Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (5)

Пета глава

Двете последни предложения звъняха в ушите ми като заредени с електричество. При други обстоятелства биха ми се сторили абсурдни, но тук те бяха далеч от абсурда.

Тези очи, лишени от мигли, невероятно живи, невероятно сини, забодени на гладкото неподвижно лице, бяха сатанински! Отдавна усещах докосването на дявола до всичко, което ставаше с мен през последните часове. Неподвижното огромно тяло, звучността на органовия глас без никаква изразителност и излизащ от почти непомръдващите устни, придаваха на ставащото нещо сатанинско, сякаш тялото му бе само автомат, в който обитаваше адски дух, някакво чуждо същество, проявяващо се само в погледа и в гласа. Това, че домакинът ми се различаваше коренно от високия и слаб мургав Мефистофел от операта, пиесата или романа, го правеше още по-ужасен. Освен това от собствен опит знам, че пълните хора са способни на по-изтънчено коварство от слабите.

Не! В този човек, който ме помоли да го наричам Сатана, нямаше нищо абсурдно. В душата си трябваше да призная, че изпитах ужас.

Мелодично прозвъня звънче. На стената светна лампа, ламперията се плъзна встрани и в стаята влезе Консърдайн. Успях да забележа, че стената не е същата, през която изчезна прислужникът. В същия миг съобразих, че в голямата зала не видях нито една стълба. И в спалнята, където ме заведе лакеят, нямаше нито врати, нито прозорци. Мисълта се мярна в мозъка ми и изчезна, не й придадох значение. Ще я обмисля по-късно.

Станах и отговорих на поклона на Консърдайн. Без церемонии и приветствия той се настани от дясната страна на Сатаната.

— Разказах на Джеймс Къркхайм колко занимателен ми се струва — каза домакинът.

— И аз съм на това мнение — усмихна се Консърдайн, — но се страхувам, че спътниците ми не го споделят. Кобхъм се разстрои много. Джеймс, вие постъпихте жестоко. Тщеславието е един от греховете на Кобхъм.

Охо, значи фамилията на Уолтър е Кобхъм. Интересно как се казва Ева?

— Уловката ви с куклата беше… деморализираща — поясних аз. — Смятам, че дори бях сдържан в изводите си за Кобхъм. Знаете ли, имах такива богати възможности, пък и достатъчно поводи за тях.

— О, куклата бе отвличаща идея — подметна Сатаната. — И то ефикасна.

— Дяволски ефикасна — обърнах се към Консърдайн. — Впрочем това трябваше да се очаква — точно преди да влезете, открих, че вечерям… със Сатаната.

— А, така ли? Да — студено потвърди Консърдайн. — Вие сигурно очаквате да извадя скалпел и да ви пусна кръв, а Сатаната да постави пред вас документ, написан със сяра, и да поиска да го подпишете със собствената си кръв.

— Не очаквам чак такива детски приказки — възразих аз и се постарах да покажа известно възмущение.

Сатаната се разсмя, но лицето му остана неподвижно и само очите му затрепкаха.

— Стари методи — подхвърли той. — От тях се отказах след срещата си с покойния доктор Фауст.

— Възможно е да смятате, че именно аз съм покойният доктор Фауст — учтиво се обърна към мен Консърдайн. — Не, съвсем не и запомнете — той ме изгледа лукаво, — Ева не е Маргарита.

— Да речем — поправи го Сатаната, — не е вашата Маргарита.

Почувствах как кръвта ми се качи в лицето. Сатаната отново се разсмя. Те двамата си играеха с мен, но в тази игра непрекъснато се усещаше една зловеща нотка и това бе несъмнено. Чувствах се като мишка между две котки. И си помислих, че и девойката много прилича на подобна мишка.

— Да — обади се звучният глас на Сатаната, — да, аз станах съвременен човек. Както и преди купувам души, вярно е, или си ги взимам, но не съм така строг при условията на покупко-продажбата, както в древността. За определени периоди давам душата под аренда. А за извършената работа заплащам богато, Джеймс Къркхайм.

— Няма ли най-после да престанете да се обръщате към мен като към дете? — студено попитах аз. — Признавам всичко, което казахте за мен. Вярвам на всичко, което разказахте за себе си. Допускам, че сте Сатаната. Добре. Но какво следва от това?

Настъпи кратко мълчание. Консърдайн запали пура, наля си коняк и премести настрани свещника, който стоеше пред него. Мисля, че направи това, за да вижда по-добре лицето ми. Сатаната за пръв път през цялото време откъсна поглед от мен и го насочи нагоре. Започваше третото действие на тази загадъчна игра.

— Чувал ли сте някога легендата за сияещите следи на Буда-детето? — запита Сатаната.

Поклатих отрицателно глава.

— Именно тя ме накара да се откажа от древните начини за съблазняване на душите — продължи той сериозно. — Понеже тази легенда означава нова адска епоха, тя е много важна. Но за вас е важна и по други причини. Така че слушайте внимателно.

— Когато трябвало да се роди великият Буда, Гаутама Всезнаещият — напевно започна Сатаната, — той бил като скъпоценен камък, пламтящ в утробата на майка си. Така бил изпълнен със светлина, че майчиното му тяло се превърнало в светилник, а самият той бил Свещеният пламък в този светилник.

За пръв път в гласа на Сатаната се появи нещо като сардоничен елей.

— А когато времето да се роди дошло, той излязъл през хълбока на майка си, който по чудодеен начин веднага се затворил след него. Седем крачки направило детето Буда, преди да спре пред поклонилите се деви, гении, риши и цялата небесна йерархия, която се била събрала за събитието. И останали седем сияещи следи, седем детски стъпки, които блестели като звезди на меката трева. Когато започнали да се покланят на Буда, тези седем следи се размърдали и тръгнали в различни посоки, сочейки пътищата, по които по-късно ще потегли възрастният Буда. Пред него тръгнали седем мънички Йоан Кръстителчета — ха, ха, ха! — Сатаната се закиска с неподвижното си лице и застинали устни.

— Една тръгнала на запад, друга на изток — продължи той. — Една на север, друга на юг. Те откривали пътищата за спасение по всичките четири страни на света. Но какво станало с останалите три? Уви! Мара, царят на илюзиите, с лошо предчувствие следял раждането на Буда, защото в светлината на думите на Буда сянка има само истината и по този начин може да бъде позната. Всички измами, с които Мара държал в ръцете си Земята, станали безполезни. Ако Буда победи, Мара ще бъде унищожен. Царят на илюзиите не харесал това, защото най-много ценял развлеченията, а за тях му била нужна власт. По това — продължи напълно сериозно Сатаната — той прилича на мен. Ала интелектът му куцал — не разбирал, че истината, която изкусно се манипулира, създава къде по-ефикасни илюзии от лъжата. Но…

Преди онези три стъпки да отидат далеко, Мара ги хванал! И постепенно, с помощта на лъжа, хитрост и магия, ги развратил. Научил ги на греховност, възпитал ги да вършат великолепни измами и ги пратил да вървят по света. Как се развили нещата? Естествено, мъжете и жените тръгнали след онези трите. И пътищата, които те избирали, били къде по-приятни и възхитителни, по-меки и ароматични, по-прекрасни от каменистите, твърди, сурови и студени пътища, избрани от неподкупните четири стъпки. Кой може да обвинява хората, че са избрали трите? При това и седемте по нищо не се различавали — били съвършено еднакви. Различията се изяснявали накрая. Душите, които ги следвали, неизбежно се връщали в самото сърце на измамата, във вътрешната същност на илюзията и там блуждаели вечно. А последвалите четирите намирали свободата.

И все повече хора поемали след порочните стъпки, а бог Мара се радвал и веселил. Докато не му се сторило, че на земята не останал никой, който да върви по пътя на Просветения. Тогава Буда се разсърдил. Той заповядал и четирите свещени стъпки се устремили към него от всички страни на света. Те проследили трите заблудени и ги пленили.

Тогава обаче възникнало затруднение. Понеже трите заблудени все пак били стъпки на Буда, не могло да ги унищожат. Те си имали неотменимите права. Но и Мара така дълбоко ги бил развратил, че с нищо не успели да ги очистят от злото.

И така, те са под ключ до края на света. Някъде близко до грандиозния Боробудур на Ява има по-малък, скрит храм. В него се намира един трон. За да се стигне до него, трябва да се изкачат седем стъпала. На всяко стъпало сияе една от детските стъпки на Буда. По нищо не се различават една от друга — но колко са различни всъщност! Четирите от тях, свещените, охраняват другите три, нечестивите. Храмът е таен и пътят дотам е пълен със смъртоносни опасности. Онзи обаче, който го достигне жив, може да се качи на трона.

Но качвайки се, той трябва да стъпи на пет от седемте сияещи стъпки!

Слушайте какво ще стане после. Ако три от петте отпечатъка са нечестиви, той ще има на разположение всички земни желания, които може да му предостави царят на илюзиите. А цената — робство, дори може би унищожаване на душата му! Но ако три от следите са свещени, тогава той е свободен от всички земни желания и става неподвластен на съдбата. Носител на светлината, Съд на мъдростта — душата му ще бъде вечно с Пречистия!

Светец или грешник, който стъпи на трите нечестиви следи, става притежател на всички земни илюзии!

Грешник или светец, който стъпи на трите свещени следи, е свободен от всички илюзии и вечно благословената му душа изпада в нирвана!

— Бедничкият! — измърмори Консърдайн.

— Легендата е такава. — Сатаната отново откъсна погледа си от мен. — Никога не съм се опитвал да открия тези интересни следи. За нищо не ми трябват. Нямам никакво желание да превръщам грешниците в праведници. Но легендата ми подсказа интересна мисъл, каквато не си спомням… да кажем, от доста столетия. Животът, Джеймс Къркхайм, е дълга игра между двама безжалостни играчи — раждането и смъртта. Всички хора, мъже или жени, играят на нея, макар и повечето да са лоши играчи. Често в тях възниква желание, за което те доброволно биха дали душата си, а понякога и живота си. Но животът е такава груба игра, направлявана единствено от случая, ако въобще е направлявана, и с такива объркани, противоречиви и безвкусни правила… Е, какво пък, аз ще усъвършенствам тази игра за неколцина избраници, ще играя с тях на великите им желания и за собствено развлечение ще ползвам модела на седемте отпечатъка от краката на Буда. А сега, Джеймс Къркхайм, превърни се цял в слух, защото следващото непосредствено те засяга. Аз изградих два трона на възвишение, към които водят не седем, а двадесет и едно стъпала. И на всяко трето блести по един отпечатък, така че са седем следи. На единия трон, той е по-ниският, седя аз. На другия се намират корона и скиптър. По-нататък. Три от отпечатъците носят нещастие. Четири — щастливи в истинския смисъл на думата. Този, който играе с мен, се изкачва към трона, на който се намират короната и скиптърът. Той е длъжен да стъпи на четири, а не на пет отпечатъка от седемте. Ако и четирите отпечатъка, на които стъпи, са щастливи, на този човек, докато е жив, ще се изпълняват всички желания. Аз ще бъда негов слуга заедно с цялата мощна организация, която съм създал и която ми се подчинява. Негови ще бъдат и моите милиарди и той може да прави с тях каквото си пожелае. Всичко ще му принадлежи: власт, жени, титли. Тези, които ненавижда, аз ще наказвам или унищожавам. Негови са короната и скиптърът на трона, който е по-висок от моя. Под властта му ще бъде цялата земя! Той ще може всичко!

Погледнах Консърдайн. Той нервно отваряше и затваряше със силните си пръсти сгъваем сребърен нож, а очите му проблясваха.

— А какво ще стане, ако стъпи на другите?

— А, това вече е моята част в играта. Ако стъпи на една моя стъпка, ще ми направи една услуга и ще извърши онова, което го помоля. При две — ще ми служи година. Ако стъпи на три — усетих, че огънят на сините очи ме изгаря, а до мен се раздаде сподавеният стон на Консърдайн, — той става мой духом и тялом. Ако поискам, ще го убия в мига, който пожелая, и по начин, който измисля. Мога и да му позволя да живее, и то колкото пожелая, а после да го убия, щом поискам. Той ще бъде мой! Тялом и духом! Мой!

Гръмовният глас се разнасяше над мен и ставаше непоносим. Пред мен наистина бе Сатаната с тези свръхестествени очи, изгарящи ме като огъня на ада, името на чийто домакин бе взел.

— Но трябва да помните няколко правила. — Гласът изведнъж стана спокоен. — Не е задължително да стъпите веднага на четирите стъпки. Можете да стъпите на една и да спрете. Или на две. Или на три. Не е задължително да направите следващата крачка. Ако стъпите на моя следа и не се изкачвате повече, вие изпълнявате задължението си към мен, заплащам ви добре и можете отново да се изкачвате. Подобно е и при две мои стъпки. Година служба и ако останете жив — в правото си сте да опитате още един път. А за изминалата година ще ви платя добре.

Замислих се. Власт над света! Изпълнение на всички желания. Като лампата на Аладин — само я потъркай! Нито за миг не се усъмних, че той ще изпълни обещанията си.

— Продължавам с механизма — каза Сатаната. — Очевидно е, че относителното разположение на следите не може да остава едно и също за всички случаи. Комбинацията лесно ще се разбере. Затова я предоставям на случая. Никой не бива да я знае, дори аз. Така ще получа най-висшето развлечение. Аз ще седя на трона си. И ще държа лост, който ще завърта едно колело; то ще обръща седем кълба — три отбелязани като мои, останалите четири като щастливи. Когато кълбата заемат мястото си, те ще направляват електрически контакт със седемте следи. Както се наместят кълбата, така ще бъдат поставени и следите. Има индикатор, аз и другите присъстващи можем да го виждаме, но не и изкачващият стълбите. Когато… претендентът… постави крака си на отпечатък, индикаторът ще покаже на каква именно стъпка е попаднал — от моите или от щастливите. И последното правило. Като се изкачвате, нямате право да поглеждате индикатора. Следващата стъпка извършвате, без да знаете резултата от предишната. Ако се поддадете на слабостта и се огледате, длъжен сте да се върнете и да започнем процедурата отначало.

— Струва ме си, че така вие имате предимство в играта — отбелязах аз. — Да предположим, че някой стъпи на щастлив отпечатък и спре. Какво му носи това?

— Нищо — отвърна той. — Само възможност да продължи нататък. Вие забравяте, че той може да спечели неизмеримо повече, отколкото аз ще спечеля, когато той загуби. Печелейки, той печели мен и всичко, на което съм способен. Губейки, аз получавам само един мъж… или жена. Освен това добре им плащам за извършената работа. И ги защитавам.

Кимнах с разбиране. В действителност бях силно възбуден. Всичко, което бях изпитал досега, бе така разчетено, че да възпламени въображението ми. Разтреперих се от мисълта какво бих могъл да постигна, ако спечеля и той наистина е Сатаната. Той и неговата сила!

Сатаната невъзмутимо ме гледаше. А доктор Консърдайн ме гледаше с разбиране и в очите му се мярна сянка на жалост.

— Чакайте — казах аз рязко, — обяснете ми още нещо. Да допуснем, че откажа да играя. Какво ще стане с мен?

— Утре вие ще бъдете отново в Батъри парк — отвърна Сатаната. — Двойникът ви ще напусне Клуба на откривателите. Ще откриете, че той не е накърнил с нищо вашата репутация. И ще можете да вървите по своя път. Но…

— Така и предполагах, че ще има и едно „но“ — измърморих аз.

— Но ще бъда разочарован — продължи той спокойно. — А аз не обичам да се разочаровам. Страхувам се, че вашите дела няма да процъфтяват. Възможно е да сметна, че вие сте нещо като постоянен укор, живо напомняне за извършените грешки в разсъжденията ми, че…

— Разбирам — прекъснах го. — Живото напомняне веднъж ще престане да бъде живо…

Той не каза нищо, но прочетох отговора в очите му.

— А какво ще ми попречи да приема предизвикателството ви частично? — запитах отново. — После да се махна и…

— Да ме предадете ли? — Смехът потече през неподвижните устни. — Усилията ви няма да доведат до нищо. А за вас би било най-добре въобще да не сте се раждали на света, Джеймс Къркхайм. И това ви го казвам аз, Сатаната!

Сините му очи направо ме изгаряха. Над креслото му се издигна сякаш сянка, която го погълна. Той излъчваше нещо дяволско, нещо толкова ужасно, че сърцето ми започна да бие с прекъсвания, а дъхът ми секна.

— Това казвам аз, Сатаната! — повтори той.

Настъпи кратко мълчание. Постарах се да си възвърна изгубеното равновесие.

Камбанката отново звънна.

— Време е — каза Консърдайн, но аз забелязах, че е пребледнял и знаех, че и моето лице е бледо.

— Така се случи — органният глас се успокои, — че точно сега ще имате щастието да видите какво става с тези, които се опитват да ме премятат. Ще ви помоля да вземете някои предпазни мерки. Те ще са необходими. Но лично вие няма с нищо да пострадате. Много важно е да не говорите, да не мърдате, да не се вижда лицето ви, когато гледате към… това което ще видите.

Консърдайн стана, аз го последвах. Човекът, който се нарече Сатана, също се изправи. Досещах се, че е висок, но не съм предполагал, че е такъв гигант. Самият аз съм метър и осемдесет, но той ме надвишаваше поне с още тридесетина сантиметра. Неволно погледнах краката му.

— А-а — учтиво каза той. — Търсите да видите копитата ми. Хайде, вървете, скоро ще ги видите.

Той докосна стената. Ламперията се плъзна и пред нас се отвори широк, но къс коридор без никакви прозорци и врати. Сатаната тръгна напред, Консърдайн бе след мен. Така изминахме няколко метра. Сатаната спря, докосна отново ламперията и тя безшумно се разтвори. Той влезе в отвора.

Тръгнах след него и се спрях, като гледах тъпо удивителната… стая… или зала… не, по-скоро храм — единствената дума, която най-добре показваше характера на помещението — та, повтарям, стоях и тъпо гледах необикновената гледка, която може би не бяха виждали човешки очи.