… — започна Чарлз, озадачен от бързината, с която шейхът взе решение. В тази част на света дори най-незначителните решения отнемаха обикновено седмици, дори месеци.

— Мога да преценя качеството на вашата работа. Всъщност вече бях чувал за вас. Участвах в проекта за Палм Сендс… — Хасан местеше поглед от Чарлз към Тифани, наблюдавайки реакцията им. Мислено се усмихваше на изненадата, която предизвика. — Доста неща зная за вас двамата. Ще обсъдим подробностите по-късно — добави и се изправи. Движеше се леко и изящно. — Какъв късмет, че нямате ангажименти и бихте могли изцяло да се съсредоточите върху моя почивен комплекс! — В отправения му към Тифани поглед внезапно блесна такова диво и непреклонно желание, че накара чувствените му устни да се извият нагоре и оголят белите зъби. То й подейства като силен токов удар, блокира всичко останало и безпрепятствено проникна в сетивата й. — Много съм щастлив, че се запознах с вас, госпожо Шариф. Ще поддържаме… връзка — добави двусмислено, обърна се и излезе, преди двамата да успеят да отговорят нещо.

Тифани не можеше да се справи с чувствата, които събуди у нея шейх Хасан — властното му присъствие, плътният глас, хищническата гъвкавост на стройното му тяло. Не й се бе случвало друг път да се сблъска с такова зашеметяващо мъжко излъчване. То връхлиташе като яростна вълна. Умишлено я бе оставил да зърне непритворното, безочливо плътско желание, прозиращо зад държането му на делови бизнесмен. Интуицията й подсказваше, че под прикритието на съвременните обноски се крие човек с настройка към далеч по-примитивен начин на живот, отколкото тя би могла да си представи, живот, който е лишен от всичко друго, освен най-необходимото — вода, храна, секс. Светското облекло и обиграният глас ярко контрастираха с почти неприличната страст за живот, кипяща и преливаща в това стегнато, изпънато като струна, тяло. Всичко допринасяше за впечатлението на завидно самоуверен човек, усвоил изкуството да живее сред суровата и безпощадна природа. А фактът, че е в състояние без усилие да прекрачи от дивата пустош на пустинята право в джунглата на съвременния свят, беше още по-смайващо негово качество.

— Господи! — прекара ръка по челото си Чарлз. — Същински динамит!

— Най-неприятния и самоуверен мъж, когото съм срещала — промърмори Тифани. — Но, Чарлз, не се безпокой! Ако трябва, ще работя и за противен тип като него. Тази поръчка ще ни създаде работа за години. Трябва да я приемем! Но имам чувството, че той по някакъв начин е свързан с анулирането на договорите. Не ми хареса това, че знае твърде много за Палм Сендс.

— Заемаме се да довършим работата по хотела, а после ще видим какво ще ни предложи шейх Хасан — каза Чарлз. Лицето му грейна. — Мисля, че току-що хванахме кокошката, която снася златни яйца!

Тифани се усмихна кисело. Не беше толкова сигурна. Нещо потайно и злокобно витаеше около шейха. Освен това не беше кокошка. По-скоро свиреп и кръвожаден вълк.

В края на работния ден тя се отправи към скромния апартамент, който бе наела в един бедняшки квартал, в стара и олющена сграда над малка шивашка работилница. Повече не можеше да си позволи. Кредиторите на Назим й взеха всичко и все още изплащаше дълговете му. Трябваше да внася редовно и таксите за училището на Джоузеф. Бе готова на всякакви жертви, за да му даде прилично образование.

Бавно се изкачи по изтърканите стъпала. За момента нямаха друг избор, освен това старо, занемарено жилище. Добре поне, че съседите се случиха свестни хора.

След половин час училищният автобус докара Джоузеф и той връхлетя, горящ от нетърпение да разкаже как е преминал денят. Към осем вече бяха вечеряли. Джоузеф се беше преоблякъл в поизносени дрешки и пишеше домашните си упражнения. Тифани се беше изкъпала, разпуснала косите си да съхнат и седеше до прозореца, зад който дневната светлина бавно гаснеше. Старателно оправяше маникюра си. Външният вид бе много важен при нейната работа. На вратата се почука и младата жена неволно трепна.

— Кой е? — извика силно.

— Аз съм.

— Влизай, Майк! В спалнята съм. Как е Манди?

Майк бе младоженец. Двамата със съпругата му живееха в стаята на долния етаж. Бяха щастливи и Тифани малко им завиждаше.

— Прекрасно, както винаги — отвърна той с усмивка. — Не ти ли е тъмно тук?

— Би ли запалил лампата? Не ми е изсъхнал още лакът.

— Разбира се. Дойдох да те попитам дали не искаш нещо от Мускат. Утре отивам там.

— Не, не мисля, че имам нужда от нещо, но ти благодаря, задето ме попита.

— Е, добре, тогава. Ако се сетиш нещо, отбий се долу или остави бележка.

Веднага след като Майк излезе, на вратата силно се похлопа. Тифани остави Джо да отвори, защото бе сигурна, че е някой негов приятел. Често идваха при него и изглежда мястото, където живееше, не ги притесняваше особено. Джоузеф бе много общителен и децата го обичаха. Искаше като останалите да бъде на целодневен пансион в училището и често й додяваше с молбите си, докато не му обясни, че не могат да си позволят допълнителното заплащане. Но Джоузеф растеше и щеше да става все по-самостоятелен. Тифани си даваше сметка, че той се нуждае от мъжка компания. Виждаше с каква жажда слуша от приятелите си за техните бащи. Болно й беше, че не може да е всичко за него на този свят. Наистина, футболните й умения не бяха на висота! От всекидневната долетя мъжки глас и доволният смях на Джоузеф. Сигурно Майк се беше върнал. Тифани тръгна към междинната врата, съединяваща спалнята и всекидневната, но спря изненадано насред път. Чу високия, възбуден глас на Джоузеф, съвсем нехарактерен за сдържания му нрав.

— … играя и в отбора по ръгби! Да извикам ли мама? Ще падне, като разбере кой си! Страхотно, нали?

В отговор се дочу тих смях. Не беше Майк. След секунда, когато мъжът заговори, тя го позна. Излъчването на този човек сякаш минаваше и през стената. Шейх Хасан! По гърба й полазиха тръпки. Как, за Бога, е открил къде живее? И защо? Стисна решително устни. Знаеше си, че покрай този надменен и безочлив шейх има нещо потайно! С какви приказки омайваше сина й? Отвори тихо вратата и го видя да седи на оръфаното канапе. Беше облечен в скъп костюм и изглеждаше не на място сред мизерната обстановка. С едната ръка нежно беше прегърнал момчето. И двамата не вдигнаха глави. За неин ужас бяха изцяло погълнати един от друг, с глуповато лъчезарно изражение и блестящи очи, като че ли бяха спечелели от лотарията. Тя ги гледаше поразена.

— Шейх Хасан! Какво точно правите тук с моя син? — избухна гневно Тифани.

Изненада го. За миг очите му съхраниха топлината, отразена и в погледа на Джоузеф, после в тях блесна яростна светкавица, сменена от явно мъжко одобрение. Плъзнаха се по разпиляната й коса и коприненото кимоно, което повтаряше движенията на развълнуваната й гръд. Ала само след миг лицето му отново стана непроницаемо.

— Всичко е наред, мамо! — хвърли се в прегръдките й Джоузеф.

Гледаше я като обезумял от щастие. Сърцето й се сви. Нежно погали къдравата му черна коса. Цялото й същество бе завладяно от лошо предчувствие.

— Този… човек — започна строго — е…

— Не знаеш, не знаеш кой е той! — извика през смях Джоузеф и изтича при Хасан. Мъжът се беше изправил. С бързо движение хвана момчето и го вдигна във въздуха. Засмя се и го притисна към себе си, сякаш се познаваха цял живот. Смутена и объркана от тази нежност на шейха и съвършено необичайното поведение на Джоузеф, Тифани се подпря на вратата. Детето беше много обичливо, но и то, като нея, пазеше чувствата си за тези, които добре познаваше. Стомахът й се сви.

— Кой сте вие? — изстреля гневно, не на себе си от неочакваната и така бързо установила се привързаност между сина й и неканения шейх.

— Това е чичо ми! Той ми е истински чичо! — сияеше Джоузеф, без да е в състояние да откъсне очи от него. — Брат на баща ми! Фантастично, нали?

От изумление Тифани само отвори уста, но не можа да произнесе и дума. Очите й се разшириха. Не е възможно! Назим се кълнеше, че е сам-самичък на света. Защо, за Бога, би я лъгал?

— Мамо, това е истина! Истина е! — извика Джоузеф, забелязал недоверието в погледа й. — Поканени сме на гости в Риям! Нямам търпение да отида! Чичо ми разказа всичко за роднините и за пустинята, и за конете, и за крепостта, и за…

— Чакай, Джоузеф — обади се Тифани, едва успяла да се овладее. Мислите й бяха объркани.

— Седнете! — нареди Хасан, видял пребледнялото й лице.

Твърде слисана, за да възрази, тя се подчини и се отпусна немощно на стола. Нищо не разбираше. Той явно е знаел коя е тя, когато дойде в офиса. Дори не скри своята неприязън към нея. Тя струеше от него като пълноводен поток. Тифани се изчерви. Нарочно е дошъл да я огледа. Почивният комплекс е бил само уловка. Бъдещето й беше все така несигурно. Но… не е ли малко подозрителна тази негова история с роднинството? Всичко изглеждаше твърде нагласено. Защо не й спомена веднага?

— Как ще ми докажете? — попита студено.

— О, съвсем просто! — Той присмехулно повдигна вежди и бръкна във вътрешния си джоб. Подаде й паспорта си.

Тя го пое с трепеща ръка и злокобно предчувствие. Ако Назим наистина има брат, мислеше мрачно, то в никакъв случай не желая да е този язвителен човек, около когото витае дух на насилие. Тифани потрепери. По това шейхът приличаше на Назим. Отвори паспорта и прелисти страниците. Хасан бин Хамуд ал Шариф. Трийсет и две годишен. Роден в Риям, град Ширбат. Също както и покойният й съпруг. Вдигна глава и срещна опасния блясък на черните му очи. Каквото и да беше намислил, то бе по-страшно, отколкото тя може да си представи.

— Назим никога не ми е споменавал за вас. Казваше, че е сам на света.

— В известен смисъл е бил прав. Имахме голяма семейна кавга. Назим напусна Риям преди петнайсет години. Тогава беше на двайсет — отвърна спокойно Хасан.

Джоузеф го гледаше с обожание.

— Играеш ли футбол? — попита го с надежда в гласа.

— Дали играя? — засмя се шейхът. — Трябва да опитаме!

— А ръгби? Крикет?

— Всичко. Ти май обичаш спорта?

— Разбира се! — възкликна доволно Джоузеф. — Но не мога да яздя.

— Ще се научиш — обеща шейх Хасан. Пипна мускулите на ръката му. — Струва ми се, че си по-як, отколкото бях аз на твоята възраст — добави изненадан.

За неудоволствие на Тифани момчето се разтопи от похвалата.

— Уха! Значи ще порасна голям като теб?

О, Господи, помисли Тифани, изтръпнала от неприкритото възхищение в гласа на сина си. Джоузеф си намери баща, за какъвто винаги бе копнял!

— Шейх Хасан — намеси се тя рязко, — прегледах документите на Назим. В тях нямаше нищо, отнасящо се до семейството му — нито снимки, нито писма…

— Баща ми го лиши от наследство. Предполагам, Назим е унищожил всичко, което е имало нещо общо с нас. Всъщност не бяхме чували нищо за него до преди няколко години, когато той ме потърси. Беше малко преди баща ми да почине. Назим беше тогава в Турция… — Хасан се поколеба, хвърли поглед към Джоузеф и като че ли каза не точно това, което възнамеряваше. — Писа ми, че има някои затруднения с властите. Знаеше, че е излишно да се обръща за помощ към баща ни.

Очите на Тифани потъмняха от болка. Затруднения! Меко казано. До ден-днешен тя не знаеше как Назим се отърва от присъда и не попадна в затвора за контрабанда на персийски килими, нито пък как тримата успяха да се измъкнат от страната и да намерят средства за завръщането си в Англия.

— Вие сте пратили пари!

— Да. И използвах връзките си. Освен това го въведох отново в бизнеса.

— Това сте били вие! О, Господи! Сега разбирам… — Тя се намръщи. Значи бе длъжница на Хасан! Страшно бе дори да си го представи. Сигурно бе дошъл да си иска парите обратно. С лихвите. Почти изстена при тази мисъл. — Това не доказва, че сте брат на Назим — промълви, отлагайки мига, в който щеше да се наложи да приеме факта. — Само защото сте му дали пари на заем и фамилията ви е Шариф. Това име не е рядкост, нали?

— Разполагам с писмено доказателство, което ще потвърди думите ми. Ще ви покажа документите. Ще вечеряме навън заедно. Имаме много неща да обсъдим — отвърна тихо Хасан.

Лицето на Джоузеф помръкна. Момчето обидено нацупи устни.

— Няма да излизате без мен! Колко малко бяхме заедно! Искам да питам…

С лек жест Хасан на мига пресече протеста. Това доста учуди Тифани. Синът й проявяваше голям инат понякога.

— Джоузеф — нежно се обърна Хасан към детето, — разбирам какво чувстваш. На мен също не ми се иска да те оставя, но с майка ти трябва спешно да поговорим. Имай търпение. Предстоят ни години занапред да бъдем заедно. Казах ти, че късно тази вечер трябва да се върна в Риям. Разбираш колко е необходимо бързо да убедя майка ти, че съм твой чичо.

Джоузеф кимна с насълзени очи. Тифани се смая. Джоузеф да плаче! Какво ли му е наговорил Хасан, докато бяха сами? С какви ли мечти му е напълнил главата? Обещания за охолен живот?

— Защо не ми казахте нищо веднага, още когато се видяхме?

— Не бях напълно сигурен, че това сте именно вие. След като го разбрах от една-две ваши забележки, си помислих, че ще е по-добре да чуете новината в домашна обстановка.

Презрителният поглед, с който обгърна стаята, не остави съмнение относно мнението му за дома й.

— Не мога да изляза с вас — рече студено Тифани. — Джоузеф…

— Нали Майк и Манди могат да ме наглеждат? — примоли се Джоузеф. — Искам да отидеш, мамо! Много искам да повярваш на чичо Хасан! Освен това — добави лукаво — не си излизала, откакто онзи човек…

— Джо! — прекъсна го припряно Тифани. Не бе нужно да си припомня онази крайно неудачна среща преди година. Прибра се с чувството, че едва се е отървала от осморъко чудовище.

— Защо не отидеш да помолиш тези хора? — предложи Хасан на момчето.

— Може ли, мамо? — подскочи то.

— Нося договора — бръкна Хасан в джоба си. — Можете да прегледате условията, докато вечеряме, а след това ще поговорим за още някои неща.

— Сериозно ли говорехте за проекта в Батинах? — попита неуверено Тифани.

Таза поръчка бе толкова важна за нея! Може би ще забрави неприятното си чувство към шейха и ще погледне на него като на торба със злато. Спомни се определението на Чарлз и се усмихна. Не торба, а кокошка, поправи се мислено.

— Върви, Джоузеф — нареди Хасан. — Една вечер навън ще се отрази добре на майка ти.

Джо изхвърча от стаята. Тифани се почувства неловко насаме с този мъж. Странно, нали й е роднина? Настъпи тягостно мълчание.

— Явихте се като гръм от ясно небе — обади се накрая тя, за да разсее потискащото напрежение.

— Джоузеф изглежда въодушевен. За разлика от вас.

— Едва ли можете да ме обвинявате за проявената предпазливост.

— Синът ви недоумява и е огорчен, че не желаете да има чичо. Сякаш ревнувате.

Тифани се изчерви.

— Не ми харесва чужди хора да се държат свойски с Джоузеф — каза хладно. — И той го знае.

— А… когато се убедите, че аз съм негов роднина, ще ми позволите ли да обичам Джоузеф?

Обзе я тревога. Сърцето й се сви и тя неволно сложи ръка на гърдите си, като да се предпази. Очите на шейха смущаващо се приковаха там.

— Трябва да разберете… — опита да запази самообладание. Той имаше забележителната способност да смущава душевния й покой. За това способстваха и собствените й неудовлетворени страсти, които той властно извличаше на повърхността. — … миналото е болезнено за мен. Свързаното с покойния ми съпруг ме изкарва от равновесие. Трябва да имате търпение.

— Имам търпение, когато виждам, че резултатът си заслужава — промърмори той, изгаряйки я с поглед. — Ще ви почакам да се облечете.

Тифани се чувстваше объркана. Течният огън на черните му очи се бе разлял в тялото й. То отказваше да й се подчини. Трябваше да се бори… срещу тялото си и срещу шейха. Загърна плътно кимоното си, но дрехата прилепна към стройната й фигура, подчертавайки женствените форми.

— Не ми се иска да изляза…

— Нямате друг избор! — прекъсна я грубо Хасан, изоставил добрия тон. — „Ориент интериор“ има финансови затруднения. Аз мога да облекча положението. Вече се говори за загадъчното анулиране на сделките. Знаете какво значение има тук мълвата. Репутацията ви е в мои ръце. Бих могъл да ви помогна или да ви унищожа — вас и Чарлз Портър!

Тифани онемя. Чисто изнудване!

— Не можете!

— Мога. — В гласа му се долавяше заплаха.

— Вие се опитвате…

— Разполагам с малко време и е наложително да разговарям с вас още тази вечер! — прекъсна я нетърпеливо. — Ще използвам, ако трябва, всички средства. Наистина ли искате да разочаровате сина си? Ще посмеете ли да оставите нещата неизяснени? Играете си с неговото бъдеще, а и със своето, като отказвате да изпълните желанието ми!

Тифани преглътна резкия си отговор на повелителното му държане. Независимо дали това й харесваше, той бе прав — длъжна е да изясни цялата история, и то не в присъствието на Джоузеф. Но само при положение че залогът е достатъчно висок. Ако се налага да прекара някой и друг час в неговата компания, то поне да извлече от тази нелепа ситуация нещо, което си струва.

— Сериозно ли говорите за почивния комплекс? — попита отново.

В този момент в стаята връхлетя Джо. Хасан се усмихна и го прегърна. Момчето се долепи до него така, сякаш възнамеряваше да остане там до края на живота си.

— О, да! — отвърна шейхът на въпроса й. — По-сериозно от когато и да било. Не виждам причина да не подпишем предварителния договор още днес, ако желаете. Дали ще приемете работата зависи от вас.

Тифани стоеше като зашеметена. Джоузеф радостно подскачаше на канапето.

— Виждаш ли! — засмя се радостно. — Вече няма да се притесняваш за пари и да работиш по цял ден! Чичо Хасан ще се грижи за нас! Няма да ходиш на разпродажби за дрехи и да минаваш километри за по-евтини зеленчуци. Можем да си хапваме малко повече месо. Няма да се тревожиш за наема и за таксите в училище, и за униформата, и за…

— Джоузеф! Моля те!

Лицето на Хасан бе станало каменно, скулите му потрепваха, а очите опасно блестяха. Явно едва сдържаше гнева си. Омразата се беше върнала и нейната разрушителна сила бе надвиснала във въздуха, готова да изпепели сърцата им. Погледите им се срещнаха като остриетата на два меча. Ето, значи, каква е причината той да ненавижда майките, които работят. Това всъщност прави твърдението му за роднински връзки по-правдоподобно. Нейният девер смята, че жените в семейството трябва да седят вкъщи, да се занимават с домакинска работа, изцяло да се обрекат на децата си. Всичко започваше да си идва на мястото — гневът на Хасан и безкрайните въпроси. И все пак… още много неща не се връзват. Тя се намръщи.

— Мамо! — извика Джоузеф. Лицето му мъченически се бе изкривило. Сякаш се разкъсваше между тях двамата.

— О, Джо, всичко е наред — промълви Тифани и го прегърна. — Шейх Хасан е прав. Опитай да сдържиш вълнението си до утре сутринта. Ще те събудя рано и ще си поговорим, преди да отидеш на училище. Наистина искаш да изляза, нали?

— О, да, мамо! — увери я искрено детето.

— Отивам да се приготвя — каза Тифани, но се поколеба за миг. Не искаше да ги оставя насаме.

— Нищо лошо няма да му сторя — погледна я подигравателно Хасан. — Стените са достатъчно тънки, за да се чува и в другата стая какво си говорим.

— Няма да се бавя. Джо, предложи на шейх Хасан кафе. Нямаме уиски — подхвърли тя, пламнала от забележката.

— Чичо Хасан. Той ми е чичо! — уточни Джоузеф.

— Майка ти не е много склонна да го повярва. Ще трябва да я спечелим на наша страна.

Тифани прехапа устни. Доста умен ход. Представя нещата така, сякаш двамата с Джоузеф са от един отбор, а тя е противникът. Не можа нищо да отговори, обърна се и излезе. До ушите й достигаше буен смях. Чичо Хасан се оказва истински комедиант, помисли кисело. Неохотно облече единствената хубава рокля, която имаше — яркочервена, дълбоко изрязана на гърба и плътно прилепваща по тялото — по-разкошна от необходимото. Назим й я беше купил като едно от екстравагантните си хрумвания. Сложи си лек грим и червило, разреса набързо косата си, оставяйки я разпусната. Би предпочела да я вдигне на кок, но това щеше да отнеме повече време. А и от тихия шепот зад вратата се опасяваше повече, отколкото от смеха. Обу сандали с висок ток и наметна тънък памучен жакет. Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои. Поне външно. Отново и отново премисляше чутото от шейха и какви биха могли да бъдат последиците. Ала нямаше смисъл да умува. Скоро щеше да разбере. Ще разговарят с открити карти и ще узнае какво възнамерява да предприеме той. Може би тази вечер щеше да се реши нейната съдба и съдбата на сина й.