Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (20)

Двадесета глава

Настъпилата тишина, меко казано, ни обезкуражи. Петте резки звука напомняха изстрели на карабина. Но кой можеше само с пет куршума да прекрати подобна схватка?

— Не се чува никакъв шум. Какво значи това? — прошепна Ева.

— Някой е победил — казах аз.

— Сатаната ли? — изплака тя. — Ти мислиш, че е Сатаната?

Не заех кой е победил в сражението — Сатаната или Консърдайн. Разбира се, отчаяно исках това да бъде докторът. Но тъй или иначе, общият резултат от схватката би трябвало да бъде в полза на проклетите роби, наблъскани до шията с наркотика. Те бяха въоръжени с ножове и не се замисляха за нищо. Ако Консърдайн бе убил Сатаната, без никакво съмнение робите веднага го бяха изпратили по следите на господаря си. Но не посмях да го кажа на Ева.

— Дори да е спечелил Сатаната, властта му свърши — казах аз. — Повече не бива да се страхуваме от него.

— Естествено, ако се измъкнем оттук — мрачно се намеси Хари. — Честно казано, повече бих се радвал, ако отгоре се носеха звуците на голям празник.

— Какво ти става? — запитах го изумен.

— Ами празникът би ги отвлякъл — отвърна той, като погледна Ева с крайчеца на окото си. — Но тук… какво да ви кажа…

— Бъди така добър и не ме смятай за слаба жена, Баркър — ядно подхвърли Ева. — Не ми щади чувствата. Какво искаше да кажеш?

— Е, добре. Казвам го направо. Нямам никакво понятие къде се намираме.

Аз подсвирнах.

— Но пътя дотук знаеше, нали?

— Ами! — отвърна той. — Действах наслука, капитане. Знаех, че има проход зад тунела и стая накрая на стълбата. В нея Сатаната крие златния трон. Дори веднъж я зърнах отгоре. Затова реших, че там непременно има изход. Провървя ми и го намерих. Но не знам как да излезем оттук.

— Може би най-добре ще бъде да се движим нанякъде — предложи Ева.

— Разбира се — съгласих се аз. — Имаме само един пистолет. И всеки миг могат да се появят робите.

— Предлагам да тръгнем надясно — каза Хари. — Ние сме близо до личните помещения на Сатаната. Това поне зная. Дръжте пистолета у себе си, капитане.

Тръгнахме предпазливо по коридора. Баркър оглеждаше стените, поклащаше глава и си мърмореше неразбрано. А мен нещо ме глождеше още от онази минута, когато Ева бе изскочила от тъмната страна на амфитеатъра и бе застанала до мен. Сега имах време да си го изясня.

— Хари — запитах аз, — как направи така, че символите да се появяват само на едната част на кълбото? Какво попречи на Сатаната да ги направлява от черния си трон? Той така се стараеше. Ти изглежда си бил в храма, след като се разделихме?

— Направих го, преди да си тръгнем, капитане — захили се той доволно. — Нали забелязахте, че се ровех в механизма?

— Мислех, че го настройваш отново.

— Наистина правех нещо подобно — продължи да се хили. — Но според собствените ми разбирания, така че приспособлението на трона му не работеше. Знаех, че следващата среща в храма ще бъде с вас. Страхувах се само да не забележи липсата на бръмченето. Слава богу, не забеляза. Прекалено се бе разпенил…

— Хари — прегърнах дребното човече през рамото, — ти напълно ми се отплати за това, което бях направил за тебе.

— Е, е, нека изчакаме да се измъкнем оттук…

Той млъкна изведнъж…

— Какво е това? — промълви след известно време.

Прогърмя още по-силен взрив от онези, които бяха в храма. И то близо до нас. Подът на коридора се разлюля под краката ни. После проехтя още една експлозия.

— Хвърлят бомби! — възкликна Баркър.

Третият взрив бе съвсем близо.

— Да ги вземат дяволите! Време е да изчезваме оттук! — Баркър започна да души стените като териер. Неочаквано изхъмка и вдигна ръка. — Намерих нещо. Сега искам тишина. Стойте зад мен, аз ще погледна.

Той натисна стената, тя се плъзна и видяхме един от малките асансьори. Чух облекчената му въздишка и се натикахме вътре.

— Къде? — Той затвори панела. — Нагоре или надолу?

— Ти как смяташ?

— Ами храмът е на нивото на земята. Ние сега сме под него. Тръгнем ли надолу, ще се окажем край „оборите“ на робите. Нагоре — ще трябва да минем през храма. Но не спираме ли никъде, ще успеем, капитане, там сега едва ли има повече роби оттук.

— Нагоре — решително произнесе Ева.

— Добре, нагоре — повторих след нея.

Асансьорът започна бавно да се изкачва. Нова експлозия ни разклати и на главите ни се посипа мазилка.

— Наближаваме — прошепна Ева.

— Ако се доберем до покоите на Сатаната, ще потърсим личния му тунел. — Баркър спря асансьора. — Той е тук някъде, наблизо. И това ще бъде най-добрият ни шанс, капитане. Провърви ли ни, ще се озовем в безопасност на брега.

— Хващам се на бас, че в замъка всички знаят какво става и се опитват да се измъкнат. Ние бихме могли да се възползваме от катера.

— Мирише на изгоряло — обяви Ева.

— И още как. — Баркър насочи нагоре асансьора с максималната му скорост.

Пред нас в стената се появи цепнатина и от нея се изви облак дим. А Баркър в същия миг спря асансьора и внимателно отвори панела. Надникна навън, огледа се и ни кимна да излизаме. Оказахме се в малка стая, облицована с тъмен камък. От едната ни страна се намираше бронзова врата. Очевидно това бе вестибюл. Но накъде водеше вратата?

Докато стояхме в нерешителност, чухме още два взрива, един след друг. Стори ми се, че избухнаха на същия етаж. Последва трясък като от падаща стена. Асансьорът, от който току-що излязохме, полетя с трясък надолу. От появилия се отвор нахлу гъст дим.

— Боже мой! — развика се Баркър. — Това проклето място е цялото в огън! — и затвори стената пребледнял.

Неочаквано се сетих за Кобхъм. Той с неговите джентълменски бомби трябваше да продъни „Астарта“. Сатаната бе споменал, че химикът се крие някъде близо до лабораторията. По време на нападението на робите в храма той изглежда е избягал и е отишъл право там, а сега в пристъп на безумна отмъстителност си играе с приготвените бомби.

Опипах бронзовата врата — тя не бе заключена. Като държах пистолета си готов за стрелба, бавно започнах да я отварям.

Ние се оказахме в единия край на разкошна зала, истинска съкровищница на красотата, която бе създал за себе си Сатаната. Това вълшебно място ми бе произвело такова впечатление, че си бях тръгнал от него с мисълта, да не се ли откажа от Ева и да се предам напълно в ръцете на Сатаната. В тихото иначе помещение се виеше дим, обхванал и безценните картини, и гоблените, и дърворезбите, и изделията от камък. Побързахме да го преминем и влязохме в следващото, което бе още по-голямо.

Зад стелещия се дим, съвсем наблизо, проехтя нов взрив. И през тази стена от пушек вървеше, спъвайки се, Сатаната!

При вида му и тримата се притиснахме един до друг. В устата ми изведнъж се появи неприятна сухота и усетих как потта намокри корените на косите ми. Това не беше страх. Това бе нещо повече от страх.

Защото Сатаната, който вървеше, спъвайки се, към нас, бе сляп!

Очите му не бяха вече нито сини, нито ярки, нито твърди като диаманти. Мътни и сиви, те ми напомняха неполирани ахати. Мъртви очи! Сякаш пламък ги бе изгорил. Край тях и над тях се стелеше червена боя като върху маска.

Сатаната бе изгубил някъде мантията си. На подпухналата му шия личаха следи от пръстите на Консърдайн. Едната му ръка бе увиснала безпомощно. Другата стискаше до гърдите малка статуетка от слонова кост на Ерос. От всички прекрасни вещи, заради които бе градил плановете си и беше убивал и грабил, изглежда, тази му е била любима; в статуетката бе открил най-чистия и най-съвършен дух на красотата, а нея, колкото и да бе низък, той прекрасно разбираше и единствено на нея се покланяше.

Той се спъваше на всяка крачка, обръщаше напразно глава насам-натам като ослепял звяр и сълзите непрекъснато се лееха от невиждащите очи и блестяха по страните му.

А през завесата от дим и пламък по следите му се промъкваше Кобхъм. През лявото му рамо висеше торба, натъпкана до скъсване. Нещастникът бръкна в нея и извади кръгъл предмет колкото портокал, с мътен метален блясък. Смееше се непрекъснато, както Сатаната плачеше.

Кобхъм спря.

— Сатана! — извика тържествено той. — Спри! Време е скъпият ни господар да си почине.

Спъващата се фигура продължаваше да се движи. Насмешката в гласа на Кобхъм изчезна и се превърна в заплаха.

— Спри, куче! Стой, когато ти заповядвам! Или искаш да ти пъхна бомба в пазвата?

Сатаната спря, като трепереше и здраво стискаше статуетката.

— Обърни се, Сатана! — надсмиваше се Кобхъм. — Нима ти, господарю, ще ме лишиш от светлината на твоите очи?

И Сатаната се обърна.

В същия миг Кобхъм ни забеляза и ръката му с бомбата се метна нагоре.

— Уолтър! — викна Ева и застана пред мен, като разпери ръце. — Уолтър! Не трябва!

Не се опитах да стрелям. Казано честно, дори не помислих за това. Не можех да се отърся от вцепенението, което ме бе обхванало при вида на Сатаната. Само бързата реакция на Ева ни спаси от сигурна смърт.

Кобхъм свали ръката си. Сатаната не се обърна. Съмнявам се, че въобще чуваше нещо. Изглежда, освен болката и гласа на мъчителя си не чувстваше нищо друго. А и на химика се подчиняваше единствено с цел да предпази от унищожаване статуетката в скута си.

— Ева! — Безумието отчасти се смъкна от лицето на Кобхъм. — Кой е с вас? Елате по-близо.

Ние запристъпвахме напред.

— Къркхайм? И дребният Хари? О! Стойте на мястото си! Не мърдайте! Вдигнете ръце! И двамата. Задължен съм ви, Къркхайм, но не ви вярвам. Ева, къде отивате?

— Опитваме се да избягаме, Уолтър — меко каза Ева. — Ще дойдете ли с нас?

— Да тръгна с вас? Ха! С вас?! — Безумието отново го обхвана. — Не мога, тук има само част от мен. Останалото е в стаята с огледалата. По една частичка във всяко огледало. И не мога да си тръгна без тях.

Той млъкна и започна да размишлява. Димът се сгъстяваше. Сатаната стоеше неподвижен.

— Раздвоение на личността — обясни Кобхъм. — Направи го Сатаната. Но ме държа там недостатъчно дълго. Аз избягах. Още малко и целият щях да отида в огледалата. В тях, през тях, отвъд тях. А така — продължи Кобхъм с ужасяваща безлична сериозност — експериментът остана незавършен. Но аз не мога да си отида и да оставя тези парченца от себе си. Нали ме разбирате, Ева?

— Ева, внимавай — пошепнах на ухото й. — Не му възразявай.

Но той чу.

— Затваряй си устата, Къркхайм — злобно изсъска. — Аз говоря с Ева.

— Ние можем да ви помогнем, Уолтър — спокойно продължи Ева. — Елате с нас…

— Аз влязох в храма — прекъсна я той, като говореше съвършено спокойно по новата тема, на която се прехвърли повреденият му мозък. — Взех бомбите си. Хвърлих няколко. Използвах сънотворен газ. Консърдайн лежи до стълбата. Гръбнакът му е счупен. Сатаната тъкмо се вдигаше от него. Притисна устата и носа си с ръка и побягна. Пръснах няколко капки от еликсира ми в очите му и го подгоних пред себе си. Това е всичко. Той тръгна насам като плъх в дупката си. Сега е сляп…

Настроението му рязко се промени. Започна високо и безумно да се смее.

— Да идвам с вас ли? Да го оставя сам? След всичко, което ми е сторил? Не, не, Ева! Не, кълна се във всички ангели на небето. Ние ще се поразходим, Сатаната и аз. Заедно. И мъничките ми парченца в огледалата ще ни придружават. Пътешествието ще бъде дълго, дълго. Но направих така, че началото му да бъде бързо!

— Кобхъм — намесих се аз, — искам да спася Ева. Търся тунела към брега. Как да го намерим? Или пътят натам вече е затворен?

— Къркхайм, наредих ви да мълчите! — сряза ме той. — Всички са свикнали да се подчиняват на Сатаната. Сега той ми се подчинява. Сега всички ми се подчиняват. А вие сте непослушен. До стената, Къркхайм!

Трябваше да се подчиня и се приближих до стената.

— Искате да знаете как се стига до тунела? — запита той, когато прилепих гръб до стената. — Идете във вестибюла. През дясната стена — нали ме чувате добре, Хари? — Той погледна злобно над главата ми. — Шестият панел отляво на коридора. После по другия коридор, надолу до края. Оттам през последния панел отдясно — и започва тунелът. Това е всичко. А сега, драги Къркхайм, да видим дали вие ще тръгнете с тях? Дръж! — Той внезапно метна ръката си напред.

Стори ми се, че бомбата лети прекалено бавно. Времето ми стигна да си представя какво ще стане с мен, ако не я хвана, ако я изпусна или ако я задържа прекалено рязко. Но ми провървя, не стана нищо подобно.

— Добре, вървете — усмихна се Кобхъм. — Вземете я за всеки случай, може да се срещнете с робите. Мисля, че храма го очистих. Това са газови бомби, Къркхайм, газови бомби. Те сега спят и пируват на сън. — И отново се разхили. — Изчезвайте! — изкрещя неочаквано.

Ние се върнахме във вестибюла. Не смеехме да се погледнем един друг в лицето. На излизане хвърлих поглед назад. Кобхъм ни следеше с очи. А Сатаната не помръдваше. Влязохме в стаята и затворихме вратата.

Вътре бе пълно с дим и приличаше повече на пещ, отколкото на жилищно помещение. Първият коридор също бе задимен, докато вторият се оказа значително по-чист. Когато стигнахме до края му, Баркър не успя да се справи веднага с панела. Но след доста усилия установи, че той се отваря като обикновена врата.

Пред нас не бе вход на тунел, а празна каменна стая с площ около шест квадратни метра. Срещу нас зад решетки се издигаше тежка стоманена врата. От двете страни я охраняваха двама роби. Мощните мъжаги бяха въоръжени с обичайните си камшици и ножове. Освен това държаха и карабини — първото огнестрелно оръжие, което виждах в тях.

Бомбата на Кобхъм бе в джоба ми. В първия миг поисках да я използвам, но здравият разум ми подсказа, че покривът може да се срути над нас, най-малкото входът за тунела ще бъде затрупан. Хванах се за пистолета. Но робите ни държаха вече на мушка. Мисля, че не стреляха само защото с нас бе Хари.

— Здравейте. — Баркър тръгна към тях. — Здравейте. Как е тук при вас?

— Вие какво търсите тук? — запита един от робите и по слабия му акцент разбрах, че е бил руснак, преди да стане… това, което е станал.

— Заповед на Сатаната — рязко каза Хари и посочи пушките. — Наведете ги!

Робът, който питаше, каза нещо на другия на същия непознат език, който използваше и господарят им. Онзи отвърна с кимане. Те наведоха карабините си, но бяха нащрек.

— Пропускът! — поиска робът.

— Нали е във вас, капитане? — Баркър бързо се обърна към мен, после отново към робите. — Не, не е у него. У мен е…

Досетих се по очите му какво би искал да направя. Ръката ми продължаваше да стиска дръжката на пистолета. От бедро стрелях във втория роб. Той се хвана за гърдите и се строполи на пода. В същия миг Хари се хвърли в краката на другия роб. Нещастникът падна. Преди да помръдне, го застрелях.

Не изпитах угризения на съвестта за тези убийства. Консуматорите на кефт никога не са ми приличали на хора. По време на войната по къде по-малки поводи бях убивал много по-свестни хора.

Баркър пребърка падналите роби. Щом намери връзката с ключовете стана и изтича до вратата. След минута се оказахме в дълъг тунел, облицован с камък и осветен оскъдно.

— Трябва да бързаме — каза той, като затвори след нас тежката врата. — Не ми харесва това, което Кобхъм каза за бързото начало на пътешествието. Мисля, че има намерение да взриви лабораторията. А там има достатъчно количество взрив, за да срине целия този ад.

Ние се затичахме. След около триста метра стигнахме до още една стена. Тя превръщаше тунела в задънена улица. Баркър започна трескаво да я опипва сантиметър по сантиметър с изтръпнали пръсти. Неочаквано тя се плъзна настрана като по релси. Влязохме в отвора и побягнахме колкото ни държаха краката.

Светлината примига и угасна. Обкръжи ни пълен мрак. Земята трепереше под краката ни. После се чу глух тътнеж, който ми напомни гласа на събуждащ се вулкан. Прегърнах Ева. Подът на тунела се разклати. Грохотът на падащите камъни изпълни ушите ни.

— Господи боже! Сатаната си отива! — Гласът на Баркър се изви истерично нагоре.

Така бе, Сатаната си отиде, но заедно с Кобхъм. И останалите ги придружаваха, живи или мъртви, всички в замъка си отидоха. И съкровищата на Сатаната, цялата красота, която бе събирал, изчезна с него. Изгорени и изпочупени от ужасния взрив. Неповторимите съкровища, прекрасните предмети бяха унищожени навеки, без тях светът ще стане по-беден!

Усетих болезнена пустота. Сякаш костите ми станаха празни. Чувствах съжаление и ужас — като при огромно жертвоприношение.

Ева ме прегърна през врата. Риданията й ме разтресоха. Като отхвърлих отпускащите ме мисли, я прегърнах здраво и започнах да я утешавам.

Камъните престанаха да падат. Продължихме, като си намирахме път през срутените камъни единствено с фенерчето на Баркър. Тунелът бе силно повреден. Ако се молех за нещо, то бе таванът да не се срути и изходът да не бъде затрупан, защото тогава ще загинем като плъхове.

Но развалините намаляваха с отдалечаването ни от мястото на взрива, макар и често да дочувахме звуци от падането на камъни зад нас. Накрая стигнахме грубо обработена скала, която затваряше тунела и вероятно беше негов край.

На това място Баркър трябваше да употреби всичките си сили и умения — и аз заедно с него, преди да намерим начин да я отворим. Най-сетне, когато фенерчето вече едва мъждукаше, скалата бавно се спусна надолу. Ние поехме студен свеж въздух. Наблизо се чуваше плисъкът на вълните. Само след минута се оказахме върху скалата, на която бях видял Сатаната да гледа водите на залива.

В морето се полюшваха светлините на „Херувим“. Яхтата се приближи към брега. Прожекторът й освети пристана, после се прехвърли на пътя към замъка. Слязохме от скалата и по брега тръгнахме към пристана. Вдясно небето сякаш пулсираше с необикновена светлина. Силуетите на дърветата се открояваха на фона на разгарящия се огън като на японска гравюра.

Погребалната клада на Сатаната!

Стигнахме пристана. Прожекторът ни освети. Ние тръгнахме смело напред. Баркър седна в лодката, която бе завързана за кея. На яхтата решиха, че отиваме при тях. Продължиха да ни осветяват.

Моторът забоботи. Помогнах на Ева да влезе в лодката, после скочих вътре. Баркър пусна мотора на първа скорост, после превключи на пълната мощност и лодката полетя.

Луната още не бе изгряла. Над водата се носеше лека мъгла. Огънят на погребалната клада на Сатаната хвърляше зловещите си отблясъци върху бавните равномерни вълни.

Насочихме се право към яхтата. Но като изминахме известно разстояние, Баркър неочаквано рязко изви наляво и започнахме да се отдалечаваме от кораба. От палубата се понесоха викове. Мъглата се сгъсти. Лъчът на прожектора се стопи в нея и изчезна от погледа ни. Той ни бе загубил и отново се насочи към пристана.

Баркър насочи лодката към брега на Кънектикът. Предаде ми кормилото и се зае с мотора. Ева се долепи до мен. Аз я прегърнах със свободната си ръка и я притиснах още по-силно. Главата й се отпусна на рамото ми.

Мислите ми се върнаха към горящия замък. Какво бе станало там? Може би звукът на взрива и пламъците ще привлекат достатъчно зрители и доброволци пожарникари от съседните селища? Всъщност, едва ли. Мястото е достатъчно усамотено и до него е трудно да се достигне. Но утре непременно ще дойдат. И какво ще намерят? Как ще възприемат откритото? И колко хора ще са се спасили?

А тези, които останаха в къщата на Сатаната? Ами загиналите от ръцете на робите и от бомбите на Кобхъм? Сред тях имаше хора с високо положение. Как ще се отрази тяхното изчезване? Вестниците още дълго ще се занимават с това.

А Сатаната? В крайна сметка се оказа обикновен измамник. И бе предаден от собствените си белязани карти. Ако бе играл играта си на седемте стъпки честно, щеше да бъде непобедим. Но той не бе поискал това, властта му се градеше на лъжата и измамата. А такава власт не може да бъде по-здрава от основите, на които се крепи.

Лъжата на Сатаната го бе предала.

Измамник — да, но и нещо къде-къде повече.

Ще ни преследват ли отмъстители, макар и да е загинал?

Какво пък, ще трябва да рискуваме.

Отхвърлих печалните мисли и решително се насочих към бъдещето.

— Ева — зашепнах аз, — всичко, което имам, са онези шестдесет и шест долара и деветдесет и пет цента в джоба ми, когато те срещнах за пръв път.

— Е, и какво от това? — запита ме девойката и се настани по-удобно в скута ми.

— Няма да ни стигнат за медения месец — отвърнах. — Разбира се, съществуват и онези десет хиляди, които получих за удара в музея. Но не мога да ги взема. Ще ги дам на музея. От анонимен „дарител“.

— Естествено — равнодушно каза Ева. — О, Джим, скъпи, колко е хубаво да си свободен!

Баркър припълзя напред и взе от мен кормилото. Аз се възползвах и веднага прегърнах Ева с две ръце. Далеч напред примигваха светлинките на някакъв град и възбуждаха болезнени спомени. Въздъхнах тъжно.

— Всички съкровища загинаха! — простенах. — Защо не ми дойде наум да отнеса със себе си короната или поне скиптъра от златния трон? Имах такава възможност.

— Ха, капитане, ето короната — заяви весело Баркър.

Той се порови в джоба си. Извади короната и я постави на коленете на Ева. Скъпоценните камъни припламнаха. Ние ги погледнахме, после невъзмутимият Баркър, после отново тях… и не вярвахме на очите си.

— Е, короната малко се е огънала — продължи весело Баркър. — Наложи се да я понатисна, за да я събера в джоба си. Взех и скиптъра, но той се изхлузи някъде в суматохата и нямах време да го търся. Впрочем взех и други красиви нещица.

Той изсипа две шепи с пръстени, огърлици и необработени бисери. Ние гледахме, изгубили дар слово.

— Ще ги разделим поравно, ако вие с мис Ева се съберете заедно — каза Хари. — Надявам се, че са истински.

— Хари! — пошушна Ева и почти спря да диша. После се наведе и го целуна.

Той примигна и се обърна към кормилото.

— Това девойче ми напомня за Меги! — промълви той печално.

Усетих нещо кръгло и твърдо в джоба си. Бомбата на Кобхъм! По главата ми полазиха мравки и аз я пуснах внимателно във водата. Светлините на брега се приближаваха. Аз събрах скъпоценностите от колената на Ева и ги пъхнах в джоба на Баркър. После притиснах Ева до себе си и обърнах лицето й към мен.

— Съвсем като нас с Меги! — хрипкаво прошепна Хари.

Притиснах устните си до нейните. Животът ми се стори толкова сладък!

Но устните на Ева бяха много по-сладки!