Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (11)

Единадесета глава

На следващото утро станах още преди да се появи верният Томас и влязох в банята. Без да задавам въпроси взех предложения ми костюм. Не знаех, че притежавам подобно нещо. От вътрешната страна на сакото, отляво, се намираше широк и дълбок джоб. На горния му край бяха закачени множество малки кукички с тъпи върхове. Внимателно ги огледах. Изпъкналите краища на огърлицата на Сенусерт бяха дълги около петнадесет сантиметра. Горната нишка на украшението можеше да бъде закачена на тези кукички и цялата огърлица свободно увисваше на тях, без изобщо да личи. Както бе посочил Сатаната, джобът бе направен изобретателно и именно за този случай.

Томас ми подаде сиво палто, което ми стоеше прекрасно. Беше ми съвсем непознато, но с интерес забелязах, че на шивашкото етикетче на вътрешния джоб бе изписано моето име. Той ми подаде шапката и малакското ми бастунче. И накрая — малък инструмент със странна форма, направен от мътносива стомана, и един ръчен часовник.

— Томас, аз си имам часовник — казах, докато изучавах странния малък инструмент.

— Да — отвърна той, — но на този е времето на шефа, сър.

— А, разбирам. — С възхищение забелязах, че Сатаната бе предвидил дори неточността на часовниците на неговите фигури: явно всички бяха синхронизирани. Това ми хареса. — Това пък какво е? Как работи?

— Сега ще ви покажа, сър.

Той отиде до стената и отвори шкафа. После извади здрава витрина на секция, покрита със стъкло.

— Опитайте се да я отворите, сър — каза той.

Опитах се да повдигна капака, но независимо от положените усилия стъклото не мръдна. Томас взе от мен инструмента. Приличаше на дърводелско длето с остри като бръснач краища, дължината му бе около десетина сантиметра, имаше плоска ръчка, широка около четири сантиметра, с вграден винт.

Томас пъхна острия край между капака и стената и бързо завъртя винта. Инструментът сякаш се стопи в почти невидимата цепнатина. Последва леко щракане и лакеят вдигна капака. Подаде ми с усмивка инструмента. Видях, че острият му край се е разтворил като челюст и през него стърчи като език още едно острие. Челюстите бяха разтворени, а езикът изплезен напред от невероятно мощен лост. Всичко това заедно бе счупило ключалката като крехко дърво.

— Съвсем леко се работи с него, сър — каза Томас.

— Наистина — отвърнах сухо и отново усетих възхищение от Сатаната.

Закусих в стаята си и придружен от Томас, седнах в очакващата ме кола. Беше точно десет и тридесет. Завесите бяха спуснати и здраво закрепени. Помислих да използвам малкия инструмент, но разсъдъкът ми ме посъветва да се въздържа.

Точно в един влязох в музея с острото съзнание за джоба, изработен специално за огърлицата, и малкия инструмент. Дадох палтото и шапката си на гардероба, където служителят ме позна и ме поздрави. Насочих се право към нефритите и прекарах половин час около тях, като разглеждах други подобни украшения в компанията на помощника на главния пазач, който се оказа тук. После се изплъзнах от него и точно в един и четиридесет и пет, с точност до секундата, преминах в северния коридор на египетското крило. Не се представих на охраната в коридора — те ме познаваха. В два часа бях до входа на стаята с огърлицата.

В два и пет по часовника на Сатаната влязох вътре. Сърцето ми биеше по-бързо от обикновено, но с нищо не го показах, а само небрежно огледах стаята. На противоположния вход стоеше пазач; вторият се намираше между мен и витрината в центъра, която беше моята цел. Двамата внимателно ме гледаха. Не ги познавах.

Приближих се до втория пазач, подадох му визитната си картичка и зададох няколко въпроса относно колекцията скарабеи, за която знаех, че скоро ще бъде показана. Служебната му подозрителност се стопи, когато прочете името ми, отговаряше така, сякаш бях от администрацията на музея. Отидох в югоизточния край на стаята и се задълбочих в изучаване на амулетите. С крайчеца на окото си забелязах как пазачите си шептят нещо и с уважение ме поглеждат, а после се разделиха и отидоха на местата си.

Часовникът на Сатаната показваше два и десет. Оставаха още пет минути.

В стаята се намираха повече от десет посетители. Три двойки почтени чужденци на средна възраст. Момиче, изглежда художничка. Белокос човек, който приличаше на учен. До него мъж, на лицето на когото бе изписано, че е немски професор. Двама елегантни англичани с ерудиция обсъждаха с половин глас еволюцията на йероглифа „тет“. Една развлечена жена, която изглежда въобще не разбираше къде се намира, още двама-трима души. Англичаните и девойката стояха до витрината с огърлицата, а останалите — из цялата стая.

Часовникът на Сатаната показваше два и четиринадесет.

От северното крило се разнесе тропане на крака. Прозвуча женски вик:

— Спрете го! Спрете го!

Край вратата се мярна някаква фигура на бягаща жена. След нея, съвсем близко, профуча як мъж. В ръката му проблесна нещо стоманено.

Часът бе два и петнадесет!

Веднага изтичах до витрината с огърлицата, стискайки в дясната си ръка разбойническия инструмент.

Шумът в коридора стана по-силен. Жената отново завика. Хората в стаята се втурнаха към изхода. Край мен изтича пазачът от отсрещния вход. Спрях пред витрината. Пъхнах инструмента в цепнатината между капака и стената. Завъртях винта. Чу се щракване и ключалката се счупи.

Виковете завършиха с ужасяващ вопъл, който премина в хлипащи стонове. Отново се чу тропане на крака край вратата. Чух проклятия, ругатни и последва тъп звук от падане на тежко тяло.

През това време извадих огърлицата от витрината, пуснах я в джоба си, като закачих горния й край на малките кукички.

Насочих се към изхода, през който бях влязъл в стаята. Един от пазачите лежеше на пода. Над него се бе навел немецът. До тях бе приклекнала девойката, която бях взел за художничка, с ръце закриваше очите си и плачеше истерично. От залата с оръжията долетя още един отчаян вик, този път мъжки.

Между два черни саркофага се насочих към изхода на египетското крило, влязох в голямата зала, украсена с гоблени, и минах през кръстачката. Пазачът бе с гръб към мен и се вслушваше в звуците, които поради разстоянието и разположението на залите едва се различаваха. Служителят, който ми подаде палтото, изглежда нищо не бе чул.

Като излязох, завих надясно и както ми бе заповядал Сатаната, наведох се и почнах да опипвам връзките на обувките си. Някой мина край мен и влезе в музея.

Изправих се и заслизах по стълбите. В подножието, малко встрани, се биеха двама. Край тях се бе събрала тълпа сеирджии и увлечено зяпаха зрелището. Видях тичащ полицай.

Минах край тях. На десетина метра отляво на улицата ме чакаше синята лимузина. Шофьорът не обръщаше внимание на биещите се и бършеше с гюдерия полирания до блясък десен фар.

Щом се насочих към колата, шофьорът прекрати увлекателното си занимание, отвори вратата и зачака, като внимателно ме гледаше.

Времето на Сатаната бе два и деветнадесет!

Влязох в колата и седнах. Завесите бяха спуснати, вътре цареше тъмнина. Вратата се хлопна рязко и стана още по-тъмно. Тръгнахме. Някой се разшава до мен. Треперещ и нетърпелив глас ме запита:

— Всичко ли е наред, мистър Къркхайм?

Бе гласът на Ева!