Колин Декстър
Поздрави от рая (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед

Едно време той беше лекар, но сега е предприемач; и това, което сега върши като предприемач, го правеше и когато беше лекар.

(МАРШЪЛ)

Луис трудно можеше да си спомни случилото се през следващите два часа на вечерта на 1-ви януари. Голяма част от първоначалното вълнение се бе загубила, дори вестта за убийството вече не бе така поразяваща. Хотел „Хауърд“ сега бе едно доста неприветливо място, стаите с високи тавани бяха осветени от неонови лампи, гостите стояха или седяха на малки групи, тихи, сериозни и в очакване. Морс го бе помолил да провери заедно с Филипс имената и адресите на всички, които бяха отседнали в хотела, както и накратко да разпита лично колкото може повече от свидетелите — а Филипс да продължи с останалите. Накара го също така да направи кратко описание на събитията в хотела от предната вечер, както и да настрои предавателите си (почти в метафизичен смисъл, както се оказа) за всякакви възможни сигнали от някой неподозиран психопат или за задгробни послания от наскоро починалия. Празненствата — всички, включително и пантомимата — бяха отменени и сега хотелът бе строго тих, без никакво почукване на билярдни топки откъм стаята за игри, което подсказваше, че едно убийство е наистина сериозно нещо.

Самият Луис никога не бе посрещал Коледа или Нова година извън дома си откакто бе женен. И въпреки че знаеше, че семейният път не е застлан с рози, той никога не бе изпитвал необходимост да се откъсне от своята скромна къща-близнак горе в Хедингтън по време на такива празници. И все пак сега — колкото и да е странно, предвид обстоятелствата — той за пръв път започна да съзира някои от възможните привлекателни страни: нямаше налудничаво търчане до супермаркета в последния момент, нямаше приготовления в предпразничните дни на пълнежи и сосове, нямаше лепкави тенджери за стъргане, нямаше купища съдове за миене. Да! Може би Луис щеше да подхвърли тази идея на „своята половинка“, тъй като докато разпитваше гостите един след друг, му стана ясно, че всички са се забавлявали чудесно. Докато не са намерили убития мъж.

Луис имаше смътна представа къде точно е Морс през цялото това време, въпреки че (Луис отчасти бе чул) Главният инспектор доста време разговаря с жената от рецепцията — една (както Луис по-късно видя) доста приятна дама, която говореше тихо и донякъде с буржоазен маниер, който приятно контрастираше с грубите въпроси, задавани и от Морс — той очевидно все още бе раздразнителен след пререканията с неудачника Филипс и не му правеше впечатление, че излива лошото си настроение върху всички, включително и Сара Джонстън.

Малко след 22:00 ч. полицейският лекар се върна в сградата на хотела, с неизменната цигара с неизтръскана пепел между устните си, черна чанта в едната ръка и два листа хартия формат A4 в другата.

— Боже мой, приберете ги, Морс! — започна лекарят, докато тримата — Макс, Морс и Луис — сядаха в празната стая за игри.

— Хайде, Макс, давай! — каза Морс.

Лекарят хвърли бегъл поглед към бележките си, след което започна.

— Първо — той е член, Морс.

— Той е какъв?

— Той е член на организацията „Бели англо-саксонски протестанти“, въпреки че със същия успех би могъл да бъде и католик, разбира се.

— Разбира се.

— Второ — възрастта му е между тридесет и четиридесет години, въпреки че всъщност би могъл да е на двадесет и девет или на четиридесет и една.

— Или на четиридесет и две — каза Морс. Лекарят кимна: — Или на двадесет и осем.

— Продължавай!

— Трето — висок е пет фута и седем и половина инча. Искате ли го в метри, Морс?

— Не, доколкото данните в инчове са точни.

— Не мога да гарантирам.

— Господи!

— Четвърто — маскиран е като карибиец.

— Голямо откритие!

— Пето — има перука: черна, къдрава.

— Нещо, което би служило добре на някои от нас!

— Шесто — има плитки.

— Какви?

— Дълги, тънки снопчета коса, преплетени и на краищата им са закачени мъниста.

— Видях ги! Само не знаех…

— Седмо — тези плитки са прикрепени към вътрешността на шапката, с която е бил.

Морс кимна.

— Осмо — това е една торбеста шапка с голям връх, от плат на черно-сиво-бели карета, напълнена с тоалетна хартия. Искате ли да знаете марката?

— Не!

— Девето — лицето му е начернено с боя, която се използва в театралните постановки.

Морс кимна отново.

— Десето — тази чернилка стига до яката на ризата, точно около врата. Обратната страна на ръцете му също е намазана, Морс, но не и дланите.

— Това важно ли е?

— Единадесето — лекарят не обърна внимание на въпроса, — светлосинята му риза има шест копчета отпред, закопчани са всички, освен последното, с дълги ръкави, очевидно е съвсем нова и по всяка вероятност я е облякъл за пръв път. Морс не каза нищо.

— Дванадесето — белите му панталони са направени от някаква евтина лятна материя, тук-таме поизносена.

— И нищо в джобовете — каза Морс, но не под формата на въпрос.

— Тринадесето — той има три синджира около врата си: кинкалерия, която може да се купи от всеки оказион.

Морс започна да показва признаци на нетърпение.

— Четиринадесето — на пода точно между двете легла имаше чифт слънчеви очила, с доста изправени дръжки.

— Искате да кажете, че са паднали от ушите му?

— Те наистина са паднали от ушите му.

— Разбирам.

— Петнадесето — фалшиви мустаци, прилепени със силно лепило, все още напълно държащи се над горната устна.

— Защо казвате „прилепени“, вместо просто „залепени“?

— Шестнадесето — чифт високи до коленете ботуши с високи токове, силно лъснати, от изкуствена кожа.

— Макс, вие сигурен ли сте, че на леглото не е била жена? — Седемнадесето — времето на смъртта: трудно е да се определи.

— Това можеше да се очаква.

— Предположението е за шестнадесет до двадесет и четири часа, преди да бъде открит трупа. Но температурата в стаята е около точката на замръзване, което винаги би могло да обърка изчисленията.

— Тоест?

За пръв път лекарят като че ли не изглеждаше особено доволен от себе си:

— Както вече казах, Морс, много е трудно.

— Но вие никога не давате точно предположение за това кога…

— Плащат ми за да съобщавам факти.

— А на мен ми плащат за да открия кой е убил горкия човек, Макс. — Но, изглежда, че Морс не правеше особено впечатление на тъжния лекар, който запали нова цигара, преди да продължи.

— Осемнадесето — причина за смъртта? Силен удар, вероятно само един, през челото, като костта е пукната над дясното око през носната издатина до лявата скула.

Морс мълчеше.

— Деветнадесето — той е бил черноработник, съдейки по ноктите му.

— Ето, че стигате до същността.

— Не, Морс. Почти свършвам.

— Имате предвид, че ще ми кажете кой е той?

— Двадесет — той е бил дюстабанлия.

— Искате да кажете, че е имал плоски стъпала?

Лекарят се усмихна тъжно.

— Да, Морс, приживе той е имал плоски стъпала, което се е запазило и след смъртта му.

— Какво подсказва това, Макс?

— Може би той е полицай, Морс. — Лекарят стана, а пепелта от цигарата падна върху жилетката му. — Ще ви дам писмения доклад колкото мога по-бързо. Във всеки случай не тази вечер. — Той погледна часовника си. — Имаме половин час ако искате да отскочите до „Гардънър’с“? Аз съм с кола.

За момент Луис помисли, че Морс ще устои на изкушението.