Пиер Бул
Планетата на маймуните (34)

Глава VIII

Влязох в стаята и отначало не видях нищо, което да оправдава подобна тайнственост. Апаратурата приличаше на тази, която вече бяхме видели в предишното помещение: генератори, трансформатори, електроди. Вътре имаше само две същества: мъж и жена. Лежаха върху две успоредни кушетки, за които бяха привързани с ремъци. Щом влязохме, те по странен начин се втренчиха в нас.

Горилата-асистент ни посрещна с нечленоразделно ръмжене. Размениха си с Хелиус няколко изречения на езика на глухонемите. Гледката беше доста интересна: горила и шимпанзе да разговарят с пръсти. Не зная защо, но това ми се стори толкова гротескно, че едва не избухнах в смях.

— Всичко е наред. Спокойни са. Можем незабавно да пристъпим към опита.

— Кажете за какво става дума? — помолих аз.

— Предпочитам да ви изненадам — каза Корнелиус, усмихвайки се.

Горилата упои двамата пациенти, които скоро спокойно заспаха, а той започна да включва разни апарати. Хелиус се доближи до мъжа, внимателно размота превръзката на главата му и постави електродите в една точно определена точка от черепа. Мъжът остана напълно неподвижен. Погледнах въпросително Корнелиус и в този миг стана чудо.

Мъжът заговори. Гласът му отекна в стаята така внезапно, че аз подскочих; заглуши бръмченето на генератора. Не беше халюцинация. Той се изразяваше на маймунски език; гласът му беше като на земен човек или като на маймуна от планетата Сорор.

Лицата на двамата учени бяха олицетворение на триумфа. Радваха се на моето изумление, а в очите им проблясваха лукави искрици. Щях да възкликна, но те ми направиха знак да мълча и да слушам. Думите на мъжа бяха несвързани и лишени от кой знае какъв смисъл. Изглежда отдавна беше в института и непрестанно произнасяше откъслеци от изречения, които санитарите и учените често повтаряха. След малко Корнелиус спря опита:

— От този не можем да очакваме нищо повече. Но най-важното постигнахме: той говори.

— Това е истинско чудо — промълвих аз.

— Още нищо не сте видели. Той говори като папагал или като автомат — каза Хелиус. — Обаче при нея съм постигнал много повече.

Сочеше ми жената, която спокойно спеше.

— Много повече ли?

— Хиляда пъти — потвърди Корнелиус, който споделяше голямото възбуждение на своя колега. — Слушайте ме внимателно. Тази жена също говори, ще я чуете. Само че тя не повтаря думи, чути по време на пленничеството. Казаното от нея е от изключително значение. Посредством комбинация от физико-химически процеси, чието описание ще ви спестя, гениалният Хелиус успя да пробуди у нея не само индивидуалната, но и родовата й памет. Под въздействието на електрическия ток в устата й оживяват спомени за най-далечните й прадеди, оживява атавистичната памет, която възкресява времена, отминали преди хиляди години. Разбирате ли, Юлис?

Стоях объркан, слушайки тези налудничави думи, и си мислех, че ученият Корнелиус наистина се е побъркал, защото лудостта е разпространена сред маймуните и най-вече — сред интелектуалците. Обаче другото шимпанзе вече приготвяше своите електроди и ги поставяше върху мозъка на жената. Известно време тя не помръдна, също като мъжа, но след това се чу дълга въздишка и тя заговори. И жената говореше на маймунски език, с малко глух, но съвсем отчетлив глас, чиято тоналност често се променяше, като че ли принадлежеше на различни хора. Всяка дума, която произнесе, се е запечатала в паметта ми.

— Тези маймуни, всички тези маймуни — казваше гласът, в който се усещаше известна тревога — напоследък непрестанно се размножават, а по-рано изглеждаше, че техният вид ще изчезне. Ако това продължи, те ще станат почти толкова многобройни, колкото и ние… Но не е само това. Стават нахални. Издържат погледа ни. Сгрешихме, че ги опитомявахме и че давахме известна свобода на тези, които използваме като слуги. Именно те са най-нахалните. Онзи ден едно шимпанзе ме блъсна на улицата. Вдигнах ръка, но то ме погледна толкова заплашително, че не посмях да го ударя.

Ана, която работи в лабораторията, ми каза, че и там много неща са се променили. Вече не се решава да влиза сама в клетките. Уверяваше ме, че вечер там се чувал някакъв шепот и дори смях. Една горила се подигравала на началника, имитирайки един от неговите тикове.

Жената замълча за малко, въздъхна тежко няколко пъти, след което продължи:

— Ето! Една от маймуните проговори. Няма лъжа: прочетох го във „Вестник за жената“. Има я на снимка. Шимпанзе е.

— Шимпанзе! Преди всички! Бях сигурен в това! — изкрещя Корнелиус.

— Вече има и други. Вестниците всеки ден пишат за нови случаи. Някои учени смятат, че това е голямо постижение на науката. Не виждат ли докъде може да ни доведе цялата тази работа? Струва ми се, че едно от говорещите шимпанзета е изрекло някакви груби ругатни. Първото, за което използват способността си да говорят, е да изказват недоволство, а не да се подчиняват, както ние искаме.

Жената отново млъкна за известно време и пак продължи, но този път гласът й беше мъжки, доста назидателен:

— Всичко, което става, можеше да се предвиди. Само че ни е завладяла леност на мисълта. Никой вече не чете, дори криминалните романи сякаш изискват прекалено интелектуално напрежение. Никой вече не играе; в краен случай някои редят пасианси. Дори детските филми не ни съблазняват. А през това време маймуните мълчат и мислят. И благодарение на тези вътрешни размисли, мозъкът им се развива… и те проговарят! О, говорят малко, почти никога с нас, освен презрително да откажат нещо на малкото смелчаци, които все още се осмеляват да им дават заповеди. Но през нощта, когато ни няма, шушукат помежду си и взаимно се обучават.

Отново последва мълчание и след това тъжен женски глас продължи:

— Много се страхувах. Не можех повече да живея така. Предпочетох да отстъпя мястото си на моята горила. Избягах от собствената си къща. Тя живееше при мен от дълги години и ми служеше вярно. Но малко по малко се промени. Започна да излиза вечер, да ходи по събрания. Научи се да говори. Отказваше да работи каквото и да било. Преди месец ми заповяда да готвя и да мия съдовете. Започна да се храни в моите чинии, с моите прибори. Миналата седмица ме изгони от стаята ми. Трябваше да спя в един фотьойл в хола. Опитах се да я спечеля с добро, защото вече не смеех да й се карам или да я наказвам. Тя се подигра с мен и изискванията й пораснаха. Бях много нещастна. Предадох се.

Намерих убежище в един лагер заедно с други жени, изпаднали в същото положение. Тук има и мъже; много от тях не са по-смели от нас. Животът ни извън града е жалко съществование. Срамуваме се от себе си, почти не разговаряме помежду си. През първите дни редях пасианси. Но вече нямам сили.

Жената отново млъкна и продължи с мъжки глас:

— Мисля, че бях открил лекарство против рака. Исках да го изпробвам, както винаги съм правил при предишните си открития. Бях предпазлив, но не достатъчно. От известно време маймуните се подлагат на тези опити с голяма неохота. Влязох в клетката на шимпанзето Жорж едва след като моите двама асистенти го бяха хванали. Готвех се да му сложа инжекцията, която причинява рак. Трябваше да му я направя, за да мога да го излекувам. Жорж като че ли се беше примирил. Не помръдваше, но хитрите му очи гледаха какво става зад гърба ми. Горилите, шестте горили, които държах заради чумата, бяха избягали. Конспирация. Хванаха ни. Жорж ги командваше на нашия език. Той подражаваше точно моето държание. Заповяда да ни завържат върху масата, което горилите незабавно изпълниха. Тогава шимпанзето взе спринцовката и инжектира и на трима ни смъртоносната течност. Така че аз съм болен от рак. Без съмнение, ефикасността на лекарството все още не е напълно проверена, но серумът отдавна е доказал своята.

След като изпразни спринцовката, Жорж приятелски ме потупа по бузата, както аз имах навика да правя с моите маймуни. Винаги съм се отнасял добре с тях. От мен те много по-често получаваха милувки, отколкото удари. Няколко дни след това в клетката, където бях затворен, усетих първите признаци на болестта. Жорж също и аз го чух да казва на другите, че щял да започне лечението. Това отново ме хвърли в ужас. Нали зная, че съм осъден. Но сега нямам доверие в това ново средство. Ами ако то ускори смъртта ми! През нощта успях да счупя решетката и да избягам. Укрих се в лагера извън града. Остават ми два месеца живот. Запълвам ги с пасианси и сън.

Нов женски глас поде след още една пауза:

— Аз бях звероукротителка. Представях номер с дванадесет орангутана, прекрасни животни. Днес аз съм в тяхната клетка заедно с други циркови артисти.

Но трябва да съм справедлива. Маймуните се отнасят добре с нас и ни хранят изобилно. Сменят ни сламата, когато стане много мръсна. Не са лоши; наказват само тези, които упорстват и отказват да изпълняват номерата, на които маймуните са си втълпили, че трябва да ни научат. А те са толкова интересни. Аз безропотно се подчинявам на прищевките им. Ходя на четири крака, премятам се. И те се държат прекрасно с мен. Не се чувствам нещастна. Вече нямам нито грижи, нито отговорности. Мнозинството от нас се приспособяват към този режим.

Този път жената дълго мълча. През това време Корнелиус ме гледаше толкова настоятелно, че аз се смутих. Съвсем ясно разбирах мисълта му: след като човешката раса е толкова слаба и лесно се подчинява, не означава ли това, че тя е изживяла своето време на планетата Сорор и сега трябва да отстъпи мястото си на друга, по-благородна раса? Изчервих се и извърнах очи. Жената отново заговори с още по-тъжен глас:

— Сега целият град е в ръцете им. В нашето убежище вече сме останали само няколкостотин души и положението ни е отчаяно. Това е последното човешко общество в околностите на града, но маймуните няма да ни търпят толкова близо до себе си. Няколко души от другите лагери избягаха далеч, в джунглата, а другите се предадоха на маймуните, за да могат да ядат до насита. Ние си останахме в лагера от мързел. Дремем по цял ден; неспособни сме да организираме съпротива…

Точно от това се страхувах. Чувам дивашка врява. Прилича на някаква пародия на военна музика… Помощ! Маймуните идват! Обкръжават ни! Предвождат ги огромни горили. Взеха ни тромпетите, барабаните, униформите и, разбира се, оръжието… Не, те не са въоръжени. О, какъв срам, какво жестоко унижение! Към нас приближава тяхната армия и всички размахват само камшици!