Пиер Бул
Планетата на маймуните (12)

Глава XII

Инстинктът за самосъхранение ме предпази да се отдам на твърде тежките мисли и спах до сутринта. Все пак сънят ми бе прекъсван от трескави кошмари, в които тялото на Нова ми заприличваше на змия, увита около мен. На сутринта отворих очи. Тя вече беше будна. Беше се поотдръпнала от мен и ме наблюдаваше с поглед, в който сякаш навеки бе застинало неразбиране.

Нашата кола намали ход и видях, че навлизаме в някакъв град. Затворниците бяха станали и наклякали край решетките, гледаха изпод платнището нещо, което, изглежда, събуждаше вчерашната им тревога. И аз долепих лице до железните пръчки и за първи път видях цивилизовано селище на планетата Сорор.

Движехме се по доста широка улица, с тротоари от двете страни. Смутено оглеждах пешеходците — бяха маймуни. Видях един продавач, нещо като бакалин, който току-що бе вдигнал ролетките на магазина си и любопитно се обърна, за да ни погледне — беше маймуна. Опитвах се да различа минувачите и шофьорите на автомобилите, които ни задминаваха — бяха облечени по нашата мода, но бяха маймуни.

Надеждата ми да открия цивилизована човешка раса се превръщаше в химера и до края на пътуването преживявах мрачно отчаяние. Нашата кола още повече намали ход. Тогава забелязах, че през нощта колоната се е разпаднала и сега се състои само от две коли, а останалите, изглежда, бяха тръгнали в друга посока. Минахме през голяма врата и спряхме в един двор. Веднага бяхме наобиколени от маймуни, които се постараха с няколко удара с копията да укротят нарастващата възбуда сред затворниците.

Дворът бе заобиколен от многоетажни сгради с редици еднакви прозорци. Впечатлението, че това е болница, бе затвърдено от появата на нови личности, които се приближаваха към нашите пазачи. Всички те бяха маймуни в бели престилки и бели шапки като на санитари.

Всички бяха маймуни — горили и шимпанзета. Помогнаха на нашите пазачи да разтоварят колите. Един по един ни извлякоха от клетката, натикаха ни в грамадни чували и ни помъкнаха към вътрешността на зданието. Аз не оказах никаква съпротива и се оставих да бъда отнесен от две големи горили, облечени в бяло. В продължение на доста време ми се струваше, че се движим по дълги коридори и се изкачваме по стълби. Най-сетне безцеремонно ме тръснаха на пода, след което отвориха чувала и ме захвърлиха, този път сам, в друга клетка, закрепена неподвижно, постлана с нещо като сламеник. Една от горилите старателно заключи вратата.

В залата, където се намирах, имаше множество клетки, подобни на моята, наредени в две редици от двете страни на дълга пътека. Повечето вече бяха заети; някои от моите другари по съдба, доведени току-що, а други — от мъже и жени, които, изглежда, отдавна бяха затворници. Те се отличаваха с известно примирение в държанието. Гледаха отчаяно новодошлите и едва-едва наостряха уши, когато някой от тях простенеше жаловито. Забелязах също, че новите бяха сложени като мен поотделно, докато старите, общо взето, бяха събрани по двойки. Подадох нос между решетките и в края на коридора видях една по-голяма клетка, пълна с деца. Противно на възрастните, те изглеждаха твърде възбудени от пристигането на нашата група. Размахваха ръце, блъскаха се и се преструваха, че разклащат решетките, като едновременно с това надаваха къси писъци като младите свадливи маймуни.

Двете горили се върнаха с още един чувал. От него излезе моята приятелка Нова, която сложиха в отсрещната клетка — за мен това бе известна утеха. Тя се възпротиви на това действие по своя особен начин, опитвайки се да дращи и да хапе. След като затвориха вратичката, тя се хвърли към решетките, опита се да ги разклати, като скърцаше със зъби и издаваше такива крясъци, че да ти се пръсне сърцето. Минута по-късно Нова ме забеляза, застана неподвижна и леко протегна врат като изненадано животно. Предпазливо й се усмихнах и леко й помахах с ръка. Тя неловко се опита да ме имитира и сърцето ми се изпълни с радост.

Вниманието ми отново бе привлечено от завръщането на двете горили в бели престилки. Изглежда разтоварването бе приключило, защото те не носеха никакъв товар, а бутаха пред себе си количка, натоварена с храна и кофи вода, които разпределиха между затворниците, и това възвърна спокойствието сред тях.

Скоро дойде моят ред. Докато едната горила стоеше на пост, другата влезе в клетката ми и постави пред мен глинена купа с каша, няколко плода и една кофа. Бях решил да направя всичко възможно, за да установя някакъв контакт с маймуните, които, изглежда, бяха единствените цивилизовани и разумни същества на тази планета. Тази, която ми носеше храната, изглеждаше добродушна. Понеже стоях спокоен, тя дори фамилиарно ме потупа по рамото. Погледнах я в очите, след което поставих ръка на гърдите си и вежливо се поклоних. Когато повдигнах глава, върху лицето на горилата прочетох смайване. Тогава й се усмихнах от все сърце. Вече се готвеше да излезе, но се спря объркана и възкликна. Най-сетне бях успял да ги накарам да ме забележат! В желанието да затвърдя успеха си, показвайки всичко на което съм способен, аз като някой глупак произнесох първото изречение, което ми мина през ума:

— Как сте? Аз съм човек от Земята. Дълго пътувах.

Смисълът не беше от значение. Достатъчно беше да говоря, за да открия истинската си природа. Изглежда бях постигнал целта си. Никога подобно учудване не се беше изписвало върху маймунско лице! Двете горили останаха със затаен дъх и зяпнала уста. Започнаха бързо да си шушукат, само че накрая не се получи това, което очаквах. След като ме огледа подозрително, горилата бързо отстъпи назад и излезе от клетката, която заключи още по-старателно отпреди. Тогава двете маймуни се спогледаха за миг, след което избухнаха в неудържим смях. Навярно представлявах наистина уникално явление, защото те не преставаха да се веселят за моя сметка. Очите им се бяха насълзили и едната трябваше да сложи тенджерата на земята, за да извади носната си кърпа.

Разочарованието ми бе толкова дълбоко, че изведнъж изпаднах в дива ярост. И аз започнах да разклащам решетките, да им се зъбя и да ги ругая на всички познати ми езици. Когато изчерпах репертоара си от псувни, продължих да издавам нечленоразделни крясъци, но те само повдигнаха рамене.

Все пак бях успял да привлека вниманието върху себе си. Когато тръгнаха, те многократно се обръщаха, за да ме погледнат. Най-сетне с върховни усилия се бях успокоил и видях как едната горила извади от джоба си бележник и старателно преписа някакъв знак от табелката над моята врата, който според мен беше номер, и си отбеляза нещо.

Отидоха си. Моето негодувание за малко бе всяло смут, но сега останалите затворници започнаха отново да се хранят. На мен не ми оставаше нищо друго освен да ям и да си почивам в очакване на по-подходящ случай, за да открия благородната си същност. Изгълтах още една купа брашнена каша и няколко сочни плода. Отсреща Нова от време на време преставаше да дъвче, за да ми хвърля бегли погледи.