Пиер Бул
Планетата на маймуните (33)

Глава VII

Възхитителна маймуна! Благодарение на нея често можех да виждам Нова тайно от властите. В продължение на цели часове наблюдавах трептящото пламъче в погледа й и така, в очакване на раждането, се нижеха седмица след седмица.

Един ден Корнелиус се реши да ме заведе в енцефалитното отделение, за което ми бе разказал чудеса. Представи ме на завеждащия — младото шимпанзе на име Хелиус, когото толкова бе хвалил заради способностите му — и се извини, че няма да може лично да ме придружи, защото имал спешна работа.

— Ще се върна след час — каза, — за да ви покажа най-интересния опит, благодарение на който сега разполагаме с доказателствата, за които ви говорих. А през това време ще се запознаете с класическите опити. Сигурен съм, че ще ви бъде интересно.

Хелиус ме въведе в една зала с два реда клетки, която не се отличаваше от останалите помещения на института. Още на влизане ме блъсна силна миризма на аптека. Миришеше сякаш на хлороформ. Оказа се наистина някаква упойка. Моят водач ми обясни, че вече при всички операции пациентите се приспиват. Няколко пъти наблегна върху този факт, доказващ високата степен на маймунската цивилизация, която се стремеше да избави от излишно страдание дори хората. Можеше, значи, да бъда спокоен.

Това ме поуспокои, но само донякъде. Тревогата ми отново се засили, когато в заключение той спомена за едно изключение от това правило в случаите, когато опитите се правят с цел да се изучи механизма на болката и да се локализират нервните центрове, които я причиняват. Но днес подобни опити нямаше да ми бъдат показани.

Тези думи никак не дадоха мира на моята човешка чувствителност. Спомних си, че Зира се бе мъчила да ме разубеди да посещавам това отделение, където самата тя идваше само по задължение. Прииска ми се да се върна назад, но Хелиус не ми даде възможност:

— Ако имате желание да присъствате на една операция, сам ще се убедите, че пациентът не страда. Не искате ли? В такъв случай, да отидем да видим резултатите.

И като мина покрай затвореното помещение, откъдето идваше миризмата на лекарство, той ме поведе към клетките. В първата видях един младеж, доста красив, но поразително слаб. Беше се полуизлегнал върху сламата. Пред него, почти под носа му, бе поставена паница със сладка брашнена каша, любимо лакомство за всички хора от Сорор. Той я гледаше тъпо, без да се помръдне.

— Гледайте — ми каза завеждащият отделението. — Това момче е гладно; не се е хранило от двадесет и четири часа. И въпреки това не реагира на любимата си храна. Това е резултат от отстраняване на част от главния мозък. Операцията е извършена преди няколко месеца. Оттогава състоянието му не се променя и трябва да бъде хранен насила. Вижте го колко е слаб.

Направи знак на един санитар, който влезе в клетката и натисна главата на младежа, чийто нос се потопи в кашата.

— Това е най-обикновен случай, но ето и други, по-интересни. На всеки един от тези пациенти е бил повреден различен участък от мозъчната кора…

Минахме покрай няколко клетки, заети от мъже и жени на различна възраст. На всяка врата имаше табелки с най-подробни обяснения и технически данни за извършената операция.

— Някои от участъците ръководят безусловните рефлекси, а други — условните. Този например…

Табелката сочеше, че на въпросния „случай“ му е бил отстранен цял участък от малкия мозък, вследствие на което той вече не различаваше разстоянието между предметите, нито пък формата им. Това се прояви в множество объркани движения, когато санитарят се приближи до него. Той не можеше да прескочи тоягата, сложена на пътя му. Затова пък плодът, който му подадоха, го развълнува и той с ужас се опитваше да го избегне. Не можеше да се хване за решетките на клетката си и смешно свиваше пръсти в празното.

— А пък този — каза шимпанзето, като ми намигна, — по-рано беше забележителен екземпляр. Бяхме успели да го дресираме по удивителен начин. Знаеше си името и до известна степен изпълняваше прости команди. Решаваше доста трудни задачи и се научи да си служи с примитивни инструменти. Сега е забравил всичко. Не знае името си. Вече нищо не може да прави. След изключително сложна операция: отстраняване слепоочния дял на мозъка, той се превърна в най-тъпия от всички наши опитни хора.

От всичко това, което шимпанзето ми обясняваше, гримасничейки, на мен започна да ми се повдига; видях частично или напълно парализирани хора, други — изкуствено лишени от зрение. Видях една млада майка, която по думите на Хелиус е притежавала преди изключително развит майчински инстинкт, но след операция на мозъчната кора напълно го бе загубила. Грубо отблъскваше едно от малките си всеки път, когато се опитваше да се доближи до нея. Това вече бе прекалено. Помислих си за Нова, за това, че и тя скоро ще стане майка, и яростно стиснах юмруци. Добре, че Хелиус ме заведе в друга зала и по пътя се съвзех.

— Тук — каза ми той с тайнствен глас — се занимаваме с по-сложни изследвания. Скалпелът излиза от играта и е заменен от по-тънък инструмент. Става дума за електростимулация на различни мозъчни центрове. Успяхме да постигнем забележителни резултати. Вие на Земята правите ли нещо подобно?

— Да, върху маймуни! — бясно изкрещях аз.

Шимпанзето не се разсърди и се усмихна.

— Разбира се. Все пак мисля, че не сте постигнали успехи като нашите, като тези, които доктор Корнелиус иска лично да ви покаже. Докато го чакаме, да довършим разглеждането на по-обикновените случаи.

Побутна ме към едни клетки, в които хирурзи се готвеха да оперират. Хората бяха положени върху нещо като маса. Посредством трепанация на черепа разкриваха различни участъци от мозъка. Една маймуна-анестезиолог поставяше електродите, а друга наблюдаваше упойката.

— Нали виждате, че и тук обезболяваме пациентите; вярно, че използваме леки упойки, защото иначе резултатите щяха да бъдат грешни, но все пак хората не усещат никаква болка.

В зависимост от това до коя точка се допира електродът, обектът започваше да прави различни движения; на дразнението почти винаги реагираше само едната половина на тялото. Един мъж свиваше левия си крак при всеки електроимпулс, но щом токът спреше — веднага го отпускаше. Друг правеше същото движение с ръката си. Трети, под въздействието на тока, правеше конвулсивни въртеливи движения с раменната си става. Малко по-нататък върху един съвсем млад пациент се правеха опити за изучаване на центъра, ръководещ челюстните мускули. Включеха ли тока, нещастникът започваше да дъвче, да дъвче, без да може да се спре, правеше ужасни гримаси, докато останалата част от младото му тяло не помръдваше.

— Наблюдавайте какво става, когато се увеличи продължителността на въздействието на тока — ми каза Хелиус. — Този опит е напълно завършен.

Този път обектът на експеримента се оказа едно красиво младо момиче, което ми напомни Нова. Около голото му тяло се суетяха няколко мъжки и женски маймуни в бели престилки. Електродите бяха включени от една женска със замислено лице. Момичето веднага започна да движи пръстите на лявата си ръка. Маймуната не изключи тока веднага, както при останалите. Движението на пръстите се ускори, докато целият юмрук се разтрепера. След миг същото стана и с ръката до лакътя, а след това и до рамото, както и със самото рамо. Движението се разпространи надолу към хълбока, бедрото и крака чак до пръстите и нагоре — към лицевите мускули. Така че след две минути цялата лява половина на нещастницата бе разтърсена от конвулсии, които ставаха все по-бързи и по-ужасни. Гледката беше непоносима.

— Това явление се нарича екстензия — спокойно каза Хелиус. — То е добре изучено и обикновено завършва с конвулсии, притежаващи всички симптоми на епилептичните припадъци. Тази епилепсия впрочем е твърде странна, тъй като обхваща само едната половина на тялото.

— Стига!

Не можах да се въздържа и закрещях. Маймуните подскочиха и ме погледнаха с неодобрение. Корнелиус, който влизаше в този момент, приятелски ме потупа по рамото.

— Разбирам, че тези опити правят силно впечатление, когато някой не е свикнал. Само че помислете, че благодарение на тях нашата медицина и хирургията ни са постигнали огромен напредък през последния четвърт век.

Този довод ми прозвуча съвсем неубедително. Спомням си, че по същия начин ми въздействаха и опитите, които бях видял да правят върху шимпанзета в една лаборатория на Земята. Корнелиус сви рамене и ме побутна към един тесен коридор, който водеше към някакво по-малко помещение.

— Тук — каза той с тържествен тон, — ще видите нещо изключително и съвсем ново. До тази стая имаме достъп само трима: Хелиус, който лично се занимава с изследванията и вече е постигнал големи успехи, аз и един помощник, когото грижливо сме подбрали — той е няма горила, която ми е предана тялом и духом, а освен това е кръгъл глупак. Навярно разбирате от какво значение е за мен тази работа да се запази в пълна тайна. Реших да ви я покажа, защото зная, че сте дискретен, което е във ваш интерес.