Пиер Бул
Планетата на маймуните (15)

Глава XV

Трима души вървяха по пътеката между клетките: Зира, женското шимпанзе, и две други маймуни, едната от които явно беше голям началник.

Беше орангутан — първият от този вид, който виждах на планетата Сорор. Беше по-дребен от горилите и доста прегърбен. Ръцете му бяха много дълги, така че при ходене често се опираше на дланите си, нещо което другите маймуни правеха рядко. По този начин той създаваше у мен странното впечатление, че си помага с два бастуна. Главата му, потънала между раменете, беше обрасла с дълга рижа козина, върху лицето му бе застинало изражение на дълбокомъдрен размисъл и той ми заприлича на стар, уважаван и внушителен жрец. Облеклото му, доста прашно, рязко се отличаваше от това на останалите: дълъг черен редингот, украсен с червена звезда на ревера, и панталон на бели и черни райета.

След него вървеше малко женско шимпанзе, което носеше тежка чанта. Съдейки по държанието й, тя навярно му беше секретарка. Вече, мисля, не се учудвате, че непрекъснато обръщам внимание на особеностите в държанието и изражението на маймуните. Кълна се, че при вида на тази двойка всяко мислещо същество би си извадило заключението, че това е голям учен със своята скромна секретарка. Тяхното идване ми даде възможност още веднъж да установя, че при тези маймуни, изглежда, съществуваше определена йерархия. Зира засвидетелстваше явно уважение на големия началник. Щом го забелязаха, двете горили тръгнаха да го посрещнат и съвсем тихо го поздравиха. Орангутанът снизходително им махна с ръка.

Тръгнаха направо към моята клетка. Нали бях най-интересният обект от групата. Посрещнах величието с най-дружелюбната си усмивка и му заговорих с развълнуван тон.

— Скъпи орангутане — казах аз. — Толкова съм щастлив, че най-сетне се срещам със същество, от което се излъчва мъдрост и интелигентност! Сигурен съм, че ние с теб ще се разберем!

Милият старец подскочи при звука на моя глас. Дълго се почесва зад ухото, а в това време подозрителният му поглед шареше из клетката, като че ли надушваше някаква измама. Тогава Зира взе думата, отвори тетрадката си и започна да чете бележките, които беше водила във връзка с мен. Опитваше се да убеди в нещо орангутана, но той явно не се поддаваше. Надменно произнесе две-три сентенции, на няколко пъти повдигна рамене, разтърси глава, после сложи ръце на гърба си и започна да се разхожда по пътеката, като често минаваше пред моята клетка и ми хвърляше твърде недоброжелателни погледи. Останалите маймуни очакваха неговите решения в почтително мълчание.

Тяхната почтителност, изглежда, беше само привидна, тъй като издебнах един бегъл знак между двете горили, в чийто смисъл човек трудно можеше да се излъже — те се подиграваха на своя шеф. Това, прибавено към яда, който изпитвах заради отношението му към мен, ми внуши идеята да му разиграя малка сценка, която да го убеди в моя ум. Започнах да снова нагоре-надолу из клетката, имитирайки неговата походка, прегърбен, с ръце зад гърба, смръщил вежди, с вид на дълбок размисъл.

Горилите едва се въздържаха да не се разсмеят, а самата Зира не можа да остане сериозна. Колкото до секретарката, тя беше принудена да мушне муцуната си в чантата, за да прикрие своята веселост. Поздравих се заради демонстрацията си, но в следващия момент схванах, че това може да ми струва скъпо. Орангутанът много се ядоса, като забеляза моите гримаси, и произнесе сухо няколко строги думи, които моментално възстановиха реда. Тогава той спря срещу мен и започна да диктува наблюденията си на своята секретарка.

Бе изминало вече доста време, откак диктуваше, подчертавайки всяко изречение с високомерни жестове. Неговата непрозорливост започна да ми дотяга и реших да му дам още едно доказателство за моите възможности, като произнесох възможно най-добре:

— Ми Зайюс!

Бях забелязал, че всичките му подчинени се обръщаха към него с тези думи. Зайюс, това разбрах впоследствие, беше името на големеца, а „ми“ — почетна титла.

Маймуните се стъписаха. Вече съвсем не им беше до смях, още по-малко пък на Зира, която ми се стори крайно объркана, особено когато я посочих с пръст и произнесох:

— Зира.

Бях запомнил и тази дума, която можеше да бъде само нейното име. Зайюс пък, ужасно изнервен, отново заснова по пътеката, поклащайки недоверчиво глава.

Най-сетне се успокои и заповяда да повторят в негово присъствие тестовете, които ми задаваха от вчера. Аз се подчинявах с лекота. Още при първото изсвирване започнах да отделям слюнка. При иззвъняването отскочих назад. Накара ме десет пъти да повторя този опит, като през цялото време диктуваше на секретарката си безкрайни бележки.

Накрая ме обзе вдъхновение. В момента, в който горилата размахваше звънеца, аз откачих клемата, която правеше контакт с решетката, и захвърлих шнура навън. Вече нямаше защо да пускам решетките и не помръдвах, а през това време другият пазач, без да забележи хитрината ми, безрезултатно въртеше манивелата на безобидния магнет.

Бях много горд от тази проява, която за всяко мислещо същество би трябвало да бъде неоспоримо доказателство за наличието на разум. И наистина, поведението на Зира ме убеди, че поне на нея постъпката ми бе направила необходимото впечатление. Загледа ме със странна настойчивост и бялата й муцуна порозовя, което — както разбрах по-късно — при шимпанзетата беше признак на вълнение. Но нищо не бе в състояние да убеди орангутана. Когато Зира му заговори, тази дяволска маймуна отново започна да повдига рамене по твърде неприятен начин и енергично да разтърсва глава. Беше от тая категория учени, чиито методи не почиваха върху голи факти. Даде нови указания на горилите и ме подложиха на нов тест — комбинация от първите два.

Знаех го и него. Бях виждал да го прилагат върху кучета в някои лаборатории. Опитното животно трябваше да бъде обезпокоено, да се предизвика у него нервно разстройство посредством комбинирането на два рефлекса. Едната горила наду няколко пъти свирката, която обещаваше възнаграждение, а в това време другата размахваше звънеца, известяващ наказание. Спомних си заключенията на един голям биолог по повод на подобен опит: той казваше, че ако едно животно се мами по такъв начин, това може да предизвика у него емоционален безпорядък, изключително напомнящ неврозата при човека, дори понякога — при често повтаряне на тези действия — да бъде доведено до лудост.

Успях да избягна клопката. Вслушах се внимателно, най-напред в свирката, а след това и в звънеца и седнах на еднакво разстояние помежду им, подпрял брадичка с ръка, в обичайната поза на мислител. Зира не можа да се въздържи да не изръкопляска. Зайюс извади от джоба си кърпа и попи потта от челото си.

Той се потеше, но нищо не беше в състояние да разклати тъпия му скептицизъм. Видях го ясно в изражението му след бурния спор с шимпанзето. Продиктува още няколко бележки на секретарката си, даде подробни наставления на Зира, която ги изслуша без особено задоволство, и най-накрая си отиде, след като ми хвърли един последен осъдителен поглед.

Зира каза нещо на горилите и аз бързо схванах, че им нареждаше да ме оставят на спокойствие, поне през останалата част от деня, защото те си отидоха, отнасяйки апаратурата си. След като останахме насаме, тя се върна при моята клетка и без да продума, в продължение на една дълга минута не откъсна очи от мен. След това приятелски ми протегна ръка. Аз я стиснах развълнуван, тихичко прошепвайки името й. Червенината, заляла нейната муцуна, ми показа, че беше дълбоко трогната.