Читателски коментари (за „Спасителят в ръжта “ от Дж. Д. Селинджър)

  • 1. Nihilisto (25 февруари 2018 в 01:06)

    Чувствителността е „странно“ нещо… за това време, в което живеем. Може да ти изиграе шега, а дали шегата ще горчи с привкус на смърт, зависи от прага на „чувствителността“ в нас самите. Не съм чел романа, предполагам, че е добър… Като всеки друг роман който акцентира върху болката, в пълният и аспект, и хилядите причини които могат да я породят, било душевна или физическа. За нещо изгубено, за изгубената човечност и т.н., за разбирането за света… или неразбирането му от едно дете. И какво точно трябва да се разбира на този свят!? Има хора които страдат до края на смъртта си, пораснали само на външен вид, но са все още едни деца в душите си, било то добри или зли, защото има и зли деца, но не по рождение… макар „лудостта“ да е бич божии в този живот. И „живота-битие“ ги е стъпкал, заради това че имат прекалено голяма вътрешна чувствителност и болка в себе си… или ярост, или гняв. Някои заради собствена глупост-наивност, други заради чужда. Хуманизъм!? Какво е това… нима съществува в чист вид, в условия над индивидуалното, в обществото… кой знае!? Ето една част от добрия Джеръм, написал с премерена доза сатира и искреност какво мислят повечето от нас за състраданието и чувствителността:

    „След вечерята аз винаги ставам сантиментален. Единствено след вечеря съм способен да оценя истинската стойност на един любовен роман например. Когато героят, едва сдържащ риданията си, я притиска до сърцето си в последна безумна прегръдка, на мен ми става така тъжно, сякаш, раздавайки картите за вист, на себе си съм си дал само две точки. А когато героинята в края на краищата умира, аз се заливам от сълзи. Ако прочета такава една история сутрин, сигурно само ще се усмихна иронично. Храносмилането, или по-точно лошото храносмилане, оказва необикновено въздействие на сърцето. Когато имам намерение да напиша нещо много трогателно — искам да кажа, когато имам намерение да се опитам да напиша нещо трогателно, — изяждам един час преди това пълна чиния препечени кифли с масло. Седнал после пред писмената си маса, аз изпитвам силна меланхолия. Представям си любовници с разбити сърца, които се разделят завинаги пред градинската врата край безлюден път, а около тях все повече се сгъстява печалният мрак и само далечното подрънкване на хлопка, окачена на врата на някоя овца, нарушава наситената с тъга тишина. Виждам немощни старци, които съзерцават увехнали цветя, докато погледът им се замъгли от сълзи. Мяркат ми се нежни млади момичета, които се взират през отворените прозорци в очакване, но «той все не идва», а безрадостните години се изнизват една след друга и слънчеворусите коси сивеят и редеят все повече и повече. Децата, които те някога са бавили, са станали възрастни мъже и жени със свои собствени грижи. Връстниците, с които са лудували на младини, лежат безмълвни под полюшваната от вятъра трева. А те все чакат и се взират, докато не се промъкнат и не ги обкръжат плътно зловещите сенки на неведомата вечна нощ и светът е неговите дребни тревоги и пълнения не се изгуби от измъчените им очи.

    Виждам посинели трупове, подхвърляни от разпенени вълни, смъртни ложета, потопени в горчиви сълзи, гробове в безлюдни пустини. Чувам сърцераздирателни вопли на жени, жални стонове на малки деца, мъчителни изхлипвания на силни мъже. И всичко това се дължи само на препечените кифли. Овнешката пържола и чаша шампанско не са в състояние да ми внушат нито една меланхолична мисъл.

    Пълният стомах е мощна опора за поезията. Нито едно преживяване не може да възникне на гладно сърце. Ние нямаме нито време, нито желание да се занимаваме с нечия въображаема скрьб, преди да сме се отървали от собствените си действителни страдания. Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато съдебният пристав описва имуществото ни, и никак не ни вълнува дали е топла, студена или просто хладна усмивката на любимата, когато си блъскаме главата откъде да намерим един шилинг.

    Глупавите хора — когато с такова пренебрежение казвам «глупавите хора», имам пред вид ония, които не споделят разбиранията ми, защото ако има нещо, което да презирам най-много, това е човек, чието мнение не съвпада точно с моето по всички въпроси. Та — повтарям — глупавите хора, които никога не са изпитвали нито нравствени, нито физически страдания, твърдят, че нравствените страдания били далеч по-мъчителни от физическите. Каква трогателна и романтична теория! Колко е успокоителна тя за влюбения младок, който гледа снизходително на нещастния гладен скитник с мъртвешки бледо лице и си мисли: «Ах, колко си щастлив ти в сравнение с мен!» И колко е утешителна за затлъстелите възрастни джентълмени, които дърдорят глупости за предимствата на бедността пред богатството. Всичко това е безсмислица и чисто лицемерие. Главоболието бързо те кара да забравиш сърдечната болка. Счупеният пръст прогонва всички спомени, свързани с празния стол до тебе. А когато човек е истински гладен, той не изпитва нищо друго освен чувство на глад.“

    Светът е жесток, брутално жесток, никога не съм виждал война или голяма епидемия в живота си, дано никога аз или семейството ми не видят такова нещо. Но съм виждал болка, дълбока и мрачна болка, душевна болка от близък за мен човек. Не успях да я понеса и побягнах… избягах, защото тази болка ме дърпаше към пропастта, към мрака на лудостта. Хората са… не знам, какво сме!? Щом в бразилски фавели спазват стриктно закона за „окото и зъба“, че и повече въздават от необходимото, как тълпата убива 14–15 годишни джебчии брутално, и после някой качва видеото в гор сайтове, щом във Мексико някой който е имал „късмета“ да прецака кефа на наркокартелите ще приключи земния си път доста пищно, я с моторна резачка в главата. Или пък се моли палача… поне палача му да има повече опит с мачетето и с един удар да приключи всичко. В Сащ не е по добре, много пораснали „деца“ ще убиват и ще бъдат убити. И дали ще е късмет ако попаднат в психиатрична клиника, кой знае!? В Русия „деца“ също се учат как се ядат други хора. И навсякъде го има.

    Но ако всички ние се сблъскване неизбежно с болката… дано намерим сили да я преглътнем и да се усмихнем и засмеем пак. Или както е написал Бранислав Нушич:

    „Но не за да оплаквам миналото, се обръщам аз назад. Напротив, обръщам се, за да се посмея с оня смях, за който с най-голямо основание именно сега може да се каже: «Който последен се смее, най-добре се смее».

    Трима из една душа поехме ние още от първия миг след моето раждане пътя на живота. Когато за първи път съм се засмял в майчините скути, от тоя смях съм се родил аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути сянка на грижа е легнала на челото ми, от тая грижа съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота; когато за пръв път в майчините скути съм заплакал, от тоя плач съм се родил пак аз и съм поел своя път в живота.

    Пътищата ни бяха различни.

    Оня, който се роди в първия ми плач, прекара живота си в сълзи. Само беди и неволи срещна той в света. Всичко му изглеждаше мрачно, небето за него бе винаги покрито с облаци, земята — оросена от сълзи. Той съчувствуваше на всяка мъка, болеше го всяка неволя, страдаше с всяко нещастие. Той плака над чужди неуспехи и ля сълзи над чужди гробове.

    Оня, който се роди от моята първа грижа, премина живота под бремето на тежки грижи и грохна под тях. Той ту се тревожеше за правилния ход на слънцето, ту го измъчваше мисълта, защо земята не се върти в обратна посока, защо реките са криви, моретата — дълбоки, планините — високи? С дълбоки бръчки на чело той се спираше пред всяко явление и отдаваше всичките си сили за неговото решение, задълбочаваше се във всеки проблем, изправяше се срещу всяка трудност И така вървеше в живота, превивайки се под бремето на грижите.

    Оня, който се роди от моя първи смях, премина живота с усмивка на уста, гледайки на всичко с весел поглед и ведра душа. Той се смееше и над недостатъци, и над добродетели, защото често добродетелта е много по-голяма слабост, отколкото всеки друг недостатък. Той се смееше и над високопоставения, и над унизения, защото високопоставеният често е по-низш духом, отколкото оня, когото гледа отвисоко. Той се смееше и над глупостта, и над мъдростта, защото мъдростта много пъти е сбор от човешки глупости. Той се смееше и над лъжата, и над истината, защото много пъти за хората истината е по-тежка от лъжата. Той се смееше и над правдата, и над заблуждението, защото правдата е често по-нетрайна от заблуждението. Той се смееше и над любовта, и над омразата, защото любовта често е по-егоистична от омразата. Той се смееше и над скръбта и радостта, тъй като скръбта често бива престорена, а радостта — много рядко. Той се смееше е над щастието, и над нещастието, защото щастието е винаги измамно, а нещастието — никога. Той се смееше и над свободата, и над тиранията, защото свободата е често само гола фраза, а тиранията винаги е действителност. Той се смееше и над знанието, и над невежеството, защото знанието има предел, а невежеството е безпределно. Той се смееше над всекиго, над всичко, смееше се, смееше се, смееше се …

    А когато изтекоха пълни шест десетилетия (това било, казват, средната продължителност на човешкия живот), срещнаха се тогава тримата пътници, събраха се пак в същата душа, от която бяха поели в живота, и си дадоха равносметка за онова, което бяха видели по света през своя дълъг път.

    Пръв заговори оня, който бе носил грижите на целия свят:

    — Изморих ума си и изтощих душата си от мъка по хорските неволи.

    — Освободи ли поне хората от тях, та да им стане по-леко?

    — Не, защото грижата е неразделен спътник на човека. Тя е предпоставка за човешкия напредък. Убедих се, че е истински грях спрямо човечеството да му се отнеме грижата.

    — А опозна ли поне живота през своя дълъг път?

    — Не, не можах глава да вдигна от грижи.

    След него думата взе оня, който цял живот бе проливал сълзи:

    — Очите ми изтекоха от плач и душата ми се превърна в пустиня от скръб по човешките страдания!

    — И можа ли поне да изкупиш човешките мъки?

    — Не, страданието си остана между хората, защото, казват, животът е страдание и без страдание няма живот.

    — А опозна ли поне тоя живот?

    — Не, сълзите замъглиха очите ми и аз не можах нито да видя, нито да разбера нещо.

    Взе думата и третият, който цял живот се бе смял:

    — Устата ме заболяха от смях — толкова смешно има сред хората и в живота им. Колкото повече опознавах живота, колкото по-отблизо опознавах хората, толкова повече се смеех. Дори и сега, на стари години, когато се обръщам назад, умирам си от смях.

    На този, третия, които, смеейки се в живота и над живота, извървя своя жизнен път, на него възлагам аз да напише страниците иа тая моя юбилейна книга, защото единствен той е видял живота.“

    И не е нужно много да се досети човек, че Джером, К. Джером, Нушич или… Еклисиаста от Стария завет… казват едно и също с различен изказ.

Само регистрирани потребители могат да дават коментари.