Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Морз (7)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Secret of Annexe 3, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвияна Петрешкова-Златева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Колин Декстър. Поздрави от рая
Първо издание
Издателска къща „АБАГАР“, София
ISBN 954–8004–45–3
Превод от английски: Силвияна Петрешкова-Златева, 1992
Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1992
Фотографика: Любомир Калев, 1992
Редактор Теодор Михайлов
Печат: ДФ „АБАГАР“, В. Търново
c/o ANTHEA, Varna
Pan Books Ltd, 1987
История
- — Добавяне
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Сряда, 8-ми януари, следобед
Felix qui potuit rerum cognoscere causas[1]
В 17:00 ч. мистър Джеймс Прайър, охрана на Пълномощничеството, взе ключовете за велосипеда си и се приготви да си тръгва. Преди това огледа за последен път рецепцията, за да се увери, че всичко, което трябва да бъде заключено, е заключено. Наистина, беше странно, че полицията се заинтересува от единственото чекмедже, което не бе заключено — това, в което той пазеше всички пропуски с изтекъл срок, пъхнати в пластмасовите им калъфи. Като например партидата от пропуски на последната група строителни работници, от която полицията бе взела вече два пропуска: този на Уинстън Грант, карибиец, когото Прайър си спомняше съвсем ясно; и на един мъж на име Уилкинс, който бе управлявал жълтия подемен кран стоял над сградата на Пълномощничеството през летните месеци. След като Морс бе позвънил рано сутринта, Прайър набързо бе прегледал останалата част от тази партида и се бе зачудил, дали има и други престъпници сред тези обикновени лица. Но всъщност, човек никога не знае: той много по-силно от други хора го осъзнаваше.
Този следобед Уилкинс бе склонен към сътрудничество относно подробностите по случая, с изключение що се касаеше до самото убийство, което той упорито и категорично отказа да обсъжда под какъвто и да бил предлог: като че ли това бързо „пречистващо“ признание бе парализирало способността му да възприема извършеното като волеви акт, за който трябва да се носи отговорност. Но за останалото той говореше изчерпателно и свободно; от показанията му не изскочи нищо изненадващо, нищо ново. Естествено, той изрази надеждата, че за Уинстън Грант ще има смекчаващи вината обстоятелства, въпреки че останалите (и най-вече Луис) считаха, че подобен съучастник би трябвало да има повече от ясна представа за деянията си.
Що се отнася до Маргарет Бауман, единственото, което Уилкинс можеше да каже, бе че нееднократно я е взимал от козметичен салон в Оксфорд и Луис със съжаление поклати глава, когато разбра, че това е първото място, на което той се бе обаждал — там, където му бяха отказали даването на поверителна информация. Към съдбата на Маргарет в момента Уилкинс като че ли не проявяваше особен интерес. Той нямал (така каза) ни най-малката представа къде е заминала; но може би полицията ще се насочи към многобройните й роднини в Олнуик, или Бъруик, или Нюкасъл, или където и да са те. От своя страна, той може би се радваше, че се е отървал от жената. Тя му бе донесла само неприятности, въпреки, че той признаваше, че вината за това развитие на нещата бе повече негова, отколкото нейна… Но сега всичко бе свършило. И (както бе казал) той чувстваше някакво странно облекчение.
Малко след 18:30 ч. сержант Филипс придружи Уилкинс до Сейнт Олдейтс, където двамата с Грант щяха да бъдат временно, очаквайки (в скоро време) решението за преместване в затвора (за по-дълъг срок) и милосърдието на Нейно Величество.
Морс настоя двамата с Луис да приключат работата си за деня. А Луис тъкмо затваряше папката по делото за Хотел „Хауърд“, когато погледът му попадна върху едно писмо, което досега не бе виждал: то започваше „Това е любовно писмо…“ Той с изумление прочете първите няколко реда — докато стигна до заключението, че неизвестният подател е чел биографията на Томас Харди…!
Дали да не каже на Морс? Той отново прочете писмото с най-голям интерес.
Да, да, да!
В 19:00 ч. Морс (Луис мислеше, че си е тръгнал) се върна отново в канцеларията си.
— Слушайте, Луис! Този Уилкинс е един от най-изпечените мошеници, е които сме си имали работа! Давате ли си сметка? Той ми замаза очите за най-важното нещо в цялата история! И знаете ли какво е то? Това, че Уилкинс е бил — е! — безнадеждно влюбен в Маргарет Бауман и би направил всичко — направил е всичко — за да я запази. Всъщност той е убил съпруга й, за да я запази! И по същия начин, Луис, той и сега би направил всичко, за да я запази! Спомняте ли си какво каза той снощи? Само погледнете протокола, Луис, там където говори за паспорта!
Луис намери документа и прочете на глас:
— Аз я посъветвах да се качи на някой кораб и да отиде на континента — далеч от всичко.
— Но тя не се вслуша в съвета ви?
— Не, не можеше. Тя няма паспорт, а се страхуваше да подаде молба, защото знаеше, че всички я търсят…
— Господи, какъв глупак съм, Луис! Колко ли лъжи ни е наговорил тоя? Че снощи е била у дома му? Че е била при сестра си в Нюкасъл? Има ли тя въобще сестра, Луис? О, господи! Нямала паспорт, така ли? И ние му вярваме! И не следим корабите…
— Или самолетите — добави Луис тихо.
— Не, не вярвам! — каза Морс след минута.
— Какво ви безпокои, сър?
— Светкавично изпратете телекс до Гетуик! Вземете списъка на пътниците на полет номер какъв беше там!
— Нали не мислите, че…?
— Да мисля? Почти съм сигурен, Луис!
Когато Луис се върна от телексната кабина, Морс вече бе облякъл палтото си и се канеше да излиза.
— Спомняте ли си онова писмо, написано ви от незнайна обожателка, сър?
— Вие откъде знаете?
— Оставили сте го в папката.
— О!
— Забелязахте ли марката на писмото?
— Лондон. Е, и?
— Лондон? Наистина ли? (Луис говореше така, като че ли предварително знаеше отговорите.) — Много хора от цялата страна ходят на разпродажбите в Лондон, нали? Искам да кажа отвсякъде — от Оксфорд, да речем — може някой да отиде на януарските разпродажби и да пусне писмото в някоя пощенска кутия до Падингтън.
Морс се намръщи.
— Какво точно се опитвате да ми кажете, Луис?
— Само се питах, дали имате представа кой ви е написал това писмо, това е всичко.
Ръката на Морс бе на дръжката.
— Вижте, Луис! Нали знаете каква е разликата между нас? Вие не използвате достатъчно очите си! Ако го правехте — и ако го бяхте направили напоследък — щяхте съвсем точно да знаете кой е написал писмото.
— Да?
— Да! И става така, Луис — след като така Неочаквано проявявате такъв интерес към личните ми дела — че довечера аз ще заведа точно тази дама, която ми е написала писмото на едно прекрасно място. Ако не възразявате, разбира се.
— Къде ще я водите, сър?
— Ако искате да знаете, ще ходим в Хотел „Спрингс“, близо до Уолингфорд.
— Казват, че било доста скъпо място, сър.
— Ще делим сметката наполовина — надявам се, че това поне разбирате? — Морс намигна щастливо на Луис и излезе.
Луис също се усмихваше щастливо, когато позвъни на жена си и й каза, че скоро се прибира.
В 19:50 ч. дойде телекса от Гетуик: в полета, обявен за 12:05 до Барселона, в списъка на пътниците освен мистър Едуард Уилкинс е имало и мисис Маргарет Бауман, посочила като адрес Чипинг Нортън, Оксфорд.
В 20:00 ч. Луис облече палтото си и излезе от управлението в Кидлингтън. Той не бе съвсем сигурен дали Морс ще бъде доволен или недоволен от новината, която щеше да научи. Но последното нещо, което щеше да направи, бе да звъни в Хотел „Спрингс“. Той се надяваше — и то много — че Морс ще прекара добре и ще си хапне добре. Що се отнася до него самия, неговата жена вероятно вече бе приготвила яйцата и пържените картофи. И той се почувства щастлив от живота.