Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Planète des singes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Пиер Бул. Планетата на маймуните

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №42

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Милети Младенов

Преведе от френски: Райна Стефанова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Френска, I издание

Дадена за набор на 3.I.1983 г. Подписана за печат на 1.III.1983 г.

Излязла от печат месец април. Формат 32/70×100 Изд. №1614. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 12,50. Изд. коли 8,09. УИК 7,89

Страници: 200. ЕКП 95366 21331/5637–37–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

840–31

© Райна Стефанова, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Pierre Boulle. La Planète des singes

© Renè Julliard, 1963

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Планетата на маймуните (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Планетата на маймуните.

Планетата на маймуните
La planète des singes
Корица от първото американско издание на книгата
Корица от първото американско
издание на книгата
АвторПиер Бул
Създаване1963 г.
Франция
Първо издание1963 г.
Франция
Издателство„Livre de Poche“
Оригинален езикфренски
ЖанрАнтиутопия
Видроман
Страници187

Издателство в България„Георги Бакалов“, Варна, 1983
ПреводачРайна Стефанова
Планетата на маймуните в Общомедия

„Планетата на маймуните“ (на френски: La Planète des singes) е научнофантастичен роман на френския писател Пиер Бул, издаден през 1963 г. Спряган за най-популярното произведение на автора.

Действието на книгата се развива в бъдещето, където на далечна планета, близо до звездата Бетелгейзе, пристигат трима французи, за да проведат изследване. С потрес те установяват, че светът там е управляван от човекоподобни мамймуни, надарени с интелект подобен на човешкия, а хората са третирани като безмозъчни животни.

Произведението на Бул дава начало на световен франчайз, който включва едноименен филм от 1968, последван от четири продължения, игрален и анимационен сериал. През 2001 г. Тим Бъртън прави римейк на оригиналната лента. От 2011 г. започва нова филмова поредица, която е издала два пълнометражни филма, а третият се очаква 2017 г. По франчайза са създадени още комикси и електронни игри.

Сюжет

Първа част

В далечното бъдеще Джин и Филис, които са на романтично пътешествие с космическата си яхта, се натъкват на бутилка с писмо, което Джин започва да чете.

Ръкописът е написан от журналиста Юлис Меру, който разказва как през 2500 г. отпътува с космически кораб на експедиция до звездата Бетелгейзе, заедно с още двама души – професор Антел и неговия ученик Артюр Льовен. Пътуването продължава две години, които в земно време се равняват на 7-8 века. В орбитата на Бетелгейзе те намират три планети, една от която обитаема планета-близнак на Земята, кръстена от пътешествениците Сорор. Тримата души кацат с ракета на Сорор, в местност далеч от градската среда. Там те намират красива млада чисто гола жена, на която разказвачът дава името Нова. На другия ден непознатото момиче довежда със себе си племе от голи мъже и жени, които подобно на нея не говорят и са лишени от всякакъв разсъдък. Пътниците остават при племето през нощта.

На сутринта групата е събудена от внезапна какофония. Пред очите на Меру се разкрива невиждана гледка – човекоподобно горили и шимпанзета, облечени като хора, излавят и избиват диваците, сякаш са животни. В лова намира смъртта си Льовен, а разказвача, заедно с Нова, са уловени, затворени в клетки и отведени в града. Там Меру установява, че маймуните са устроили цяла цивилизация, подобна на човешката. Уловените видове са подложени на експерименти, в които землянинът се опитва да се докаже по-интелигентен от другите, дори научава част от езика на маймуните и общува с тях. Неговото поведение привлича вниманието на Зира – женско шимпанзе, завеждащо отделението. Бележитият доктор орангутана Зайюс обаче остава скептичен и маймуните продължават да се отнасят с даровития човек като дивак. Те започват експерименти със сексуалните взаимоотношения между човешките видове. Меру и Нова са поставени в една клетка, по нареждане на Зайюс, и принудени да се съвкупяват пред очите на останалите.

Втора част

Интересите на Зира към Меру се задълбочават, особено след като землянинът ѝ показна няколко свои скици и чертежи. Двамата започват все по-често да си уреждат тайни срещи, което поражда завист у Нова. Землянинът постепенно напредва в изучаването на езика на Сорор, докато Зира за кратко време усвоява френския и обяснява на своя събеседник подробно за маймунското общество. Маймуните считат, че са единствените разумни същества на Сорор, произлезли от човека, но достигнали по-далечен еволюционен етап на развитие. Разделени са на горили, орангутани и шимпанзета, като помежду им няма расовата дискриминация.

Един ден Меру е изведен на разходка из града, чисто гол, само с нашийник със синджир, държан от Зира. Шимпанзето разкрива своя план, с който се надява да освободи интелигентния човек от клетката. След месец ще се състои конгрес на биолозите, в който Зайюс ще докаже, че даровитият екземпляр е просто „дресиран човек“. Конгресът дава трибуна и шанс на Меру да покаже своята интелигентност и да спечели симпатиите на обществото. В края на разходката Зира запознава французина с Корнелиус – нейния годеник, който, макар и недоверчив, също иска да помогне на човека.

Малко преди конгреса, Зира завежда Меру в Зоогическата градина, където в отделението, отредено за хората, разпознава сред човешките видове професор Антел. Шимпанзето обещава, че ако Меру се представи добре пред комисията, ще освободят учения. След седмица журналистът се изправя в огромен амфитеатър пред хиляди маймуни. Меру започва да цитира на маймунския език, предварително наизустена реч, в която се изтъква като разумно същество от планетата Земя, където хората са единствените индивиди, притежаващи душа, и показва искрено желание някой ден земляните и маймуните от Сорор да се обединят. Маймунската общественост изпада във възторг и французинът се превръща в световна знаменитост. Вече натрупал известно доверие сред маймуните, Меру се опитва да освободи Антел, но той се е превърнал досущ в диваците от Сорор.

Трета част

В следващия месец Меру заживява като равнопоставен гражданин сред обществото на маймуните. Той продължава да държи връзка с хората, като се опитва да ги обучи да говорят, но опитите му търпят непрекъснати провали. Корнелиус, вече главен научен ръководител на института, и землянинът предприемат пътуване до другия край на планетата, където археолозите са открили любопитни останки от древно селище, които могат да решат загадката: защо маймунското общество от десет хиляди години не е претърпяло никакви промени? Двамата откриват сред развалините говореща кукла на човешко момиченце.

След завръщането, Меру разбира, че Нова е бременна от него. Човекът настоява да я види и Зира го съпровожда до отделна клетка, където седи бременната. В следващите дни шимпанзето урежда Меру и Нова да се виждат тайно. Един ден човекът е отведен в специално отделение, където маймуните правят жестоки експерименти с хората. Корнелиус показва на землянина двама души – мъж и жена, – които служат като негови помощници. Човешката двойка, с помощта на някакви апарати, е накарана да говори. Жената си представя събития случели се преди хиляди години. Тя говори за това как в миналото маймуните постепенно са поумнели, имитирайки хората, а човеците оглупели. Животните прогонили човешката нация и се настанили на тяхното място.

След време Меру се сдобива със син, който по всичко личи, че ще проговори. Маймуните планират да убият детето, заедно с родителите му, за да се предотврати бъдещ бунт на хората. Чрез Зира и Корнелиус младото семейство е качено незабелязано в изкуствен спътник, предназначен за трима души, и изстреляни в космоса. Оцелелите се добират до космическия кораб, кръжащ около Сорор. Чрез него Меру се завръща на Земята, заедно с новото си семейство. Пътуването продължава почти година. Пътниците кацат на летище „Орли“, където са посрещнати от офицер горила.

Джин и Филис отхвърлят ръкописа като някаква шега. След това авторът разкрива, че те са шимпанзета.

Край на разкриващата сюжета част.

Персонажи

  • Юлис Меру
  • Професор Антел
  • Артюр Льовен
  • Нова
  • Зира
  • Корнелус
  • Зайюс
  • Хелиус
  • Зорам и Занам
  • Сириус
  • Джин и Филис

Филми по книгата

Външни препратки

Глава X

При вида на приближаващото се стадо ме обхвана смъртен страх. Мислех, че сега ще пристъпят към масово унищожение, тъй като вече бях станал свидетел на жестокостта им.

Всички ловци, които вървяха начело, бяха горили. Забелязах, че бяха оставили оръжията си, което слабо ме обнадежди. След тях се задаваха гончиите и слугите — броят на горилите беше почти колкото и на шимпанзетата. Ловците приличаха на господари и обноските им бяха аристократични. Като че нямаха лоши намерения и разговорите им свидетелстваха за чудесно настроение…

В същност аз вече до такава степен съм свикнал с чудноватите отношения на тази планета, че написах горното изречение, без да се замисля за неговата нелепост. И все пак това е истината: горилите имаха вид на аристократи. Разговаряха весело, на членоразделен език, а лицата им изразяваха човешки чувства, чиито следи напразно бях търсил у Нова. Какво ли бе станало с Нова? Потреперах, припомняйки си окървавената пътека. Сега разбирах безпокойството, което бе предизвикало у нея нашето шимпанзе. Несъмнено, между двете раси съществуваше жестока ненавист. Беше достатъчно човек да види поведението на затворниците при приближаването на маймуните, за да се убеди в това. Те се мятаха като обезумели, риеха с четирите си крайника, скърцаха със зъби, от устата им излизаше пяна и яростно гризяха въжетата на мрежата.

Без да обръщат внимание на тази суматоха, горилите-ловци — с изненада разбрах, че ги наричам господа — даваха заповеди на слугите си. Оказа се, че покрай мрежата минаваше пътека и по нея бяха докарани големи ниски колички, върху които бяха закрепени клетки. Набутаха ни по десетина в клетка. Това продължи доста, тъй като затворниците се бореха отчаяно. Две горили с кожени ръкавици, за да се предпазят от ухапвания, ги хващаха един по един, освобождаваха ги от мрежата и ги хвърляха в клетка, чиято врата бързо бе затръшвана, а един от господата ръководеше операцията, подпрял се небрежно на бастун.

Щом дойде моят ред, аз поисках да привлека вниманието им, като заговоря. Но едва бях отворил уста и един от изпълнителите, който несъмнено взе това за заплаха, грубо ми я запуши с огромната си ръкавица. Бях принуден да млъкна и като чувал ме захвърлиха в една клетка заедно с дузина мъже и жени, все още твърде възбудени, за да ми обърнат внимание.

Когато всички бяхме натоварени, един от слугите провери ключалките на клетките и даде отчет на господаря си. Той махна с ръка и в гората отекна боботене на мотори. Количките потеглиха, всяка една от тях теглена от нещо като нашите колесни трактори, управлявани от маймуни. Съвсем ясно различавах шофьора на превозното средство след нашето. Той беше шимпанзе, облечено в синьо. Изглеждаше в превъзходно настроение, та от време на време ни отправяше иронични възклицания и когато моторът позаглъхнеше, можех да чуя, че тананика някаква доста тъжна мелодия, нелишена от хармония.

 

 

Първият етап бе толкова кратък, че нямах време да се съвзема. След като четвърт час се бяхме движили по лош път, конвоят спря на обширен насип пред една каменна постройка. Тук гората свършваше; пред очите ми по-нататък се откриваше поле, засадено с някакви култури, напомнящи житни.

С червения си керемиден покрив, зелени капаци на прозорците и табелите на входа къщата приличаше на кръчма. Бързо схванах, че в нея се събират ловци. Слугите бяха дошли тук да дочакат господарите си, които с частните си коли пристигаха по друг път. Дамите-горили бяха насядали във фотьойли и бъбреха под сянката на големи дървета, подобни на палми. От време на време една от тях опитваше със сламка някакво питие.

След като количките се наредиха, те се приближиха, любопитни да видят улова и преди всичко убитите, които горили, препасани с дълги престилки, извличаха от два големи камиона, за да ги изложат на показ под дърветата.

Това беше една победоносна ловна картина! Маймуните работеха методично. Полагаха кървящите трупове по гръб, един до друг, в права линия. После, докато женските пискаха от възхищение, те се стараеха да направят така, че дивечът да изглежда по-привлекателен. Прибираха ръцете до тялото, разтваряха пръстите и обръщаха китките с дланите нагоре, изпъваха краката, раздвижваха ставите, за да не прилича тялото на труп, изправяха някой грозно свит крайник или пък пораздвижваха нечий врат. След това грижливо приглаждаха косите, особено женските, както ловците галят козината или перата на дивеча, който току-що са убили.

Боя се, че няма да успея да ви обясня колко дяволски гротескна ми се виждаше тази картина. Дали пък не обръщах прекалено внимание на физиката на горилите — съвсем маймунска, ако се изключи изразът на очите им? Казах ли, че женските маймуни — облечени също в твърде изискани спортни костюми — се блъскаха, за да открият най-красивите трофеи, и ги посочваха една на друга, поздравявайки своите господа-горили? Казах ли, че една от тях извади от чантата си ножичка, наведе се над някакъв труп, отряза няколко кичура кестенява коса, нави ги около пръста си, след което ги закачи с игла на шапчицата си, последвана веднага от всички останали.

Нареждането на лова приключи: три редици грижливо подредени тела на мъже и жени последователно, обърнали златисти гърди в права линия към чудовищното слънце, което опожаряваше небето. Ужасен, извърнах очи и забелязах, че се приближава ново действащо лице, носещо продълговата кутия върху триножник. Беше едно шимпанзе. Много скоро разпознах в него фотографа, който трябваше да запечата за бъдещите маймунски поколения спомена от тези ловни подвизи. Това продължи повече от четвърт час. Най-напред горилите се снимаха поотделно в надути пози, някои от тях с победоносен вид стъпваха върху някоя от своите жертви; след това на групи, застанали близо една до друга, прегърнали съседа си през врата. Сетне дойде ред на женските, които заеха грациозни пози пред труповете, като се стараеха колкото може по-добре да се виждат шапките им, украсени с кичури.

Тази сцена бе изпълнена с ужас, на който нормален мозък не можеше да устои. За известно време успях да укротя кипналата във вените ми кръв, но когато видях тялото, върху което бе седнала една от женските, за да получи най-ефектната снимка, когато върху лицето на един от труповете, положен до другите, разпознах младежките, почти детски черти на моя нещастен другар Артюр Льовен, тогава вече не можех да се въздържа. И вълнението ми се прояви по най-невъобразим начин в съответствие с нелепостта на тази изложба на мъртъвци. Отдавайки се на някаква безумна веселост, избухнах в смях.

Не бях помислял за моите другари по клетка. Бях неспособен да мисля! Но паниката, предизвикана от моя смях, ми припомни, че бяха наблизо и че за мен те са толкова опасни, колкото и маймуните. Заплашително протегнати ръце се насочиха към мен. Осъзнах опасността и сподавих смеха си, стисвайки глава между дланите си. Но не зная дали нямаше да бъда удушен и разкъсан, ако няколко маймуни, разтревожени от врявата, не бяха възстановили реда, размахвайки копия. Скоро обаче друго събитие отклони вниманието на всички. От кръчмата се чу звънец, който оповестяваше часа на закуската. На малки групи горилите се отправиха към постройката с весело бъбрене, а фотографът, след като бе направил няколко снимки на нашите клетки, подреждаше принадлежностите си.

Ние, хората, все пак не бяхме забравени. Не знаех каква съдба са ни отредили маймуните, но във всеки случай намеренията им включваха и грижите за нас. Преди да влезе в кръчмата, един от господата даде нареждания на горилата, която явно командваше отряда. Тя се върна при нас, събра своите подчинени и след малко слугите ни донесоха ядене в тави и вода в кофи. Храната се състоеше от нещо тестено. Не бях гладен, но реших да ям, за да запазя силите си. Приближих се до един от съдовете, около който бяха наклякали доста затворници. И аз като тях плахо протегнах ръка. Погледнаха ме свадливо, но тъй като храна имаше в изобилие, оставиха ме да си взема. Оказа се някаква гъста, доста вкусна брашнена каша. С удоволствие изгълтах няколко стиски.

Яденето ни се услади още повече и поради доброжелателното отношение на пазачите. Преследвачите, предизвикали такъв ужас у мен, след приключването на лова се държаха благосклонно, стига да не ги дразнехме. Разхождаха се пред клетките и от време на време ни подхвърляха по някой плод, като чудесно се забавляваха от блъсканицата, предизвиквана при всеки такъв подарък. Дори присъствах на една сцена, която ме накара да се замисля. Едно малко момиченце беше уловило един плод във въздуха и съседът му, нахвърляйки се върху него, поиска да му го отнеме. Тогава маймуната размаха копието си, промуши го между решетките и грубо отблъсна мъжа, след което подаде втори плод в ръката на детето. Така аз разбрах, че тези същества са склонни към състрадание.

След като се нахранихме, началникът на отряда и неговите подчинени се заеха да прехвърлят някои пленници от една клетка в друга. Изглежда правеха някакъв подбор, чийто принцип ми убягваше. Накрая се озовах срещу група красиви мъже и жени и се помъчих да убедя себе си, че това са най-изтъкнатите индивиди; горчива утеха ми достави мисълта, че маймуните от пръв поглед ме бяха оценили достоен да фигурирам сред елита.

Изненадах се и много се зарадвах, когато видях Нова сред новите си другари. Беше се отървала от клането, за което бях благодарен на небето на Бетелгойз. За нея мислех най-вече, докато дълго оглеждах жертвите, и непрекъснато ме побиваха тръпки да не би в купчината трупове да открия прекрасното й тяло. Имах чувството, че срещам скъпо за мен същество и загубвайки отново самообладание, се втурнах към нея с разтворени обятия. Това беше истинска лудост: жестът ми я ужаси. Дали не беше забравила за близостта ни през изтеклата нощ?! Нямаше ли душа в това прекрасно тяло?! Почувствувах се смазан, като я видях как се напряга при моето приближаване и сгърчва пръсти, сякаш за да ме удуши, а навярно би го и направила, ако бях проявил настойчивост.

Но тъй като замрях на място, тя доста бързо се успокои. Легна в един ъгъл на клетката и аз я последвах с въздишка. Всички останали пленници бяха сторили същото. Сега те изглеждаха уморени, крайно отпаднали и примирени със съдбата си.

Навън маймуните подготвяха конвоя за тръгване. Върху нашата клетка метнаха едно платнище и го спуснаха до средата, така че да може да влиза светлина. Изкрещяха заповеди, запалиха моторите. С голяма скорост се понесохме към неизвестна цел; бях потиснат от мисълта за новите премеждия, които ме очакваха на планетата Сорор.