Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (18)

Осемнадесета глава

Добрахме се до полутъмния коридор, откъдето лесно можех да стигна до моята стая. Баркър спря и ме предупреди със знак.

— Чуйте! — почти въздъхна той.

Далечният слаб шум приличаше повече на нечие мърморене. Някъде близо зад стената се движеше човек. Нима вече бяха открили спящите роби?

— Вървете си в стаята — шепнешком ми нареди Баркър. — Бързо!

Побягнахме и почти веднага спряхме. На десетина крачки от нас се появи човек, сякаш израсна от стената с вълшебна бързина. За миг се облегна на нея и аз долових тихите му ридания. После се обърна към нас…

Това бе Кобхъм!

Лицето му бе посърнало, набръчкано и отпуснато. Очите му, заобиколени от черни кръгове, в мрачното осветление ми заприличаха на празните дупки в озъбен череп. Те ме гледаха така пусто, че разбрах — мозъкът на този човек е опустошен. Устните му бяха подпухнали и от тях течеше кръв, сякаш той ги бе хапал непрекъснато.

— Вие сте Къркхайм! — Той се олюля и тръгна към мен. — Да, помня ви! Идвам при вас. Скрийте ме!

Бърборенето се приближи. Видях Баркър да надява един бокс на пръстите си и усетих, че се готви да скочи върху идващия човек. Хванах го за ръката.

— Безсмислено е — предупредих го. — Ще го намерят. Той е почти луд, но ще го принудят да разкаже всичко. Аз ще го взема с мен, Хари! Не му се мяркайте пред очите!

Хванах Кобхъм за ръка и го поведох към панела, който водеше в спалнята ми. Отворих го и бутнах нещастника вътре. После влязох и аз, а Баркър ме последва.

— Скрийте се тук — казах на Кобхъм и го вкарах в шкафа с дрехите. Затворих вратата и заедно с Баркър бързо се върнахме в първата стая.

— Никак не ми харесва — прошепна Баркър.

— Това е единственият изход — отвърнах аз. — После ще мислим как да се избавим от него. Едва ли ще го търсят тук. Няма да ме заподозрат. От къде на къде? Но все пак има такава възможност. Ако те намерят тук, ще си имам неприятности. Можеш ли да си отидеш, без да рискуваш?

— Да. — Гласът и очите на малкото човече бяха разтревожени. — Разбира се, че ще мога. Но, боже мой, капитане! Как не искам да ви оставям сам!

— Престани! — срязах го рязко. — Иди при Консърдайн. Разкажи му какво открихме. Същото разкажи и на мис Демърест. Ако нещата не тръгнат както трябва, действай както намериш за добре, Хари.

Той изстена. Чух лек шум в спалнята. Приближих се до вратата на шкафа и погледнах вътре. Кобхъм се въртеше неспокойно.

— Тихо — наредих му аз. — Те могат да се появят всяка секунда.

Угасих лампите и се върнах в първата стая. Баркър си бе отишъл. Съблякох сакото и жилетката си, взех няколко книги и се разположих удобно до масичката за вестници и списания. Запалих лулата си и започнах да чета. Чувствата ми бяха силно изострени и нервите ми напрегнати, но се утешавах с надеждата, че правя впечатление на човек, погълнат от четене.

Неочаквано усетих някакъв поглед. Някой стоеше зад мен и ме гледаше. Продължих да чета. Мълчаливото разглеждане ставаше непоносимо. Прозях се, протегнах се, станах и се обърнах…

Зад мен стоеше Сатаната!

От главата до петите бе облечен в алени дрехи. Зад него се виждаха шестима роби. Още двама стояха до отворения панел в спалнята.

— Вие ли сте, Сатана? — възкликнах удивено и това ми чувство бе наистина искрено. Прехвърлих много варианти, но сред тях не бях включил Сатаната сам да тръгне на лов за хора.

— Удивени сте, Джеймс Къркхайм. — В безизразния му глас се долавяше нотка на загриженост. — Аз също се учудих, когато не отвърнахте на почукването ми.

— Нищо не съм чул — отново бях искрен.

Действително ли бе чукал?

— Както виждам, четенето ви е увлякло — продължи той. — Но може би вие се чудите защо вашето мълчание ме обезпокои? Преследвам един беглец, един опасен и отчаян човек, Джеймс Къркхайм. Следата ни доведе дотук. Помислих, че може да се е скрил във вашите стаи. Да ви е нападнал и вие да сте пострадали.

Това звучеше напълно разумно. Спомних си какво необикновено разположение ми показа днес Сатаната. Съмненията ми се разсеяха и се поотпуснах.

— Благодаря ви, сър — казах. — Но никого не съм видял. Кой е този човек?

— Човекът, когото търся, е Кобхъм.

— Кобхъм ли? — погледнах го така, сякаш нищо не бях разбрал. — Но аз смятах, че той…

— Вие сигурно смятате, че той е в огледалната стая — прекъсна ме Сатаната. — Несъмнено сте се чудили защо съм го затворил там. Той наистина бе един от моите доверени помощници. И много ценен при това. Но неочаквано Кобхъм, комуто вярвах и когото ценях… престана да съществува. В него се бе вселил друг дух, комуто повече не мога да се доверявам и който заради това се превръща в заплаха за мен.

Сърцето ми замря, когато видях насмешката в твърдите ярки очи и разбрах, че нарочно бе повишил гласа си, та да се чува и в съседната стая.

— Бедничкият Кобхъм — провлечи думите Сатаната, — нима не мога да отмъстя за него? Трябва да отмъстя. Ще накажа този дух-узурпатор, ще го мъча, докато той сам не завика, че иска да напусне откраднатото тяло. Бедничкият ми Кобхъм, когото загубих. Сега му е все едно какво ще стане с тялото, което му принадлежеше някога… Той ще бъде отмъстен.

Насмешката в гласа му звучеше още по-ясно. Усетих гърлото ми да се свива.

— Казахте, че нищо не сте видели? — запита той отново.

— Нищо — отвърнах аз. — Ако някой бе влязъл в стаята, щях да го чуя. — Веднага разбрах грешката си и се изругах наум.

— О, не — каза Сатаната с равен глас. — Забравяте, че сте били увлечени от четенето. Вие и мен не чухте. Нито когато почуках, нито когато влязох. Не мога да ви подложа на риск. Ще се наложи да разгледаме стаите.

Той даде заповед на робите си. Преди обаче да се мръднат, вратата на шкафа с дрехите се разтвори и Кобхъм изхвърча навън. С един скок се оказа на половината път до отворения панел. Проблесна стоманено острие. Още миг и той бе до двамата роби на изхода. Единият падна с прерязано гърло. Другият се дръпна, като се държеше за хълбока, през пръстите му потече кръв.

И Кобхъм изчезна.

Сатаната даде кратка заповед. Четирима от робите се втурнаха към панела. Останалите захванаха ръцете ми с примките на камшиците. Сатаната ме погледна и насмешката в погледа му наистина стана дяволска.

— Така си и помислих, че той ще дойде тук. Затова именно му дадох възможност да избяга, Джеймс Къркхайм.

Така значи, паяжината е изплетена от Сатаната! И той ме хвана в нея.

Неочаквано ме обхвана неудържим гняв. Повече няма да лъжа. Нито да нося маска. Никога повече няма да се изплаша от него. Разбира се, той ще ми причини болка. Може и да ме убие. Вероятно се кани да направи и едното, и другото. Но сега аз знаех кой е той всъщност. Цялата му загадъчност падна… и освен това имам коз, за който той не подозира. Аз дълбоко въздъхнах и се разсмях.

— И така да е! — казах цинично. — Но аз забелязах, че този път вие не съумяхте да му попречите да избяга. Жалко, че не преряза проклетото ви черно гърло, вместо да убива този беден ваш дявол.

— Аха — без да изрази никакво негодуване, отвърна той, — истината започва да се излива от уязвения Къркхайм като водата от скалата, която Моисей разсякъл. Но вие отново грешите. Аз отдавна не съм се наслаждавал на лова на хора. Кобхъм е идеална плячка. Затова и оставих панела отворен. Той ще издържи дълго, предполагам доста дни.

Той каза нещо на един от държащите ме роби. Не разбирах този език. Нещастникът се поклони и изчезна безшумно.

— Да — обърна се отново към мен Сатаната, — той ще издържи дълго. Но вие, Джеймс Къркхайм, не! Кобхъм не може да избяга. Вие също. Вечерта ще обмисля какво забавление ще ми предоставите.

Излезлият роб се върна с още шестима. Сатаната отново даде заповед. Робите ме обкръжиха и ме поведоха. Не се съпротивявах. И не погледнах Сатаната.

Но да не чувам проклетия му смях не можех!