Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (4)

Четвърта глава

Скъпата кола, европейски модел, бързо и плавно премина Пето авеню и сви на север. Докторът дръпна друго лостче и непрозрачна завеса ни отдели от шофьора. Скрита лампа замъждука в мрака. В тази слаба светлина забелязах, че девойката започна да си възвръща душевното равновесие. Тя се бе съсредоточила върху изящните си тесни обувки. Уолтър извади табакера. Аз реших да последвам примера му.

— Ева, нали не възразявате? — попитах я загрижено.

Тя не ме погледна и не отговори. Уолтър бе насочил ледения си поглед някъде над главата ми. Запалих цигара и се съсредоточих в маршрута ни. Часовникът ми показваше десет без петнадесет.

През грижливо затворените прозорци не се виждаше нищо. По честото спиране разбирах, че още сме на авенюто. После колата започна поредица завои, сякаш се движеше по странични улици. Веднъж ми се стори, че направи пълен кръг. Изгубих всякаква ориентация, което несъмнено бе целта на подобни маневри.

В десет и петнадесет колата рязко дръпна и полетя с голяма скорост. Реших, че сме излезли от района с интензивно движение. И скоро през вентилационната система до нас стигна порив на свеж и прохладен въздух. Изглежда, се намирахме или в Уестчестър или в Лонг Айланд. По-точно не можех да определя.

Точно в единадесет и двадесет колата спря и след кратък престой отново продължи. Чух звънтенето на тежки железни врати зад нас. В продължение на десет минути се движехме много бързо, после отново спряхме. Консърдайн сякаш се събуди от обхваналите го мисли и свали пердетата. Шофьорът отвори вратата. Ева излезе, Уолтър я последва.

— Ето че ние пристигнахме, мистър Къркхайм — учтиво каза докторът и ми заприлича на гостоприемен домакин, който кани в дома си желан гост, а не човек, похитен от него с помощта на възмутителни хитрости и измами.

Изскочих от колата. В лунната светлина, разводнена като очите на трезвен алкохолик и вещаеща буря, видях огромно здание, наподобяващо замък, донесен направо от бреговете на Лоара. В крилата и кулите му ярко светеше. Девойката и Уолтър вече влизаха през вратата. Аз се огледах. Никъде другаде, освен в замъка, нямаше никаква светлина. Това създаваше впечатление, че се намираме в отдалечено и обширно пространство, обрасло с гори, които ни заобикаляха и гарантираха неговата изолираност.

Консърдайн ме хвана за ръка и ние преминахме през вратата. От двете й страни стояха двама високи лакеи. Помислих, че са араби. И двамата бяха необикновено силни на вид. Влязохме в огромна зала и аз спрях и неволно възкликнах възхитен. Сякаш от най-хубавите съкровища на средновековна Франция бе избрано най-прелестното и бе събрано тук. Дългите галерии, на една трета от разстоянието до високия сводест таван, бяха в изтънчен готически стил. От тях висяха гоблени, с подобни на които едва ли можеха да се похвалят много музеи в света; а закованите по стените щитове и мечове са били оръжия на покорени крале.

Но Консърдайн не ми даде време да разгледам всичко това. Отново ме хвана за ръка и аз видях до себе си типичен английски лакей с безукорни маниери.

— Томас ще се погрижи за вас — каза докторът. — До скоро виждане, Къркхайм.

— Последвайте ме, сър — поклони се лакеят и ме заведе в миниатюрна ниша в ъгъла на залата. Натисна нещо на украсената с резба стена, която се плъзна настрани, и ние влязохме в малък асансьор. Когато той спря, задвижи се друга стена. Оказах се в спалня, обзаведена също толкова разкошно, колкото и голямата зала. Зад тежка завеса се намираше банята.

На кревата бе проснат вечерен костюм, белоснежна риза, връзка и всички необходими неща. След няколко минути бях измит, обръснат и облечен във вечерния костюм. Той ми беше точно по мярка. Когато лакеят отвори вратата на гардероба, вниманието ми привлече висящото палто. Надзърнах вътре. Там се намираха точните копия на всички вещи, които държах в гардероба си в клуба. Да, те всички бяха тук и когато погледнах етикетчетата на шивачите, навсякъде открих собственото си име. Стори ми се, че лакеят ме наблюдава скрито и очаква да се изненадам, но ако бе така, аз го разочаровах. Моята способност да се удивявам се бе изчерпала.

— А сега накъде? — поинтересувах се аз.

Вместо отговор той отвори подвижната стена и почака да вляза в асансьора. Когато спряхме, очаквах отново да се озовем в голямата зала. Нищо подобно — оказахме се в малък вестибюл, чиито стени бяха облицовани с дъбова ламперия, без мебели и с една врата от черен дъб. До нея стоеше висок арабин, който очевидно ме чакаше, защото лакеят се поклони, върна се обратно в асансьора и стената се плъзна на мястото си.

Арабинът ме поздрави по източен маниер, отвори вратата, отново ме поздрави и аз влязох вътре.

Часовникът удари полунощ.

— Добре дошли, Джеймс Къркхайм! Вие сте точен до секундата — каза някой.

Гласът бе удивително звучен и мелодичен; напомняше изпълнение на орган. Говорещият седеше начело на дълга маса, сервирана за трима. Всичко това видях, преди да срещна очите му; после за известно време загубих способност да виждам каквото и да било. Тези очи, най-живите, които някога бях виждал, притежаваха дълбочината на синия сапфирен цвят. Големи и леко издължени, те проблясваха, сякаш непосредствено зад тях се криеше самият източник на живота. По яркостта си ми напомняха бисери, а по твърдостта си — диаманти. Вежди нямаше и очите не мигаха, като очи на птица или на… змия!

Доста трудно ми бе да се откъсна от тях и да разгледам лицето, върху което бяха разположени. Главата бе необикновено голяма, с високо и широко чело и съвършено плешива. Черепната кутия бе с поразителна вместимост — поне два пъти повече от средната. Ушите бяха дълги, тесни и подчертано заострени в краищата. Носът — тежък, гърбав, а брадичката едра и масивна. Устните, доста пълни, класически източени и неподвижни, наподобяваха гръцка статуя. Цялото това огромно и закръглено лице, мраморнобяло, без нито една бръчица или гънка по него, бе лишено от всякакво изражение. Единственото живо място на него бяха очите и те бяха удивително живи — свръхестествено, ужасяващо живи!

Тялото или поне това, което виждах, показваше, че този човек с мощна гръд притежава невероятна жизнена сила. Още при първия му поглед усетих нещо необикновено, нещо като радиация с нечовешка мощ.

— Седнете, Джеймс Къркхайм — отново прозвуча ехтящият глас.

От сянката зад гърба му се появи прислужник и дръпна приготвения за мен стол от лявата ми страна. Аз се поклоних на необикновения домакин и мълчаливо седнах на посоченото място.

— Вие сигурно сте гладен след дългото пътешествие — каза той. — Много мило от ваша страна, Джеймс Къркхайм, че ми оказахте такава чест и задоволихте каприза ми.

Погледнах го, но не открих и следа от насмешка.

— Задължен съм ви, сър — учтиво отвърнах аз, — за изключително интересното пътешествие. Що се отнася до задоволяването на каприза ви, както го нарекохте, какво ми оставаше да направя, когато вашите пратеници бяха… хм… така убедителни.

— А, да — кимна той. — Доктор Консърдайн действително умее да убеждава. Той скоро ще се присъедини към нас. Пийнете нещо и хапнете.

Прислужникът наля шампанско, аз вдигнах чашата си и мълчаливо, с удоволствие я заразглеждах. Това бе изделие от планински кристал, изящна и доколкото можех да съдя — изключително древна, въобще едно безценно съкровище!

— Да, прав сте — забеляза домакинът, сякаш бях казал мислите си на глас. — Действително е рядкост. Това са чашите на Харун ал Рашид. Когато пия от тях, представям си халифа в обкръжение на любимите му сътрапезници и хурии в двореца му в стария Багдад. Цялата разкошна панорама на арабските нощи се разкрива пред мен. Съхранил ги е за душата ми — продължи той замислено — покойният султан Абдул Хамид. Във всеки случай нему са принадлежали те, преди да ги пожелая.

— Изглежда, сър, вие имате изключителната способност да убеждавате, щом султанът се е съгласил да се раздели с тях — промърморих аз.

— Както забелязахте, Джеймс Къркхайм, моите пратеници са… доста убедителни — подхвърли той с тих глас.

Отпих от виното и не можах да скрия удоволствието си.

— Да — каза моят необикновен домакин, — виното е рядко. То е било предназначено изключително за испанския крал Алфонсо, но пратениците ми бяха… убедителни. Когато пия от това вино, моето възхищение от великолепния му вкус се помрачава само от съчувствие към краля за лишенията, които търпи.

С удоволствие пийнах отново. После са нахвърлих на великолепния дивеч. Погледът ми се спря на златна ваза, украсена със скъпоценни камъни. Тя бе толкова изящна, че неволно се надигнах да я разгледам.

— Работа е на Бенвенуто Челини — осведоми ме домакинът. — Един от неговите шедьоври. Италия в течение на векове го е съхранявала за мен.

— Но Италия никога доброволно не би се съгласила да даде подобна вещ! — възкликнах аз.

— Не, съвсем доброволно, уверявам ви, съвсем доброволно — учтиво отвърна той.

Тогава започнах да разглеждам стаята, осветена с неярка светлина, и разбрах, че и тя, подобно на огромната зала, е една истинска съкровищница. Ако и половината от съдържанието й са оригинали, цената й надхвърля милиони. Но това не може да бъде! Дори американски милиардер не може да събере такива неща.

— Оригинали са — каза той, сякаш отново бе прочел мислите ми. — Аз съм колекционер — всъщност най-големият в света. Събирам не само картини, скъпоценности, вина и други плодове на човешкия гений, колекционирам мъже и жени — онова, което неточно се наричат души. Именно затова вие, Джеймс Къркхайм, сте тук!

Прислужникът напълни чашите и постави до мен още една бутилка в кофичка с лед. На масата се появиха ликьори и пури, а самият прислужник като по знак излезе. С интерес забелязах, че той изчезна през друга подвижна стена, която скриваше още един асансьор. Освен това видях, че този човек е китаец.

— Не, манджурец — поправи ме домакинът. — От истински княжески род. Но смята, че службата при мен е голяма чест за него.

Аз кимнах небрежно — обикновена работа. Сякаш прислужници — манджурски князе, вина на крал Алфонсо, чаши от арабските нощи на халифите и вази на Челини се срещат всеки ден. Бях разбрал, че играта, започнала преди няколко часа в Батъри парк, навлиза във второто си действие, и смятах да участвам в нея с най-добрите си маниери.

— Вие ми харесвате, Джеймс Къркхайм. — Гласът продължаваше да бъде лишен от всякакви емоции и устните му почти не помръдваха. — Мислите си: „Аз съм пленник, моето място в света е заето от двойник, дори и най-добрите ми приятели не подозират, че той не съм аз. Човекът, който сега говори с мен е чудовище, безжалостен, безсъвестен и безстрастен интелект, който може да ме унищожи толкова лесно, както се духа свещ“. Вие сте напълно прав, Джеймс Къркхайм.

Той помълча известно време. Реших, че е най-добре да не гледам тези режещо ярки сини очи. Запалих пура и кимнах, като впих поглед в димящия й край.

— Да, прав сте — продължи той. — Но вие не задавате въпроси и за нищо не молите. Гласът ви не трепери, ръцете не помръдват, а в очите ви не личи страх. И същевременно мозъкът ви не дреме, вие сте цял като на иглички и искате да се хванете за нещо, което би ви дало някакво преимущество. Като жител на джунглата с невидимите антени на нервите си усещате опасността. Всяко ваше сетиво е нащрек и търсите пролука в омоталата ви мрежа. Усещате ужас, но външно не личат никакви следи. Само аз го долавям. Вие ми харесвате много, Джеймс Къркхайм. По душа сте истински играч!

Той отново млъкна и ме изгледа над ръба на чашата си. Заставих се да срещна погледа му и да се усмихна.

— Вие сте на тридесет и пет години — продължи той. — Отдавна ви следя. За пръв път привлякохте вниманието ми с работата си за френската секретна служба през втората година на войната.

Пръстите ми неволно стиснаха чашата. Аз бях сигурен, че освен мен и шефа ми никой друг не знае нищо за тази опасна работа.

— Така се случи, че не противоречахте на моите планове. — Гласът продължаваше да бъде без никаква интонация. — Затова вие… още продължавате да съществувате. Втори път привлякохте вниманието ми, когато решихте да върнете изумрудите на Спирадов, които комунистите пазеха в Москва. Изобретателно ги подменихте с копия и избягахте с оригиналите. Те не ми бяха нужни, имам си по-красиви и скъпи. Затова ви позволих да се върнете при хората, които ви бяха наели. Но смелостта на плана ви и хладнокръвната храброст, с която го изпълнихте, доста ме развлякоха. А аз обичам развлеченията, Джеймс Къркхайм. И това, че съвсем равнодушно приехте… неадекватната награда, доказваше, че за вас приключенията са по-важни. Вие, както казах вече, сте истински играч.

Независимо от всичко не успях да сдържа изумлението си. Делото Спирадов премина в пълна тайна. Аз настоях никой освен собственика да не знае за връщането на изумрудите. Те бяха препродадени като обикновени скъпоценности и историята им никъде не се споменаваше. Комунистите и досега не са забелязали подмяната и няма да я забележат, както смятах, докато не решат да ги продадат. Но този човек знаеше!

— Тогава реших да… как да го кажа… да ви получа за себе си — обясни той. — Ала времето още не бе дошло. Отидохте в Китай по молба на Рокбилд. Причината бе древна и неясна легенда, но вие намерихте гробницата и на гърдите на превърналия се на прах принц Су Кансе — брошките с нефрити. Взехте ги, но бяхте заловен от разбойника Ки Ванг. Открихте слабото място на хитрия грабител и съзряхте единствения начин да избягате със скъпоценностите. Той също е играч и вие го знаехте. И ето че при една игра на карти в палатката му заложихте брошките срещу две години робство. Мисълта, че можете да станете негов роб, и то доброволно, развесели разбойника. Освен това той разбираше каква ценност представляват за него мозъкът и храбростта ви. Затова се съгласи. Вие забелязахте, че преди започването на играта той изкусно беляза картите. Одобрявам ловкостта, с която белязахте другите. Ки Ванг сбърка картите. Щастието се оказа на ваша страна. Спечелихте играта.

Бях направо изумен, изправих се и го загледах втренчено.

— Не искам повече да ви заинтригувам — и ми посочи със знак да седна. — Ки Ванг често ми е полезен. В различни страни много хора изпълняват молбите ми, Джеймс Къркхайм. Ако бяхте загубили, Ки щеше да ми изпрати брошките и би се погрижил от главата ви да не падне косъмче. Защото знаеше: мога по всяко време да ви поискам от него!

Аз въздъхнах, седнах и усетих как се затръшва някакъв безмилостен капан.

— После — погледът му не се откъсваше от мен — ви подложих отново на изпитание. Два пъти мои хора се опитаха да отмъкнат от вас брошките. Съзнателно, в нито един от опитите не планирах стопроцентов успех. Иначе вие бихте ги загубили. Оставях по някоя вратичка, която да можете да използвате, ако имате достатъчно ум да я видите. Вие успяхте и това наистина ме развлече. И бях доволен!

Той се наведе напред:

— Сега стигаме до днешната вечер. За нефритите получихте солидна сума. Но изглежда играта престана да ви интересува. Вие се насочихте към друго развлечение — глупостта да играете на борсата. В плановете ми не влизаше да печелите оттам. Знаех какви книжа купувате. И извърших известни действия. Без да бързам, долар след долар, ви прибрах всичко. Може би предполагате, че методът, който приложих спрямо вас, повече подхожда за крупен финансист, отколкото за собственик само на няколко хиляди. Но не е така. Дори и да имахте милиони, краят ви щеше да бъде същият. Разбрахте ли поуката?

С усилие на волята потиснах надигащият се у мен гняв.

— Разбрах — отвърнах късо.

— Обърнете внимание! — прошепна той и за миг ярките му очи се изпълниха с мрак. — И така, ние стигаме до сегашната вечер. Бих могъл лесно да ви хвана и да ви доставя тук било вързан, било пребит, било приспан с наркотици. Но това са методи на убийци, на лишените от въображение диваци от нисшите слоеве. Пък и аз не бих усетил никакво удоволствие. След такава грубиянска работа вие нямаше да уважавате разума, който стои зад нея. Не, постоянното наблюдение, което най-сетне ви накара да започнете открита игра, двойникът ви — един великолепен актьор, той ви изучава в продължение на няколко седмици и сега се наслаждава на живота в клуба, всичко изпитано от вас, бе предварително планирано с цел да ви покаже изключителния характер на организацията, която ви повика. И отново отбелязвам: поведението ви ми хареса. Можехте да се съпротивявате на Консърдайн. Но ако бяхте постъпили така, щяхте да покажете липса на въображение и на истинска храброст. Пак щяхте да бъдете тук, но аз щях да бъда разочарован. Доста ме позабавлява отношението ви към Уолтър и Ева — девойката, която съм предвидил за велико дело и я подготвям за него. Сигурно ви е удивило как са се оказали там, нали? Само пет минути след като седнахте на пейката в Батъри парк, на всички околни станции на метрото седнаха подобни двойки. Уверявам ви, нямахте никакви шансове да избягате. Всяка ваша постъпка бе предвидена и бяха взети мерки да се обезвреди. Цялата полиция на Ню Йорк не би могла да ми попречи днес да ви получа. Защото аз ви повиках, Джеймс Къркхайм!

Изслушах тази удивителна смесица от тънки ласкателства, прикрити заплахи и гигантски хвалби с усилващо се изумление. Накрая станах.

— Кой сте вие? — запитах направо. — Какво искате от мен?

Свръхестественото синьо на очите непоносимо проблесна.

— Понеже всички на Земята, към които се обръщам със заповеди, ги изпълняват — бавно ми отвърна той, — можете да ме наричате… Сатана! И ви предлагам възможността заедно с мен да управлявате този свят — срещу определена цена, разбира се!