Христо Ботев
Борба

В тъги, в неволи младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува,

погледът мрачен, умът не види

добро ли, зло ли насреща иде…

На душа лежат спомени тежки,

злобна ги памет често повтаря,

в гърди ни любов, ни капка вяра,

нито надежда от сън мъртвешки

да можеш свестен човек събуди!

Свестните у нас считат за луди,

глупецът вредом всеки почита:

„Богат е“, казва, пък го не пита

колко е души изгорил живи,

сироти колко той е ограбил

и пред олтарят бога изамамил

с молитви, с клетви, с думи лъжливи.

И на обществен тоя мъчител

и поп, и черква с вяра слугуват;

нему се кланя дивак учител,

и с вестникарин зайдно мъдруват,

че страх от бога било начало

на сяка мъдрост… Туй е казало

стадо от вълци във овчи кожи,

камък основен за да положи

на лъжи свети, а ум човешки

да скове навек в окови тежки!

Соломон, тоя тиран развратен,

отдавна в раят найде запратен,

със свойте притчи между светците,

казал е глупост между глупците,

и нея светът до днес повтаря —

„Бой се от бога, почитай царя!“

Свещена глупост! Векове цели

разум и совест с нея се борят;

борци са в мъки, в неволи мрели,

но кажи, що са могли да сторят!

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

тежка желязна ръка целува,

лъжливи уста слуша с вяра:

млъчи, моли се, кога те биять

кожата ти да одере звярът

и кръвта да ти змии изпият,

на бога само ти се надявай:

„Боже, помилуй — грешен съм азе“

думай, моли се и твърдо вярвай —

бог не наказва, когото мрази…

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

И като залог из род в потомство

ден и нощ — вечно тук преминува.

И в това царство кърваво, грешно,

царство на подлост, разврат и сълзи,

царство на скърби — зло безконечно!

кипи борбата и с стъпки бързи

върви към своят свещени конец…

Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“