Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
7 Footprints to Satan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Сканиране
debora (2019)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Абрахам Мерит

Заглавие: Седем стъпки до Сатаната

Преводач: Красномир Крачунов

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК Орфия

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Весела Петрова

Коректор: Ангелина Кунова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4567

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: BHorse, 2009
  3. — Добавяне
  4. — Ново цифровизиране

Девета глава

Смятам за едно от най-големите си постижения, че успях да възприема това тържествено оповестяване с абсолютно външно спокойствие. Разбира се, бях подготвен. Независимо от кипящите в мен гняв и ненавист, вдигнах чашата и ръката ми дори не трепна, а гласът ми издаде само естествения за такива случаи интерес и удивление.

— Действително, висока чест, сър — казах аз. — Мисля, че ще ми простите, ако изразя известно недоумение по повод на избора ви. Смятам, че по̀ би ви подхождала някоя императрица или поне особа с кралска кръв…

— Не, не — прекъсна ме той, но видях, че погълна ласкателството, — вие просто не познавате това момиче. Пристрастността ви е заслепила. Ева е съвършенство като шедьоврите, които ме заобикалят. Красотата й се съчетава с природен интелект. Притежава смелост и индивидуалност. Ако някои качества, които са необходими за сина ми, й липсват, аз ще съумея да му ги дам. Той ще бъде мой син. Аз ще го възпитавам. Той ще стане такъв, какъвто го създам.

— Син на Сатаната! — натъртих аз.

— Собствен син на Сатаната! — В очите му пламна блясък. — Мой истински син, Джеймс Къркхайм! Вие разбирате, че тук няма нищо от рода на така наречената… любов. Е, някаква емоция… да, но само каквато предизвикват у мен истински красивите неща. Всъщност това е изключително въпрос на селективен подбор: тази мисъл възникна у мен отдавна, но с предишните образци… не ми провървя.

— Искате да кажете…

— Раждаха се момичета — каза той мрачно. — Аз бях разочарован. Затова прекратиха съществуването си.

Сега под непроницаемата тежка маска на лицето пролича китаецът. Отчетливата раздалеченост на очите се увеличи, а скулите още повече изпъкнаха.

Кимнах замислено.

— Но ако вие отново… — исках да добавя „бъдете разочарован“.

Той ме прекъсна с такъв взрив на демонична ярост, каквато видях вече в епизода с Картрайт.

— Не казвайте това! Дори не смейте да го помислите. Първото й дете ще бъде син! Казвам ви — син!

Не зная какво бих могъл да отвърна или да направя. Заплахата, която прозвуча в гласа му, и високомерието, с което говореше, отново разпалиха тлеещия у мен гняв. Спаси ме Консърдайн. Чух да се отваря вратата и ожесточения поглед се насочи натам. Така получих възможност да дойда на себе си.

— Всичко е готово, Сатана — обяви докторът.

Станах нетърпеливо и това нетърпение не беше фалшиво. Усещах, че у мен се надига възбуда и безразсъдна екзалтираност.

— Времето ви настана, Джеймс Къркхайм. — Гласът на Сатаната отново бе безизразен, лицето му стана мраморно, очите му засвяткаха. — Още няколко минути — и ще мога да бъда ваш слуга, а светът — ваша играчка. Кой знае! Кой знае! — Той тръгна към далечната стена и тя се отдръпна пред него. — Доктор Консърдайн, заведете неофита в храма.

Той ме изгледа почти ласкаво — скритият дявол си облиза устните.

— Владетел на света! — повтори той. — А Сатаната ще се превърне във ваш покорен слуга и роб! Кой знае! — и побърза да изчезне.

Консърдайн дълбоко въздъхна и заговори преднамерено сухо:

— Искате ли да пийнете нещо преди опита, Къркхайм?

Поклатих глава, а възбудата ми растеше.

— Знаете правилата — рязко каза Консърдайн. — Вие сам избирате четири от отпечатъците. Всеки миг можете да спрете и да чакате последствията. Един отпечатък на Сатаната и сте длъжен да изпълните… едно задължение. Два негови отпечатъка — принадлежите му пълна година. Три — завинаги сте негов. И повече шансове нямате, Къркхайм. Но стъпите ли на четири щастливи следи — и вие сте над света, както ви обеща. Обърнете ли се назад по време на изкачването — тогава ще трябва да започнете отново. Нали ви е ясно всичко?

— Да вървим — изхриптях аз и усетих, че гърлото ми бе пресъхнало.

Докторът ме прекара през стената и тръгнахме по един мраморен коридор. От него влязохме в асансьор, който се спусна надолу. Плъзна се настрани панел. И се озовахме в обвития с паяжина храм.

Намирах се пред стълбата в полукръга ярка светлина, зад която се криеше амфитеатърът. Оттам до мен достигнаха неясен шепот и шум. Колкото и да беше глупаво, помолих се Ева да си е избрала по-добро място. И веднага открих, че треперя. Изругах се вътрешно и се овладях, като се надявах никой да не е забелязал моментната ми слабост.

Погледнах черния трон, срещнах насмешливия поглед на Сатаната и веднага се успокоих. Самообладанието ми напълно се възвърна. Той отново бе облечен в черната си мантия. Зад него искряха прозрачните очи на неговия двойник. Вместо четиринадесет души в бели облекла и с камшици в ръце сега на половината път до върха на стълбата стояха само двама пазачи. И още някой липсваше — черноликият дявол палач!

Какво означаваше това? Може би Сатаната ми подсказваше, че дори да стъпя на три негови отпечатъка, няма да бъда убит? Или няма защо да се страхувам от смъртта, докато не завърша предвидената за мен задача? Или това бе просто една уловка? Най-вероятно.

Не можех да си представя, че Сатаната ще бъде така загрижен за мен, че да ми даде отсрочка. Навярно като бе намалил охраната и скрил палача си, той искаше да ми внуши именно такава мисъл. И да ме принуди да стъпя на четирите стъпки, вярвайки, че ако загубя, ще получа отсрочка и по някакъв начин ще се измъкна.

Но дори и днешната му цел да е благоприятна за мен, нима не може изведнъж да му хрумне колко забавно би било да повика палача с примката от женски коси и да ме предаде в неговите ръце — както се случи с нещастния Картрайт?

Подобно на този нещастник се взрях в лицето на Сатаната. То бе така непроницаемо, че по нищо не можех да се ориентирам. И много по-ясно отпреди разбрах адската изобретателност на играта. Защото сега трябваше да я играя аз.

Отместих погледа си от Сатаната. Погледнах пламтящите следи, после златния трон. Короната и скиптърът примамливо просветваха. Отново ме обхвана прилив на възбуда, всеки мой нерв бе обтегнат докрай.

Само ако можех да ги спечеля! И всичко онова, което те предлагат!

Сатаната натисна лоста между двата трона. Чух бръмченето на контролния механизъм и видях седемте отпечатъка да засилват сиянието си.

— Стъпалата са готови — провъзгласи Сатаната и пъхна ръката си под мантията. — Те чакат своя покровител, своя избраник! Вие ли сте това? Качвайте се и ще разберете!

Приближих се до стъпалата, започнах да се изкачвам и без да се колебая, поставих крака си на първия отпечатък. Знаех, че зад мен неговият символ пламна на онова кълбо…

Но на коя страна, моята или на Сатаната?

Отново се заизкачвах, този път доста по-бавно и спрях пред следващия отпечатък. Но спрях не за да преценя вероятността от добър или лош резултат. Всъщност започна да ме обхваща треската на хазарта и почти забравих решението си първия път да се задоволя само с две стъпки.

Здравият смисъл ми казваше да забавя движението и да се успокоя. Здравият смисъл, борейки се с възбудата, ме накара да отмина тази следа и да тръгна към следващата. И стъпих на нея!

На кълбото би трябвало да се запали още един символ… Мой или на Сатаната?

Треската ме обхвана напълно. Очите ми заблестяха като на Сатаната. Сърцето ми заби яростно, пръстите се вледениха, през главата ми премина електрическа вихрушка. Малките огнени отпечатъци танцуваха и трепереха от нетърпение да ме поведат напред.

— Настъпи ме! — зовеше единият.

— Не, мен! — призоваваше друг.

Викаха ме короната и скиптърът. Видях на трона призрак — самия себе си, тържествуващ, увенчан с короната, със скиптъра в ръка, зад мен Сатаната и целият свят бе в краката ми!

Може би е истина, че мислите си имат обвивка, че силните желания и емоции оставят след себе си нещо материално, което остава, живее наоколо и може да бъде повикано, разбудено, пуснато да се разхожда по белия свят и когато се появи някой, изпълнен със същите желания, те почти се материализират и заемат предназначеното им място. Във всеки случай сякаш призракът на желанията на всички, които са се изкачвали по тези стъпала преди, се устреми към мен и ме призова да вървя напред… Напред!

Но техните желания бяха и мои. Нямаше защо да ме подтикват. Аз сам исках да вървя напред. В края на краищата тези две следи, на които стъпих, можеха да бъдат и щастливи. В най-лошия случай, ако се отчитат вероятностите, резултатът ще бъде равен. Но ако е така, то няма особен риск, ако стъпя на още една следа.

Какво ли има на кълбото?

Ох, само да знаех!

Изведнъж ме обхвана студ. Сякаш призракът на отчаянието на всички, които са се изкачвали преди мен и са загубвали, прогони гладните призраци на желанията. Блясъкът на короната и скиптъра помътня и стана зловещ.

За миг ми се стори, че пред мен святкат не седем детски следи, а следи от седем копита!

Овладях се и погледнах Сатаната. Той седеше с глава напред, гледаше ме и от силния шок разбрах, че цялата му воля е напрегната да ме накара да се изкачвам. И веднага след това възприятие дойде и друго. Сякаш някаква ръка ме докосна по рамото и ме подкани да продължа и същевременно нечии устни ми зашепнаха право в ушите противоположната заповед:

— Спри веднага!

Това бе гласът на… Ева!

Цяла минута стоях неподвижен и в мен се блъскаха тези два противоположни импулса. Изведнъж мозъкът ми се проясни, треската изчезна, очарованието на сияещите следи и страстта към короната и скиптъра изчезнаха. Аз обърнах мокрото си от пот лице към Сатаната.

— Достатъчно… за този път! — едва успях да изрека.

Той мълчаливо ме гледаше и зад студения блясък на погледа му усетих гняв от неосъществената цел и някакво злобно удивление.

— Това е право на всеки играч — проговори той. — Вие можете да спрете, когато поискате. Можете да се огледате.

Обърнах се към кълбото. И двата отпечатъка, на които бях стъпил, принадлежаха на Сатаната!