Пиер Бул
Планетата на маймуните (2)

Глава II

Поверявам този ръкопис на вселената не за да получа помощ, а може би за да съдействам да бъде премахната ужасната заплаха, надвиснала над човешката раса. Господ да ни е на помощ!…

— Човешката раса? — повтори Филис учудена.

— Така пише — потвърди Джин. — Не ме прекъсвай от самото начало.

И продължи да чете.

Аз, Юлис Меру, отново отлетях с космическия кораб заедно със семейството си. Можем да просъществуваме години. На борда отглеждаме зеленчуци, плодове и птици. Нищо не ни липсва. Може би един ден ще намерим някоя гостоприемна планета. За това мога само да мечтая. Ето точния разказ за моето приключение.

През 2500 година се качих в космически кораб с още двама другари с намерението да достигнем онова място във вселената, където властва свръхгигантската звезда Бетелгойз.

Това беше амбициозен план — най-крупният, който някога бе съставян на Земята. Бетелгойз, алфа на Орион, както я наричаха нашите астрономи, се намира приблизително на триста светлинни години от нашата планета. Характеризира се с доста особености. Най-напред с размерите си: диаметърът й е триста-четиристотин пъти по-голям от този на нашето Слънце, т.е. ако центърът му бъде нанесен върху центъра на това звездно тяло, гигантът би се разпрострял до орбитата на Марс. По своя блясък това е звезда от първа величина, най-ярката от съзвездието Орион, видима от Земята с просто око, независимо от отдалечеността си. Спектърът й се състои от червени и оранжеви сияния с най-удивителен ефект. И накрая, това е звезда с променлива яркост — сиянието й се мени с течение на времето, вследствие колебанията в диаметъра й. Бетелгойз е променлива звезда.

Но защо, след като бе установено, че всички планети от слънчевата система са необитаеми, защо тогава една толкова отдалечена звезда бе избрана за цел на първото междузвездно пътешествие? Това решение бе наложено от професор Антѐл — главен организатор на начинанието, за което изразходва цялото си грамадно състояние, и ръководител на нашата експедиция. Той бе проектирал космическия кораб и бе ръководил построяването му. По време на полета ми обясни причината за този избор:

— Скъпи Юлис — каза той, — полетът до Бетелгойз за нас не е по-труден и е съвсем малко по-продължителен, отколкото до някоя много по-близкостояща звезда, например Проксима на Кентавър.

Но аз сметнах, че тук му е мястото да изразя несъгласието си и да изложа знанията си по астрономия, които напоследък бях придобил.

— Малко по-продължително ли? Все пак Проксима на Кентавър отстои само на четири светлинни години, докато Бетелгойз…

— … на цели триста, известно ми е. Все пак ние ще я достигнем за не повече от две години, докато в същото време пътуването ни до Проксима на Кентавър би било съвсем малко по-кратко. С това вие не сте съгласен, тъй като сте свикнали с нашите междупланетни пътешествия, тези подскоци на бълхи, за които голямо ускорение е допустимо само в началото, тъй като траят едва няколко минути, а скоростта им в сравнение с нашата е смешно малка… Време е да ви дам някои обяснения относно движението на нашия кораб. Благодарение на усъвършенстваните ракети, които имах честта да изобретя, този кораб може да се движи в пространството с най-голяма скорост, достижима от материално тяло, т.е. със скоростта на светлината минус епсилон.

— Минус епсилон ли?

— Искам да кажа, че разликата между двете скорости може да бъде безкрайно малка, от порядъка на една милиардна, ако щете!

— Добре — казах аз. — Ясно ми е.

— Трябва да знаете също, че при такава скорост нашето време значително се отклонява от земното, като отклонението е толкова по-голямо, колкото по-бързо се движим. Ето например сега, от началото на нашия разговор са изминали само броени минути, които на нашата планета съответстват на няколко месеца. Щом достигнем пределната скорост, за нас времето почти ще спре, без ние впрочем да забелязваме някаква промяна. Няколко секунди за вас и мен, няколко удара и на нашите сърца ще съответстват на няколко земни години.

— И това разбирам.

— Точно това искам да обясня. Именно поради тази причина можем да се надяваме да достигнем целта си, преди да умрем. В такъв случай обаче, защо ще пътуваме две години? Защо не няколко дни или само няколко часа? Просто за да можем да достигнем с приемливо за нашия организъм ускорение скоростта, при която времето почти спира, ни е необходима около една година. Още година ще ни трябва, за да намалим скоростта. Сега ясно ли ви е какъв ще бъде графикът на нашия полет? Дванадесет месеца ускорение, дванадесет месеца спиране, а помежду им — само няколко часа, през които ние ще изминем по-голямата част от разстоянието. И нали разбирате защо в същото време съвсем не е по-продължително отиването до Бетелгойз, отколкото до Проксима на Кентавър? В този случай ние ще сме преживели годината, необходима за ускорението, годината — за убиване на скоростта и навярно няколко минути вместо няколко часа помежду им. На фона на общото разликата е незначителна. Понеже аз остарявам и вече няма да имам сили да осъществя друго пътешествие, предпочетох веднага да избера толкова отдалечена точка с надеждата там да намеря свят, коренно различен от нашия.

Този род разговори запълваха свободните ни часове на борда и в същото време ме караха да оценявам по-добре изумителните знания на професор Антел. Нямаше област в науката, която той да не беше изследвал, и аз се радвах, че едно толкова рисковано начинание се оглавяваше от подобен ръководител. Както го беше предвидил, пътешествието продължи около две години според нашето време, през които на Земята сигурно бяха изминали три века и половина. Единственото неудобство от голямата отдалеченост на целта ни се състоеше в това, че ако един ден се завърнехме, щяхме да намерим нашата планета остаряла със седем до осемстотин години. Това обаче съвсем не ни тревожеше. Дори подозирах, че перспективата да избяга от хората от своето поколение привличаше професора. Той често споделяше, че те го уморявали…

— Хората, все хората — отново забеляза Филис.

— Хората — потвърди Джин. — Така пише.

По време на полета не ни сполетя никакво сериозно произшествие. Бяхме тръгнали от Луната. Земята и всички останали планети скоро изчезнаха от погледа ни. Видяхме как слънцето се смалява, докато достигна големината на портокал, на слива, а след това се превърна в светла точка без измерения, в обикновена звезда, която единствено науката на професора можеше да различи сред милиардите подобни звезди от Галактиката.

И заживяхме без светлина, но това не ни измъчваше, защото множеството светлинни източници в кораба можеха прекрасно да заместят слънцето. Още по-малко пък скучаехме. Разговорите с професора бяха вълнуващи; за тия две години аз научих повече неща, отколкото за цялото си предишно съществуване, а също така и всичко за управлението на кораба. То бе просто, трябваше само да бъдат вложени необходимите задания в електронните прибори и те сами извършваха всички изчисления и осъществяваха маневрите.

Нашата градина бе място за приятни развлечения. За нея на борда бе отделена значителна площ. Между другото професор Антел се интересуваше от ботаника и селско стопанство и искаше да се възползува от пътешествието, за да експериментира някои от своите теории за растежа на насажденията в условията на извънземното пространство. За опитно поле му служеше едно помещение с форма на куб със страна десет метра. Благодарение на стелажите, целият обем беше използваем. Почвата се възстановяваше с химически торове и само два месеца след нашето тръгване с радост видяхме да поникват всевъзможни зеленчуци, които ни доставяха изобилна здравословна храна. Не беше забравено и удоволствието: едно помещение бе отделено за цветята, които професорът отглеждаше с любов. Този чудак беше взел няколко птици, пеперуди и дори една маймуна, малко шимпанзе, което ние кръстихме Хектор и което ни забавляваше със своите фокуси.

Без да бъде мизантроп, професор Антел явно изобщо не се интересуваше от човешкия род. Често заявяваше, че вече не очаква кой знае какво от него, и това обяснява…

— Мизантроп ли? — обади се отново Филис, объркана. — Човешки род?

— Ако на всяка дума ме прекъсваш — отбеляза Джин, — никога няма да стигнем до края. Опитвай се да разбираш, както правя аз.

Филис обеща да мълчи до края на четенето и удържа на думата си.

… това обяснява защо на кораба, достатъчно широк, за да побере няколко семейства, имаше разни видове растения и няколко животни, но само трима пътници — Антел, неговият ученик Артюр Льовен, млад физик с голямо бъдеще, и аз, Юлиус Меру, малко известен журналист, случайно срещнал професора по време на едно интервю. Беше предложил да ме вземе със себе си, след като разбра, че нямам семейство и че сносно играя шах. Това беше изключителен случай за един млад журналист. Независимо, че моят репортаж щеше да бъде публикуван едва след осемстотин години, а може би тъкмо поради тази причина, той щеше да има уникална стойност. Приех с ентусиазъм.

И така, пътуването мина без произшествия. Единствената неприятност бе увеличаването на теглото по време на ускорението и на спирането. Трябваше да привикнем с усещането, че тялото ни тежи около един път и половина повече, отколкото на Земята; отначало това малко ни уморяваше, но скоро престанахме да го забелязваме. Между тези два периода се намирахме в състояние на пълна безтегловност, придружено от множество чудноватости. Това обаче продължи само няколко часа и не ни причини никакви страдания.

И един ден, след като бяхме изминали толкова дълго разстояние, ние с вълнение видяхме звездата Бетелгойз, вписана в небосвода по нов начин.