Пиер Бул
Планетата на маймуните (30)

Глава IV

Да предположим, казвах си аз, че някога хората са господствали на тази планета. Да предположим, че човешка цивилизация, подобна на нашата, е разцъфнала на Сорор преди повече от десет хиляди години…

Сега това вече съвсем не бе безумна хипотеза, дори напротив. Щом я формулирах, веднага усетих възбудата, която предизвика намирането на единствения верен път сред лабиринта от пътеки. Знаех, че в тази посока ще намеря разрешението на вълнуващата тайна на маймуните. Разбирах, че несъзнателно винаги бях търсил някакво разрешение от този род.

Намирах се в самолета, който ме отвеждаше към столицата; придружаваше ме един секретар на Корнелиус, не особено приказливо шимпанзе. Не изпитвах нужда да разговарям с него. Самолетът винаги ме е предразполагал към размисъл. Нямаше да ми се отдаде по-подходящ случай, за да сложа в ред мислите си.

… Да предположим впрочем, че в далечното минало на планетата Сорор е съществувала цивилизация, подобна на нашата. Възможно ли бе същества, лишени от разум, да са я продължили просто посредством подражание? Отговорът на този въпрос ми се стори рискован, но колкото повече го обмислях, толкова повече ставаха аргументите, които малко по малко премахваха безразсъдния характер на подобна постановка. Спомням си, че на Земята бе доста разпространена идеята, че един ден съвършени машини ще могат да останат след нас. Тя бе разпространена не само сред поетите и писателите, но във всички слоеве на обществото. Навярно защото бе толкова популярна, родена спонтанно във въображението на народа, тя дразнеше интелектуалците. Може би пък именно заради това в нея се съдържаше част от истината — машините винаги ще си останат машини, и най-съвършеният робот винаги ще бъде робот. Но ако става дума за живи същества, които притежават зачатъци от разум като маймуните? И точно тези маймуни притежават развита способност за подражание…

Затворих очи. Оставих се да ме люлее шумът на моторите. Изпитвах нужда да споря сам със себе си, за да докажа своето схващане.

Какво характеризира една цивилизация? Дали необикновеният гений? Едва ли, по-скоро — ежедневният живот… Хм! Да оставим разума настрана. Да допуснем, че най-напред са били изкуствата и на първо място литературата. Дали тя наистина е извън възможностите на нашите човекоподобни маймуни, ако, разбира се, допуснем, че те притежават способността да свързват думи? От какво се състои нашата литература? От шедьоври ли? Не, разбира се. Обаче след написването на оригинална книга — за един век такива са само една-две — писателите й подражават или, иначе казано, преписват я; така че са издадени стотици хиляди произведения на една и съща тема с известна разлика в заглавията и с промяна в комбинацията на изреченията. Маймуните, със своята подражателска същност, би трябвало да умеят да правят това, при условие, че могат да използват езика.

С други думи, единственото сериозно възражение остава езикът. Но внимание! Не е необходимо маймуните да разбират това, което преписват, за да съставят от една книга други сто хиляди. Това очевидно не им е нужно повече, отколкото на нас. И на тях им е достатъчно да могат да повтарят изреченията, които са разбрали. Всичко останало от литературния процес е гола техника. В това се състои и цялата стойност на мнението, което поддържат някои учени-биолози — в анатомията на маймуните не съществува никаква пречка, за да могат те да говорят, нищо освен волята. Много лесно може да се приеме, че един ден у тях може да възникне желание в резултат на внезапна мутация. Така че продължението на литература, каквато е нашата, от говорещите маймуни по никакъв начин не засяга взаимното разбиране. Впоследствие може би някои маймуни-писатели са се изкачили малко по-нагоре по стълбицата на разума. Както казва моят приятел Корнелиус, разумът се е въплътил в жеста — в случая това е механизмът на говорене — и в новия маймунски свят са могли да се появят някои оригинални идеи, равномерно, както при нас.

Следвайки смело тези мисли, бързо стигнах до убеждението, че добре дресирани животни спокойно биха могли да създадат картините и скулптурите, на които се бях възхищавал в столичните музеи, и въобще да станат специалисти във всички области на човешкото изкуство, включително и в киното.

Тъй като най-напред бях обмислил най-висшите форми на разумна дейност, сега ми беше съвсем лесно да приложа моята теория към други прояви. Нашата промишленост не можа да устои дълго на моя анализ. Стана ми ясно, че за своето продължително поддържане тя не се нуждае от никаква рационална инициатива. В основата й стояха действия, състоящи се от точно определени движения, които маймуните лесно можеха да извършват; на по-високо ниво бе трудът на служещите, които правеха едни и същи отчети и при дадени обстоятелства произнасяха определени думи. Всичко това беше въпрос на условни рефлекси. Що се отнася до най-важните ръководни органи, маймунското подражание беше дори по-лесно приемливо. За да управляват по нашата система, горилите трябваше само да научат няколко пози и понякога да произнасят скучни речи, скалъпени по един образец.

По този начин успях да погледна под нов ъгъл на различните земни дейности и да си ги представя, извършвани от маймуните. Отдадох се с известно задоволство на тази игра, която вече не ми струваше никакво умствено напрежение. Видях множество политически събрания, на които бях присъствал като журналист. Още веднъж си припомних шаблонните доклади, произнесени от някои личности, които бях интервюирал. С особена сила преживях отново един нашумял съдебен процес, който бях следил преди няколко години.

Защитникът беше един от най-видните адвокати. Защо ли сега ми се явяваше в образа на горда горила, както впрочем и главният адвокат — също известна личност? Защо възприемах нападателните им жестове и намеси като условни рефлекси, резултат на сполучлива дресура? Защо бърках председателя на съда с важен орангутан, който декламира наизустени фрази, с които инстинктивно реагира на еди-коя си дума на някой свидетел или на еди-какъв си шепот на тълпата?

Така прекарах края на пътуването, зает с показателни съпоставки. Когато стигнах до финансовия и деловия свят, в съзнанието ми изникна едно съвсем маймунско представление — пресен спомен от планетата Сорор. Става дума за борсата, където един приятел на Корнелиус настоя да ме заведе, защото това беше една от забележителностите на столицата. Ето че картината, която бях видял, със странна яснота се възстановяваше в съзнанието ми през последните минути на завръщането.

Борсата представлява грамадно здание. Още преди да влезе, човек се потапяше в необикновената атмосфера, създадена от плътния и неразбираем шепот, който по-отблизо се усилваше, докато се превърне в оглушителна врява. Влязохме и моментално се оказахме в центъра на суматохата. Притиснах се до една колона. Бях свикнал с маймуните поотделно, но многочислените тълпи продължаваха да ме смайват. Така беше и в този случай и зрелището ми се стори още по-неправдоподобно, отколкото събранието на учените по време на прословутия конгрес. Представете си една огромна във всичките й измерения зала, пълна, претъпкана с маймуни, които крещят, ръкомахат, тичат без никакъв ред, маймуни, обзети от истерия, маймуни, които се разминаваха и се блъскаха не само по пода, но това гъмжило се катереше чак до тавана, разположен на главозамайваща височина. Защото навсякъде имаше стълби, трапеци, въжета, посредством които непрекъснато се придвижваха. Така че маймуните изпълваха целия обем на залата, която напомняше гигантска клетка, предназначена за показ на невероятни номера на четириръки.

Маймуните буквално летяха из това затворено пространство и в момента, в който мислех, че вече ще паднат, те винаги успяваха да се уловят за нещо. И всичко това сред адска врява от възклицания, въпроси, отговори, викове и дори звуци, които нямаха нищо общо с никой цивилизован език. Там имаше маймуни, които лаеха, точно така, те лаеха без никаква видима причина и се мятаха от единия до другия ъгъл на залата, вързани за дълго въже.

— Виждали ли сте някога нещо подобно? — ме попита гордо приятелят на Корнелиус.

Охотно признах, че не съм. Наложи ми се да си припомня всичко, което знаех за маймуните, за да съумея да погледна на тях като на разумни създания. Никое мислещо същество, попаднало в този цирк, не би могло да избегне извода, че присъства на някакво забавление на луди или бесни животни. Тук всички си приличаха и в очите им не се четеше дори искрица разум. Не можех да ги различа един от друг. Облечени по един и същи начин, всички носеха маската на лудостта.

Това, което най-много ме смущаваше в сегашното ми видение, бе, че по силата на обратната връзка, участниците в подобна сцена на земята приемаха в съзнанието ми образ на горила или орангутан, а в тази обезумяла тълпа маймуните имаха човешки вид. Те крещяха, лаеха и се пускаха по въжетата, за да стигнат по-бързо до целта си. В пламналия ми мозък изникваха все нови и нови сцени. Помня, че след дълги наблюдения успях да различа няколко подробности, доказващи, че тази суматоха все пак има известно отношение към някаква цивилизована организация. От време на време сред животинските писъци се чуваше по някоя ясно изречена дума. Кацнала на главозамайваща височина на върха на едно скеле, някаква горила непрекъснато ръкомахаше истерично и сграбчваше със силния си крак парче тебешир, за да напише цифра, която навярно имаше някакво значение. Тази горила също ми приличаше на човек.

Удаде ми се да се избавя от тези халюцинации чак когато се върнах към моята теория за произхода на маймунската цивилизация, за чиято вярност намерих нови доказателства в спомените си за финансовия свят.

Самолетът кацаше. Завръщах се в столицата. Зира беше дошла да ме посрещне на аерогарата. Отдалеч забелязах студентската й шапка, килната над ухото, и изпитах голяма радост. Когато след митническите формалности се приближих до нея, едва се въздържах да не я прегърна.