Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (3)

Трета глава

Измъкнаха слушалката от ръката ми, впрочем достатъчно внимателно. Сержантът отново я пое. Мъни ме държеше за едната ръка, Човекът с пелерината — за другата. Чух как сержантът каза:

— Да, Уолтън, Хенри Уолтън, така го наричат. Извинете за безпокойството, мистър Къркхайм. Довиждане. — Той постави слушалката на мястото и съчувствено ме изгледа. — Колко жалко! — възкликна сержантът. — Да повикам ли Бърза помощ, докторе?

— Не, благодаря — отвърна моят похитител. — Това е особен случай. Манията му за отвличане е така силна, че той ще бъде най-спокоен, когато е сред хора. Ще тръгнем с метрото. Дори нормалната му същност да бездейства, подсъзнанието ще му подскаже, че отвличането е невъзможно сред тълпата в метрото. Е, Хенри — той ме потупа по рамото, — съгласен ли сте? Вие, надявам се, вече започвате да осъзнавате реалността, нали?

Аз се освободих от обхваналото ме вцепенение. Човекът, който мина край мен на Пето авеню! Човекът, който толкова странно приличаше на мен! Колко глупаво от моя страна, че не се замислих за това преди.

— Чакайте! — завиках отчаяно. — Онзи в клуба е самозванец. Той много прилича на мене. Аз го видях…

— Е, момко — сержантът постави ръка на рамото ми. — Ти нали даде дума. Мисля, че ще я сдържиш, нали? Върви спокойно с доктора.

За пръв път почувствах безнадеждност. Хвърлената мрежа бе оплетена с дяволска изобретателност. Очевидно нито една възможност не бе пропусната. Усетих безпощадната преса. Ако някой е заинтересуван от… изчезването ми, лесно ще ме унищожи. Щом този двойник е измамил портиера, който ме познава толкова години, щом с такава лекота общува с приятелите ми в клуба, без да се страхува от разобличаване, щом е способен на всичко това, какво ли ще извърши в моя вид и с моето име? Кръвта ми замръзна. Какъв е този заговор? Трябва да ме отстранят, двойникът ми да заеме моето място в моята среда за известно време и сигурно ще извърши някое гнусно престъпление, което навеки ще очерни името ми. Ситуацията загуби и последните си забавни черти. Можех да очаквам най-лошото. Но следващият етап на принудителното ми пътешествие бе по метрото. Както каза докторът, нито един човек със здрав разсъдък не би казал, че оттам може да се отвлече човек. Там е по-лесно да избягам, да намеря човек, който да ме изслуша, да създам при нужда такива условия, че похитителят ми да не може повече да ме задържа, въобще да го надхитря по някакъв начин.

Във всеки случай нищо друго не ми остава, освен да вървя с него. Безсмислено е да очаквам нещо повече от полицаите.

— Да вървим… докторе — казах аз спокойно.

Тръгнахме към метрото. Той продължаваше да ме държи за ръка. Влязохме в станцията. Влакът бе на перона. Аз се качих в последния вагон. Консърдайн ме последва. Вътре нямаше никой. Продължих напред. Във втория ми се мярнаха един или двама невзрачни пасажери. Но в противоположния край на третия видях няколко морски пехотинци начело с един лейтенант. Пулсът ми заби ускорено. Ето възможността, която търсех. Тръгнах право към тях.

Когато влязох във вагона, видях с периферното си зрение една двойка в ъгъла до вратата, но не й обърнах никакво внимание, устремил се към моряците.

— Хенри! — чух вик, преди да направя и пет крачки. — О, доктор Консърдайн, вие го намерихте!

Неволно спрях и се обърнах. Към мен тичаше едно момиче. Тя ме прегърна с две ръце и отново възкликна:

— Хенри! О, скъпи Хенри! Слава богу, той те намери!

По-красиви кафяви очи не съм виждал през живота си. Дълбоки и нежни, те ме гледаха с такава жалост, че по краищата на дългите мигли увиснаха бистри сълзи. Вцепенението не ми попречи да забележа нежната бледа кожа, къдравите като коприна късо подстригани коси с топъл бронзов оттенък, над които елегантно властваше изящна шапчица, леко вирнатия нос, изисканите устни и миниатюрната брадичка. Именно такава девойка, при други обстоятелства, разбира се, бих предпочел да срещна; а сега тя ми подейства… направо смущаващо.

— Е, е, мис Уолтън! — Гласът на доктор Консърдайн прозвуча успокояващо. — С вашия брат засега всичко е наред!

— Стига, Ева. Престани да се суетиш! Докторът го намери. Казвах ти, че така ще стане.

Гласът бе на втория човек, който седеше до момичето. Изглеждаше горе-долу на моя възраст и бе облечен изключително добре. Но лицето му, слабо и обгоряло от слънцето, и очите му подсказваха за разхайтен начин на живот.

— Хенри, как сте? — запита ме той и грубовато добави: — Ама че ни разтревожихте днес!

— Нима е станало нещо, Уолтър — упрекна го момичето, — щом Хенри е в безопасност?

Махнах ръцете на девойката от врата си и ги изгледах и тримата. На пръв поглед те бяха това, което трябваше да бъдат — известен специалист, скъпоплатен и с богат опит, който проявяваше разбиране и безпокойство към непокорния пациент с размътено съзнание; привлекателната и изплашена сестрица, зарадвана, че побърканият й избягал брат се е намерил, и верният приятел, възможно и неин поклонник, леко изгубил равновесие, но все така верен и предан, доволен, че безпокойствата на любимата му са свършили, готов да ме удари, ако отново започна да се държа лошо. Те бяха толкова убедителни, че за миг се усъмних в собствената си личност: аз ли съм наистина Джеймс Къркхайм? Може само някъде да съм чел за него! Умът ми трепна от възможността наистина да съм Хенри Уолтън, загубил разсъдъка си в катастрофа във Франция.

Доста усилие ми трябваше за да отхвърля тази идея. Двойката, без съмнение, бе чакала да се появя в метрото. Но в името на всички предвидливи дяволи, как са могли да узнаят, че аз ще се появя именно на тази станция и именно по това време?

Тогава си спомних една от странните фрази на доктор Консърдайн: „Разум, който планира нещата вместо тях, воля по-силна от тяхната, способна да ги застави да изпълняват тези планове точно както ги е съставил грандиозният мозък“.

И около мен се затвори паяжината, чиито безбройни нишки държеше една-единствена грижлива ръка и тя ме теглеше, теглеше… непреодолимо, неизвестно накъде… и защо?

Обърнах се към моряците. Те ни гледаха с интерес. Лейтенантът се надигна и тръгна към нас.

— Мога ли с нещо да ви помогна, сър? — запита той доктора, но очите му гледаха момичето и бяха пълни с възхищение.

Разбрах, че не мога да разчитам нито на неговата, нито на помощта на хората му. Въпреки това на лейтенанта отвърнах аз:

— Можете! Наричам се Джеймс Къркхайм и живея в Клуба на откривателите. Не мисля, че ще ми повярвате, но тези хора се опитват да ме отвлекат…

— О, Хенри, Хенри! — измърмори девойката и докосна очите си с малка, толкова малка, че изглеждаше нелепа, везана кърпичка.

— Всичко, за което ще ви помоля — продължих аз, — е да позвъните в Клуба на откривателите, да потърсите Ларс Торвалдсен, да му разкажете какво сте видели и да му предадете, че човекът в клуба, който се нарича Джеймс Къркхайм, е един самозванец. Ще го направите ли?

— О, доктор Консърдайн! — изхлипа девойката. — О, бедното ми братче!

— Бихте ли дошли с мен за минута, лейтенанте? — проговори докторът и после каза на човека, който нарече момичето Ева: — Уолтър, наглеждайте Хенри… — Той хвана лейтенанта за ръка и те тръгнаха напред по вагона.

— Хенри, седнете, старче — предложи Уолтър.

— Моля те, скъпи — каза момичето.

Те ме хванаха от двете страни за ръцете и ме насочиха към седалката. Аз не се съпротивлявах. Обхвана ме някакво ожесточено удивление, смесено с възхищение. Видях как лейтенантът и докторът разговарят за нещо, а останалите моряци слушат разговора им. Знаех какво им казва Консърдайн. Лицето на лейтенанта се смекчи. Той и хората му ме поглеждаха с жалост, а девойката — със съчувствие. Лейтенантът зададе някакъв въпрос. Консърдайн кимна в знак на съгласие и те тръгнаха към нас.

— Друже — каза успокоително лейтенантът, — разбира се, ще изпълня молбата ти. Щом слезем на моста, веднага ще позвъня. Клубът на откривателите ли?

Бе така прекрасно, но за съжаление знаех какво си мисли: успокоява един луд. Кимнах уморено.

— Това го разкажете на баба си. Разбира се, че няма да го направите. Но ако по някакъв чудодеен начин искрица интелект засвети в мозъка ви тази вечер или поне утре, моля ви, позвънете, както ви помолих.

— О, Хенри! Моля те, успокой се! — почти проплака девойката и обърна изпълнения си с благодарност взор към лейтенанта. — Аз съм сигурна, че този офицер ще изпълни обещанието си.

— Разбира се, че ще го изпълня — увери я той и при това дори й намигна.

Не ми остана нищо друго, освен да се засмея с пълно гърло. Нито един моряк, нито един офицер или редник не би устоял пред такъв поглед — умоляващ, благодарен и така прелестно замислен и признателен.

— Както решите, лейтенанте — казах аз. — В нищо няма да ви виня. Аз сам бях готов да се обзаложа, че от центъра на Ню Йорк е невъзможно да се отвлече човек пред очите на полицаите, но явно загубих. После бях готов да се обзаложа, че това е невъзможно във вагоните на метрото. И отново загубих. Но ако вие продължите да гадаете луд ли съм или не, позвънете в клуба.

— О, братко! — въздъхна Ева и отново заплака.

Аз се отпуснах на седалката и зачаках нова възможност. Девойката ме държеше за ръката и често поглеждаше лейтенанта. Консърдайн седна отдясно, а Уолтър се настани до Ева.

На Бруклинския мост моряците слязоха, като неведнъж се обръщаха към нас. Сардонично отдадох чест на лейтенанта, девойката му изпрати прекрасна благодарствена усмивка. И ако още нещо бе нужно да забрави молбата ми, то бе именно това.

Качиха се много хора. С надежда разглеждах влизащите и сядащите. Но като се взирах в лицата им, надеждата ми помръкваше. Тъжно разбрах, че старият Вандербилт е сгрешил, когато е казал: „Проклета тълпа“. Трябвало е да каже: „Тъпа тълпа“.

Имаше еврейска делегация от десетина души, която се прибираше в Бронкс, закъсняла стенографка, която веднага започна да си черви устните, трима млади хулиганчета със заешки муцуни, италианка с четири неуморими деца, почтен стар джентълмен, който подозрително поглеждаше детската игра, добре облечен негър, мъж на средни години и жена с приятна външност, която би могла да бъде учителка, две хилещи се момичета, които веднага се захванаха да флиртуват с хулиганите, трима мъже с вид на чиновници и около десетина незабележими и явно по-слабоумни пътници. Въобще типично население на един вагон на нюйоркското метро. Погледнах наляво и надясно и заключих: тук не може и да се мисли за богат интелект.

Безсмислено бе да се обръщам към тези хора. Тримата ми пазачи изпреварваха всички по качеството на сивото си вещество и най-вече по изобретателността си. Те ще успеят да неутрализират всеки мой опит, но въпреки това бях длъжен да опитам нещо. Все у някого можеше да има развито любопитство и той да позвъни в клуба. Погледнах почтения стар джентълмен — заприлича ми на човек, който няма да се успокои, ако не си изясни за какво става дума. Но преди да си отворя устата и да го заговоря, Ева ме потупа по ръката и се наклони към човека с пелерината.

— Докторе. — Гласът й бе ясен и отчетлив и се чуваше из целия вагон. — Докторе, Хенри изглежда по-добре. Може ли да му дам… е, вие знаете какво?

— Прекрасна мисъл, мис Уолтън — отвърна докторът. — Дайте му я.

Момичето пъхна ръка в дългото си спортно палто и извади малък пакет.

— Вземи, Хенри. — Тя ми го протегна. — Ето ти приятелчето, то беше толкова самотно без тебе.

По-скоро автоматично взех пакета и го разгънах. В ръцете ми се оказа мръсна и отвратителна стара парцалена кукла. Тъпо я гледах и едва сега започнах да разбирам цялата дяволска изтънченост на подготвения ми капан. В самата смехотворност на куклата имаше някакъв първичен ужас.

И след думите на момичето целият вагон ме гледаше. Видях как възрастният господин, сякаш не вярвайки на очите си, се взираше в мен над очилата си и същевременно забелязах, че Консърдайн отвърна на погледа му с многозначително почукване по челото — и всички видяха това. Грубият смях на негъра внезапно стихна. Евреите се вцепениха и ме загледаха. Стенографката си изпусна козметиката. Италианските деца с очарование загледаха куклата. Двойката на средна възраст срамежливо отмести очи.

Изведнъж осъзнах, че стоя и стискам куклата в ръце, сякаш се страхувам, че могат да ми я вземат.

— По дяволите! — изругах и се наканих да я хвърля на пода.

Разбрах, че по-нататъшната съпротива и борба са безсмислени. Играта против мен е с белязани карти от начало до край. Мога само да се предам. И да отида, както каза докторът, там където иска „грандиозният мозък“, независимо дали искам, или не. И то когато му е нужно, което ще рече, веднага!

Какво пък, достатъчно ме разиграваха, ще трябва да вдигна ръце, но като сядах обратно, реших и аз да си направя малко развлечение. Седнах и пъхнах парцалената кукла в горния джоб на палтото си, откъдето остана само главата й да стърчи нелепо. Възрастният джентълмен издаде съчувстващи звуци и с разбиране кимна на Консърдайн. Едно от заешките хулиганчета подхвърли: „Мръднал“, и момичетата нервно се разхилиха. Негърът бързешката стана и тръгна към съседния вагон. Едно от италианчетата захленчи и започна да сочи куклата: „Дай ми я“.

Аз взех ръцете на девойката в моите.

— Скъпа Ева — казах аз, също така ясно и високо като нея. — Ти знаеш, че избягах заради Уолтър. Той не ми харесва. — Прегърнах я през талията. — Уолтър — наведох се над нея, — човекът, който току-що е излязъл от затвора, където си е излежал заслуженото наказание, не е достоен за моята Ева. Макар и да съм луд, знаеш, че съм прав.

Възрастният джентълмен прекъсна дразнещото си примляскване и потрепери. Всички останали във вагона подобно на него се загледаха в Уолтър. Обзе ме задоволство, като видях как почервенява.

— Доктор Консърдайн — обърнах се към похитителя си, — като медик вие сте запознат с клеймото, имам предвид признаците на родения престъпник. Погледнете Уолтър. Очите му са така мънички и разположени близо едно до друго, устата му е отпусната от лошите навици, а ушните миди са недоразвити. Ако мен не бива да ме пускат на свобода, то него още повече, нали, докторе?

Сега всички във вагона започнаха да го разглеждат и да преценяват думите ми. Това си беше почти истина. Лицето на Уолтър стана тухленочервено.

Консърдайн невъзмутимо ме изгледа.

— Не, Ева — продължих аз. — Той не е достоен за тебе!

И я притиснах до себе си. Това започна да ми харесва — тя бе така красива.

— Ева! — възкликнах аз. — Толкова отдавна не сме се виждали, а ти дори не ме целуна!

Повдигнах брадичката й, и… да, целунах я. Целувката ми съвсем не беше братска. Чух, че Уолтър изруга тихо. Как възприе това докторът, не мога да съдя. На мен ми бе все едно — устата на Ева бе толкова сладка. Целувах я отново и отново под бурния смях на хулиганите, хиленето на момичетата и възклицанията на изпадналия в ужас възрастен джентълмен. Лицето на момичето, което почервеня при първата целувка, сега пребледня. Тя не се съпротивляваше, но между целувките чух нейния шепот:

— Ще ми платите за това! О, как само ще ми платите!

Аз се разсмях и я пуснах. Повече не се безпокоях. Ще вървя след доктор Консърдайн, дори той да не иска, докато тя е с нас.

— Хенри — прекъсна мислите ми неговият глас. — Да вървим. Пристигнахме на нашата спирка.

Влакът спря на станцията „Четиринадесето авеню“. Консърдайн стана и с поглед даде сигнал на девойката. Като наведе очи, тя ме хвана за ръка. Дланта й бе ледена. Продължавайки да се смея, аз също станах. Вървях между девойката и доктора, Уолтър бе зад нас. Слязох на перона и тръгнах към улицата. Веднъж се обърнах и сърцето ми се стопли при вида на лицето на Уолтър. Най-малкото това бе туш за тях двамата — в собствената им игра.

Шофьор в ливрея ни чакаше до изхода. Той ме погледна любопитно и поздрави доктора.

— Насам, Къркхайм! — заповяда той кратко.

И така, отново съм Къркхайм. Какво ли значи това?

До бордюра ни чакаше мощна кола. Консърдайн ми я посочи. Като продължавах да стискам Ева за ръката, аз седнах и я привлякох до себе си. Уолтър се настани на предната седалка, докторът — зад него. Шофьорът затръшна вратата. Вътре имаше още един човек в ливрея. Автомобилът потегли.

Консърдайн натисна някакво лостче и прозорчетата се закриха от непрозрачни завеси. Заобиколи ни полумрак. И веднага Ева се издърпа от мен, удари ме по устните и като се сгуши в ъгъла, мълчаливо заплака.