Пиер Бул
Планетата на маймуните (24)

Глава VII

През седмицата преди конгреса посещенията на Зайюс зачестиха. Подлагаше ме на много нови смешни тестове; секретарката му изпълни няколко тетрадки с наблюдения и заключения, свързани с мен. Аз лицемерно се стараех да не се показвам по-умен, отколкото трябваше.

Най-после дългоочакваният миг настъпи, но при мен дойдоха едва на третия ден след започването на конгреса, тъй като най-напред маймуните водеха разпалени теоретични дебати. Зира ме държеше в течение на тяхната работа. Зайюс вече беше прочел обширен доклад, в който ме представяше като човек с удивително развити инстинкти, но в заключение изтъкваше, че съм напълно лишен от разум. Корнелиус му постави няколко коварни въпроса, за да разбере как ще обясни в такъв случай някои страни от моето поведение. Това поднови стари вражди и последната дискусия беше доста бурна.

Учените бяха разделени на два лагера — едните отричаха възможността животните да имат душа, докато другите намираха разлика само в степените на развитие на психиката на животните и тази на маймуните. Разбира се, никой не подозираше цялата истина освен Корнелиус и Зира. При все това в доклада на Зайюс бяха описани такива удивителни постъпки, че без този глупак въобще да се досети, той обърка ако не учените с титли, то поне някои безпристрастни наблюдатели и из града плъзна слух, че е намерен някакъв съвсем необикновен човек.

Когато ме извеждаше от клетката, Зира ми пошепна на ухото:

— Ще присъстват много големи учени и представители на цялата преса. Всички са възбудени и предчувстват сензация. Това е чудесно за тебе. Кураж!

Моралната й подкрепа ми бе необходима. Чувствах се ужасно изнервен. Цяла нощ бях преговарял речта си. Знаех я наизуст и тя трябваше да убеди и най-тесногръдите, но ме преследваше ужасът, че няма да ме оставят да говоря.

Горилите ме завлякоха до един камион с решетки, където се озовах в компанията на още няколко човешки индивида, които поради някои особености също бяха удостоени с честта да бъдат представени пред научния форум. Стигнахме до грамадно здание с купол. Пазачите ни въведоха в салон, съседен на заседателната зала, в който имаше клетки. Там останахме да чакаме благоволението на учените. От време на време важна горила, облечена в черен мундир, отваряше една врата и извикваше някой номер. Тогава пазачите слагаха нашийник на човека, чийто ред бе дошъл, и го отвеждаха. При всяка поява на разсилния сърцето ми се разтуптяваше. През открехната врата от залата се чуваше глъчка, а понякога възклицания или аплодисменти.

Тъй като откарваха хората веднага след представянето им, накрая аз останах в салона сам с пазачите, преповтаряйки трескаво основните моменти от своята реч. Бяха ме оставили за на края като някоя звезда. Черната горила се появи още веднъж и извика моя номер. Бързо се изправих, взех от ръцете на една слисана маймуна синджира, който тя се готвеше да закачи на нашииника ми, и сам си го сложих. Така, с двама телохранители от двете ми страни, с твърда стъпка влязох в заседателната зала. Още на входа се спрях, смаян и смутен.

Откакто бях дошъл на планетата Сорор, бях виждал странни зрелища. Смятах, че дотолкова съм свикнал с присъствието на маймуните и на техните прояви, че не можеха да ме учудят. И все пак пред очите ми се появи толкова своеобразно и грандиозно зрелище, че ми се зави свят, и отново се запитах дали не сънувам.

Намирах се на дъното на гигантски амфитеатър (не знам защо, това ме наведе на мисълта за деветте кръга на Дантевия ад), в който всички пейки около и над мен бяха заети от маймуни. Имаше няколко хиляди. Никога не бях виждал толкова маймуни, събрани на едно място; това множество надхвърляше и най-безумните представи на моето бедно земно въображение, броят им ме подтискаше.

Олюлях се и направих опит да се съвзема, търсейки някакъв ориентир сред тази тълпа. Пазачите ме тикаха към центъра на кръга, напомнящ циркова арена, където беше поставен подиум. Бавно се завъртях. Редовете се издигаха до тавана на височина, която ми се стори изумителна. На най-близките места седяха членове на конгреса — именити учени, облечени в раирани панталони и тъмни рединготи, всички с ордени, почти всички на почетна възраст и почти всички орангутани. В тази група все пак различих малък брой горили и шимпанзета. Потърсих Корнелиус между тях, но не го открих.

Зад една преграда, няколкото следващи реда бяха запазени за сътрудниците и помощниците на учените. На същата височина се намираше трибуната, определена за журналистите и фотографите. И накрая, още по-нагоре, зад друга една преграда, се блъскаше многобройната публика от маймуни, които ми се сториха свръхвъзбудени, ако се съди по всеобщия шепот, който съпроводи появата ми.

Опитах се също да открия Зира, която трябваше да бъде между асистентите. Чувствувах нужда да бъда подкрепен от нейния поглед. И този път бях разочарован, не успях да открия нито една позната маймуна сред маймунската навалица наоколо.

Отново насочих вниманието си към големците. Всички те седяха в червени фотьойли, докато на простосмъртните се полагаха само столове или пейки. На вид много приличаха на Зайюс. Свели ниско глави, с прекалено дълги, свити в лактите ръце, орангутаните от време на време драскаха някакви бележки или може би — някоя детска рисунка. За разлика от силната възбуда, която цареше по горните пейки, те ми се сториха съвсем затъпели. Създадоха у мен впечатлението, че влизането ми, обявено по един високоговорител, идваше точно навреме, за да разбуди задрямалото им внимание. Съвсем добре си спомням, че наистина видях как три орангутана се стреснаха и рязко вдигнаха глава, сякаш ги бяха изтръгнали от дълбок сън.

Сега всички бяха съвсем будни. Изглежда, моето представяне беше гвоздеят на програмата и аз почувствах, че ставам прицел на хиляди чифтове маймунски очи с различно изражение — от безразлично до ентусиазирано.

Моите пазачи ме накараха да се кача на подиума, където седеше горила с изискани обноски. Зира ми беше обяснила, че конгресите се ръководят не от учен, както е било преди, когато маймуните на науката, оставени без контрол, се впускали в безкрайни спорове, които никога не довеждали до някакво заключение, а от един организатор. Вляво от тази внушителна личност седеше секретар — шимпанзе, който водеше протокола на заседанието. Вдясно от него един след друг заставаха учените, които бяха на ред, за да изложат своята теза или да представят нещо. В момента Зайюс заемаше това място, посрещнат от вяли ръкопляскания. Благодарение на система от високоговорители, свързани с мощни прожектори, публиката от най-горните пейки не пропускаше нищо от това, което ставаше на подиума.

Горилата-председател размаха звънеца, изчака да се установи тишина и заяви, че дава думата на знаменития Зайюс, за да представи човека, за когото вече бе осведомил събранието. Орангутанът стана, поздрави и започна речта си. През това време аз се стремях да се държа възможно най-умно. Когато за пръв път ме спомена, аз се поклоних и сложих ръка на гърдите си, което предизвика бурен смях, но звънчето бързо го потуши. Веднага схванах, че подобни смешки не бяха в моя полза, тъй като можеха да бъдат изтълкувани просто като резултат на добра дресура. Застанах кротко, изчаквайки края на доклада му.

Зайюс припомни заключенията от доклада си и обяви какви подвизи ще ме накара да извърша с принадлежностите, които бе наредил да приготвят за проклетите му опити. В заключение съобщи, че като някои птици съм можел да повтарям отделни думи и че той се надявал да успее да ме накара да покажа тези постижения пред събранието. След това се обърна към мен, взе кутията с многото заключалки и ми я подаде. Но вместо да ги отключа, аз се отдадох на други упражнения.

Моят час беше настъпил! Вдигнах ръка, лекичко подръпнах синджира, приближих се до микрофона и се обърнах към председателя:

— Многоуважаеми господин председател — започнах аз на моя най-добър маймунски език. — С най-голямо удоволствие ще отворя тази кутия; както и на драго сърце ще изпълня всички номера от програмата. Преди обаче да пристъпя към тази проста за мен задача, моля за разрешение да направя едно съобщение, което, кълна се, ще порази научното събрание.

Всяка една от думите, които произнесох съвсем ясно, попадаше точно в целта. Резултатът оправда предварителните ми очаквания. Всички маймуни останаха по местата си като попарени, потресени, притаили дъх. Журналистите дори забравиха да си вземат бележки и нито един фотограф не прояви достатъчно присъствие на духа, за да запечата този исторически момент.

Председателят ме гледаше тъпо. Що се отнася до Зайюс, той изглеждаше вбесен.

— Господин председателю — изкрещя той, — аз протестирам…

Но тук внезапно спря, осъзнавайки колко нелепо е да спори с човек. Аз се възползвах, за да взема отново думата:

— Господин председателю, с най-дълбоко уважение настоявам решително да ми бъде дадено това благоволение. След като ви обясня, тогава, кълна се в честта си, ще се подчиня на изискванията на знаменития Зайюс.

Мъртвата тишина бе последвана от ураган. По пейките преминаваше вихрушка от безумие, която превърна маймуните в истерична маса. Чуваха се възклицания, смехове, плачове и възгласи, а от всички страни непрекъснато пращяха светкавиците, тъй като фотографите най-сетне си бяха възвърнали способността да използуват крайниците си. Врявата продължи цели пет минути, по време на които председателят, който се бе посъвзел, не откъсваше поглед от мен. Най-сетне взе решение и размаха звънеца.

— А-а-аз — започна да заеква той, — не ми е съвсем ясно как да се обръщам към вас.

— Просто „господине“ — казах аз.

— Да. И така, господине, смятам, че при наличието на такъв изключителен случай, научният конгрес, който имам честта да ръководя, е длъжен да изслуша вашето изказване.

Нова вълна от аплодисменти приветства това мъдро решение. Не исках нищо друго. Изправих се в центъра на подиума, закрепих микрофона на моята височина и произнесох следната реч.