Пиер Бул
Планетата на маймуните (26)

Глава IX

Дойдох в съзнание едва след доста време — на такова изпитание ме беше подложило това напрегнато заседание. Намирах се в някаква стая, легнал в легло. Зира и Корнелиус се грижеха за мен, а през това време униформени горили задържаха групата журналисти и любопитни, които напираха към мен.

— Чудесно! — прошепна ми Зира. — Ти спечели.

— Юлис — ми каза Корнелиус, — нас ни чакат велики дела!

Каза ми, че Големият съвет на Сорор току-що е провел извънредно заседание и е взел решение незабавно да бъда освободен.

— Неколцина бяха против, — добави той, — но общественото мнение беше на ваша страна и нямаше как да постъпят по друг начин.

Беше помолил и бе получил разрешение да ме вземе за сътрудник и сега потриваше ръце при мисълта за помощта, която щях да му окажа в неговите изследвания.

— Ще живеете тук. Надявам се, че този апартамент ще ви хареса. Намира се съвсем близо до моя, в едно от крилата на института, определено за висшия персонал.

Огледах се объркан, понеже мислех, че сънувам. Стаята бе комфортно обзаведена. За мен започваше нова ера. След като толкова бях жадувал този миг, сега внезапно усетих, че ме обзема странно чувство на носталгия. Погледът ми срещна очите на Зира и разбрах, че проницателната маймуна отгатваше моята мисъл. Тя се усмихна доста двусмислено:

— Тук, разбира се, Нова няма да бъде при теб — каза тя.

Изчервих се, повдигнах рамене и седнах. Силите ми се бяха възвърнали и бързах да се впусна в моя нов живот.

— Имаш ли достатъчно сили, за да присъстваш на едно малко събиране? — попита Зира. — Поканили сме няколко приятели, само шимпанзета, за да отпразнуваме този велик ден.

Отговорих, че това би било голямо удоволствие за мен, но че вече ми е омръзнало да се разхождам гол. Чак тогава забелязах, че съм облечен в пижама — Корнелиус ми беше заел една от своите. Но ако все пак можех да навлека пижамата на шимпанзето, то в който и да било от костюмите му щях да бъда смешен.

— Утре ще имаш пълен гардероб. А за тази вечер ще ти ушият подходящ костюм. Ето го и шивача.

Влизаше дребно шимпанзе, което ме поздрави извънредно учтиво. Научих, че докато съм бил в безсъзнание, най-известните шивачи си бяха оспорвали правото да ме облекат. Клиентелата на този тук, най-реномирания, се състоеше от най-прочутите столични горили.

Сръчността и бързината му ме възхитиха. За по-малко от два часа успя да ми ушие приличен костюм. Когато почувствувах, че съм облечен, изпитах приятно чувство, а Зира ме разглеждаше с широко отворени очи. Докато майсторът ми пробваше костюма, Корнелиус пусна журналистите, които обсаждаха вратата ми. В продължение на повече от час ме обсипваха с въпроси, фотографите ме обстрелваха, караха ме да описвам най-пикантни подробности за планетата Земя и за тамошния живот на хората. Аз на драго сърце давах интервюта, тъй като сам бях журналист, прекрасно разбирах каква неочаквана находка представлявам за моите колеги и знаех, че пресата може да се окаже могъща подкрепа за мен.

Бе станало късно, когато си отидоха. Щяхме да излизаме, за да отидем при приятелите на Корнелиус, но ни задържа Занам. Той, изглежда, беше в течение на последните събития, защото ме поздрави съвсем тихо. Търсеше Зира, за да й каже, че в нейния отдел не всичко върви добре. Разярена от дългото ми отсъствие, Нова вдигала страхотна врява. Нервността й се бе предала на всички останали затворници и никакво мушене с копие не било в състояние да ги успокои.

— Отивам там — каза Зира. — Почакайте ме.

Погледнах я умолително. Тя се поколеба, след което повдигна рамене.

— Ела, ако искаш — каза тя. — В края на краищата сега си свободен, а може би и ще успееш да я успокоиш по-добре от мен.

Влязохме заедно в залата с клетките. Щом ме забелязаха, затворниците се укротиха и след врявата настъпи напрегната тишина. Без съмнение те ме познаха въпреки дрехите и изглежда разбираха, че присъстваха на изумително събитие.

Разтреперан, тръгнах към клетката на Нова, към моята клетка. Приближих се до нея, усмихнах й се, заговорих й. За момент ми се стори, както никога дотогава, че тя следи мисълта ми и ще ми отговори. Това беше невъзможно, но моето присъствие успокои както нея, така и останалите. Тя взе бучката захар, която й подадох, и я схруска, докато аз се отдалечавах с натъжено сърце.

От тази вечер, която прекарахме в едно модно кабаре — Корнелиус бе решил да ме въведе отведнъж в маймунското общество, тъй като така и така трябваше да живея сред тях — съм запазил смътно и смущаващо впечатление.

Неяснотата бе причинена от алкохола, който изгълтах още с идването си и от който организмът ми вече бе отвикнал. А смущението ми се дължеше на необичайното усещане, което впоследствие щеше да ме завладява при доста други случаи. Мога да кажа само, че в съзнанието ми все повече отслабваше представата за маймунското у заобикалящите ме личности, докато в същото време все повече внимание обръщах на тяхната, длъжност или роля, отредена им в обществото. В метр д’отела например, който раболепно дойде при нас, за да ни заведе до масата ни, аз виждах само метр д’отела, а не горилата. Възприемах старата маймуна, напудрена без мярка, като стара кокетка, а когато танцувах със Зира, напълно забравях нейното положение и усещах в ръцете си само тънката й талия. Оркестърът от шимпанзета вече беше само един обикновен оркестър и елегантните светски маймуни, които изказваха духовити мисли наоколо ми, се превръщаха просто в светски хора.

Няма да се разпростирам върху чувствата, които моето присъствие предизвика сред маймуните. Бях под прицела на всички погледи. Трябваше да дам автографи на множество любители, а двете горили, които Корнелиус бе имал благоразумието да доведе, положиха доста усилия, за да ме защитят от вихрушката женски маймуни на най-различна възраст, които си оспорваха честта да се чукнат или да танцуват с мен.

Вече беше доста късно. Бях полупиян, когато през съзнанието ми премина мисълта за професор Антел. Почувствувах се завладян от черни угризения. Бях готов да започна да проливам сълзи заради собствената си подлост само като си помислих, че аз тук се забавлявам и пия с маймуните, а в това време другарят ми мръзне върху сламата в някоя клетка.

Зира ме попита защо съм се натъжил. Обясних й. Корнелиус ми каза, че се бил осведомил за професора и че той се чувствувал добре. Сега нямаше никакви пречки за неговото освобождаване. Аз твърдо заявих, че не мога да чакам нито миг повече и че искам да му занеса новината.

— В края на краищата, защо не? — съгласи се Корнелиус, след като размисли. — Нищо не може да ви се откаже в такъв ден. Хайде! Познавам директора на зоологическата градина.

Тримата излязохме от кабарето и отидохме в зоопарка. Директорът, когото събудихме, се засуети. Той вече знаеше моята история. Корнелиус му каза кой е в действителност един от хората, поставен в клетка. Директорът не можеше да повярва на ушите си, но и той не искаше нищо да ми откаже. Трябваше, разбира се, да дочакаме сутринта и да изпълним някои формалности, за да може да освободи професора, но нищо не пречеше веднага да си поговорим. Той предложи да ни придружи.

Вече се разсъмваше, когато стигнахме до клетката, където нещастният учен живееше като животно сред петдесетина мъже и жени. Те все още спяха по двойки или на групи от четирима-петима. Щом директорът светна, всички отвориха очи.

Не след дълго открих моя другар. Той лежеше на пода като другите, свит до тялото на едно, както ми се стори, доста младо момиче. Видът му ме разтрепера и се разнежих, понеже в продължение на четири месеца и аз бях подложен на същото унижение.

Бях толкова объркан, че не можех да говоря. Хората, вече будни, не проявяваха никакво учудване. Те бяха опитомени и добре дресирани; взеха да изпълняват обичайните си дяволии с надеждата да получат някаква награда. Директорът им подхвърли остатъци от сладкиши. Както и през деня, веднага започна блъсканица и караници, а в това време най-кротките заставаха на любимото си място до решетката, като протягаха умолително ръка.

Професор Антел направи като тях. Доближи се колкото можеше по-близо до директора и изпроси едно лакомство. Това недостойно държание ми причини дълбока болка, която скоро се превърна в дълбоко безпокойство. Стоеше на три крачки от мен, гледаше ми и като че ли не ме познаваше. Погледът му, толкова жив някога, сега беше съвсем угаснал и внушаваше същата духовна нищета, както очите на другите затворници. С ужас открих израз на леко вълнение, същото, съвсем същото, каквото предизвикваше у останалите пленници присъствието на облечен човек.

Направих огромно усилие и най-сетне успях да проговоря, за да разсея този кошмар.

— Професоре — казах аз, — учителю, това съм аз, Юлис Меру. Спасени сме. Дойдох да ви го съобщя…

Замълчах озадачен. Звукът на моя глас събуди у не го същия рефлекс, както у хората от планетата Сорор. Рязко протегна врат и понечи да отстъпи.

— Професоре, професор Антел — настоявах едва ли не през сълзи аз, — това съм аз, аз, Юлис Меру, вашият спътник. Свободен съм, а след няколко часа и вас ще ви пуснат на свобода. Тези маймуни са наши приятели. Знаят кои сме и ни приемат като братя.

Не произнесе нито дума. Не прояви ни най-малко разбиране, но бързо се размърда и като някое уплашено животно отстъпи още малко.

Бях отчаян, а маймуните изглеждаха твърде заинтригувани. Корнелиус се мръщеше, както когато търсеше решението на някоя задача. Мина ми през ума, че ужасен от присъствието на маймуните, професорът може би симулираше отсъствието на съзнание. Помолих ги да се отдалечат и да ме оставят насаме с него, което те направиха на драго сърце. Когато се скриха от погледа ми, заобиколих клетката, за да се доближа до ъгъла, където ученият се беше скрил, и отново му заговорих:

— Учителю — умолявах го аз, — разбирам вашата предпазливост. Зная на какво са изложени земните хора на тази планета. Но сега сме сами, заклевам се, и вашите изпитания свършиха. Казвам ви го аз, вашият спътник, вашият ученик, вашият приятел, аз, Юлис Меру!

Той отстъпи още една крачка, като ми хвърляше бегли погледи. Целият разтреперан, аз стоях там и не знаех с каква дума да му въздействам, когато професорът полуотвори уста.

Дали най-сетне не бях успял да го убедя? Гледах го, задъхан от надежда. Но онемях от ужас пред начина, по който изрази вълнението си. Вече казах, че беше отворил уста, само че това не беше непринудено движение на създание, което се кани да проговори. Оттам излезе гърлен звук, подобен на тези, които издават странните хора от Сорор в израз на задоволство или страх. Там, пред мен, без да помръдне устни, докато уплахата вледеняваше сърцето ми, професор Антел издаде дълъг писък.