Пиер Бул
Планетата на маймуните (21)

Глава IV

— Ти, изглежда, не си даваш сметка какви опасности те грозят при нас?

— Някои вече са ми известни, но струва ми се, че ако успея да разкрия истинската си природа, нещо, което мога да направя още сега, маймуните би трябвало да ме приемат като техен духовен брат.

— Точно тук бъркаш. Чуй ме…

Ние се разхождахме из парка. Алеите бяха почти безлюдни — срещнахме само няколко влюбени двойки, у които моето присъствие предизвикваше само бегло любопитство. Затова пък аз ги наблюдавах безочливо, твърдо решен да не изпусна нито един случай да изуча маймунските нрави.

Влюбените вървяха със ситни крачки, прегърната през кръста, а дългите им преплетени ръце образуваха нещо като гъста мрежа. Често спираха на завоя на някоя алея, за да се целуват. А понякога, след като скришом се бяха огледали наоколо, се хващаха за ниските клони на някое дърво и изчезваха нагоре. Правеха го, без да се разделят, като всеки си помагаше с един крак и една ръка и скоро се изгубваха в листака: толкова бяха ловки, че предизвикваха завистта ми.

— Слушай — каза Зира. — Твоята „лодка“ — бях й обяснил най-подробно как сме стигнали до планетата — е била намерена, или поне това, което е останало след грабежа. Тя предизвиква любопитство у нашите учени. Разбраха, че не е правена при нас.

— Вие имате подобни съоръжения?

— Не чак толкова съвършени. Съдейки по това, което ми каза, ние все още сме доста по-назад от вас. Все пак сме изстреляли изкуствени спътници около нашата планета, а в последния дори имаше живо същество: един човек. Наложи се да го разрушим във въздуха, защото иначе не можехме да го върнем.

— Разбирам — казах аз разсеяно. — Използвате хора и за подобни опити.

— Налага се… И така, твоята ракета е намерена.

— А нашият кораб, който от два месеца обикаля около Сорор?

— Нищо не съм чувала за това. Изглежда, нашите астрономи не са го забелязали. Само че не ме прекъсвай постоянно. Някои учени изказаха хипотезата, че съоръжението идва от друга планета и че в него е имало някой. По-далеч не могат да отидат и да си представят, че е възможно съществата да приличат на хора.

— Но това трябва да им се каже, Зира! — изкрещях аз. — Дотегна ми да живея като затворник дори и в най-хубавата клетка, дори и под твоите грижи. Защо ме криеш? Защо не кажеш истината пред всички?

Зира се спря, огледа се наоколо и постави ръка върху моята.

— Защо ли? Правя го само в твой интерес. Нали познаваш Зайюс?

— Разбира се. Точно за него исках да поговорим. И какво?

— Забеляза ли как реагира на първите ти опити за разумна изява? Знаеш ли колко пъти съм се опитвала да разбера мнението му за теб и да му внуша — о, съвсем внимателно! — че може би не си животно, въпреки че така изглеждаш?

— Видях, че често и дълго спорехте, без да постигнете съгласие.

— Упорит е като магаре и тъп като човек! — избухна Зира. — Такива са, уви, почти всички орангутани. Веднъж за винаги е постановил, че твоите способности се обясняват с високоразвит животински инстинкт и нищо не е в състояние да го накара да промени мнението си. Лошото е, че той вече е подготвил дълга дисертация върху твоя случай, в която доказва, че си дресиран човек, т.е. човек, обучен да извършва някои действия, без да ги разбира, вероятно по време на някое предишно пленничество.

— Тъпо животно!

— Така е. Само че той е представител на официалната наука и е силен. Той е един от най-големите авторитети в института и всичките ми доклади минават през него. Убедена съм, че ще ме обвини в научен еретизъм, ако се опитам да разкрия истината за теб, както ти искаш. Ще ме уволнят. Това не е нищо, но знаеш ли на тебе какво може да ти се случи?

— Има ли по-окаяна съдба от живота в клетка?

— Неблагодарник такъв! Знаеш ли, че трябваше да употребя всичката хитрост, на която съм способна, за да му попреча да те прехвърли в енцефалитното отделение? Зайюс нямаше да се спре пред нищо, ако беше продължил да настояваш, че си разумно същество.

— Какво е това енцефалитно отделение? — попитах разтревожен.

— В него извършваме някои твърде деликатни операции на мозъка, като присаждане, изследване и подменяне на нервни центрове, изрязване на части или дори отстраняване на целия мозък.

— И тези опити ги правите върху хора!

— Разбира се. Човешкият мозък, както и цялата му анатомия са най-близки до нашите. За щастие природата е поставила на наше разположение животно, върху което можем да правим проучвания относно нашата физиология. Използваме човека за много други опити, с които малко по малко ще се запознаеш… Точно сега работим върху серия много важни изследвания…

— За които е необходим много човешки материал?

— Да, много. Това обяснява хайките, които правим в джунглата, за да попълваме запасите си. За съжаление ги организират горили и не успяваме да им попречим да се отдават на любимото си занимание — стрелбата с пушка. Така голям брой индивиди са загубени за науката.

— Много жалко наистина — съгласих се аз, присвивайки устни. — Но, да се върнем към мен…

— Разбираш ли защо настоях да се пази тайна?

— Значи съм осъден да прекарам остатъка от живота си в клетка?

— Не, стига да успее това, което съм замислила. Но не трябва да се издаваш, докато не настъпи благоприятен момент, в който да бъдат приведени необорими доказателства. Ето какво предлагам: след месец ще се състои ежегодният конгрес на биолозите. Това е значително събитие. Допуска се широка публика и присъстват представители на всички големи вестници. При нас общественото мнение е по-силно от Зайюс, по-могъщо от всички орангутани, взети заедно, а дори и от горилите. Това ще бъде твоят шанс. По време на заседанията на конгреса трябва да бъдат направени разкритията около теб; ти ще бъдеш представен от Зайюс, а той, както ти казах, е подготвил обширен доклад за теб и твоя прословут инстинкт. Най-добре е тогава ти да вземеш думата, за да обясниш случая. Сензацията ще бъде такава, че Зайюс няма да може да ти попречи. Само трябва да се изразяваш ясно пред събранието, за да убедиш публиката и журналистите така, както убеди мен.

— Ами ако Зайюс и орангутаните се заинатят?

— Горилите, принудени да се подчинят на общественото мнение, ще поставят тези глупаци на място. Все пак много от тях са малко по-малко тъпи от Зайюс, а пък и между учените има няколко шимпанзета, които по принуждение бяха приети в Академията заради изключителните им открития. Един от тях е Корнелиус, моят годеник. С него, само с него съм говорила за теб. Обеща ми да се застъпи за тебе. Разбира се, иска предварително да те види и сам да се убеди в невероятните неща, за които му разказах. Донякъде и заради това днес те доведох тук. Имам среща с него и би трябвало да дойде всеки момент.

 

 

Корнелиус ни очакваше до една леха с гигантски папрати. Беше шимпанзе с приятно държание, без съмнение по-възрастен от Зира, но твърде млад за академик. От самото начало бях удивен от дълбокия, изключително проницателен поглед.

— Как го намираш? — тихо ме попита Зира на френски.

Този въпрос ми даде да разбера, че напълно бях спечелил доверието на маймуната. Пошушнах й една похвална оценка и ние се приближихме.

Годениците се прегърнаха, както правеха това влюбените в парка. Без дори да ме погледне, Корнелиус беше разперил ръце насреща й. Въпреки всичко, което му Зира му бе говорила за мен, присъствието ми не означаваше за него повече, отколкото ако бях домашно животно. Самата Зира ме забрави за малко и те си размениха дълги целувки по муцуната. После тя се сепна, бързо се отдели от него и погледна настрани, засрамена.

— Ние сме сами, скъпа.

— Аз съм тук — казах с достойнство на възможно най-добрия маймунски език.

— Ох! — извика шимпанзето, като подскочи.

— Казах, че съм тук. Много ми е мъчно, че съм принуден да ви го напомням. Вашите прояви не ме дразнят, но се боя, че по-късно бихте могли да ми се сърдите.

— Дявол да го вземе! — възкликна шимпанзето-учен.

Зира се разсмя и ни запозна.

— Доктор Корнелиус от Академията — каза тя, — Юлис Меру, жител на Слънчевата система, по-точно от Земята.

— Приятно ми е да се запознаем — казах аз. — Зира ми говори за вас. Поздравявам ви, че имате толкова очарователна годеница.

И му протегнах ръка. Той отскочи назад, като че ли отпреде му беше изскочила змия.

— Значи е истина? — промълви той, като гледаше Зира с блуждаещ вид.

— Нима някога съм те лъгала, мили?

Той се съвзе. Беше човек на науката. След известно колебание стисна ръката ми.

— Как сте?

— Добре — казах аз. — Още веднъж моля за извинение, че ви бях представен в това облекло.

— Само за това мисли — каза Зира със смях. — Това му е комплекс. Не си дава сметка какво впечатление щеше да направи, ако беше облечен.

— И вие наистина идвате от… от…?

— От Земята, една планета от Слънчевата система.

До този момент той явно не се беше отнасял с особено доверие към изповедите на Зира. Бе предпочел да вярна, че всичко е някаква мистификация. Започна да ме обсипва с въпроси. Разхождахме се бавно: те вървяха пред мен подръка, а аз след тях, на края на каишката, за да не привличаме вниманието на малкото минувачи, с които се разминавахме. Моите отговори обаче предизвикваха любопитството му на учен до такава степен, че той често се спираше, пускаше годеницата си и започнахме да спорим; застанали един срещу друг, размахвахме ръце и чертаехме фигури върху пясъка на алеята. Зира не се сърдеше. Напротив, изглеждаше възхитена от впечатлението, което бях произвел.

Корнелиус, естествено, особено се интересуваше от възникването на Хомо сапиенс на Земята и ме накара сто пъти да му повторя всичко, което знаех по този въпрос. След това дълго стоя замислен. Каза ми, че моите разкрития безспорно представляват документ от капитално значение за науката въобще и в частност за него, особено сега, когато започваше извънредно трудни изследвания за произхода на маймуните. Доколкото разбрах, за него този проблем не бе окончателно решен и той не бе съгласен с общоприетите теории. Но когато стана дума за това, той се затвори в себе си и по време на тази първа среща не изказа пред мен своите мисли докрай.

Както и да е, аз представлявах за него изключителен интерес и той би дал всичко, за да ме има в своята лаборатория. Тогава заговорихме за сегашното ми положение и за Зайюс, чиято глупост и късогледство му бяха известни. Корнелиус одобри плана на Зира. Самият той щеше да се погрижи да подготви почвата, намеквайки в присъствието на някои от колегите си, че в моя случай има нещо много загадъчно.

На тръгване без колебание ми протегна ръка, след като се беше убедил, че по алеята няма никой. След това целуна годеницата си и се отдалечи, като многократно се обръщаше, за да се увери, че не бях халюцинация.

 

 

— Очарователно младо шимпанзе — казах аз, докато вървяхме към колата.

— И много голям учен. Уверена съм, че с неговата подкрепа ще успееш да убедиш конгреса.

— Зира — прошепнах й на ухото, когато бях настанен на задната седалка, — на теб ще дължа свободата и живота си.

Давах си сметка за всичко, което бе направила за мен след залавянето ми. Ако не беше тя, никога нямаше да мога да установя контакт с маймунския свят. Зайюс би могъл да ги убеди да ми извадят мозъка, само и само да докаже, че не съм мислещо същество. Благодарение на нея сега имах съюзници и можех да гледам на бъдещето малко по-оптимистично.

— Направих го от любов към науката — каза тя, изчервявайки се. — Ти си уникален случай и трябва да бъдеш запазен на всяка цена.

Сърцето ми преливаше от благодарност. Оставих се да бъда завладян от вътрешната сила на погледа й, като успях да се абстрахирам от нейната физика. Поставих ръка върху дългата й космата лапа. Тя трепна и в погледа й усетих голям прилив на симпатия към мен. И двамата бяхме дълбоко смутени и по обратния път не продумахме. Когато ме върна в клетката ми, аз грубо отблъснах Нова, която ме посрещна със своите детинщини.