Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Морз (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wench is Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
GeOrg (2008)

Издание:

Колин Декстър. Мръсницата е мъртва

Първо издание

АБАГАР ХОЛДИНГ — София

Превод от английски Станислава Вергилова и Снежана Анастасова, 1993

Снимка на корицата Динамир Предов, 1993

Редактор Теодор Михайлов

Художествен редактор Боряна Занова

Печат ДФ „АБАГАР“ — Печатница В. Търново

с/о Anthea, Varna

ISBN 954-8004-68-2

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Мисълта е в абсолютна зависимост от стомаха, но въпреки това хората с отлични стомаси не са най-добрите мислители.

(Волтер, в писмо до Даламбер)

През целия ден във вторник периодично му се повръщаше. В сряда направо започна да повръща начесто. В четвъртък често му се повдигаше, но в действителност стигаше до повръщане само от време на време. Рано сутринта в петък — обезводнен, вял и безкрайно изтощен, той едва-едва намери сили да се добере до телефона и се опита да се извини на шефовете си от полицейското управление в Кидлингтън за почти сигурното си неявяване на работа в този късен ноемврийски ден.

Когато в събота сутринта се събуди, с радост установи, че се чувства значително по-добре и действително, седнал в кухнята на ергенския си апартамент в северната част на Оксфорд, облечен в пижама на раета, ярки и натрапливи почти колкото тези на шезлонгите в „Лидо“, той дори започна да разсъждава дали стомахът му е в състояние да се справи с една бисквита, когато телефонът иззвъня.

— Тук Морс — обади се той.

— Добро утро, сър! (приятен глас). — Ако може да изчакате за момент — началникът на полицейското управление би искал да говори с вас.

Морс зачака. Нямаше кой знае какъв избор, нали така? Никакъв избор нямаше всъщност, затова той се зае да разглежда заглавията във вестника, който пощальонът току-що пусна през отвора за пощата в тясното антренце — късно естествено, както всяка събота.

— Свързвам ви с господин началника — обади се същият приятен глас — един момент, моля!

Морс не каза нищо, но почти бе готов да отправи молба към Бога (голямо събитие за евангелистки атеист като него) Стрейндж да побърза към телефона и да съобщи, каквото има да съобщава… На челото му започнаха да избиват капки пот и с лявата си ръка той затърси в джоба на пижамата носна кърпа.

— А-a! Морс? Ало? Моите съболезнования, че си излязъл малко от строя, момче! Но не си единственият, да знаеш! Шуреят и той — чакай да си спомня кога беше?

— Преди една-две седмици като че ли. Не! Лъжа те — май преди три. Но то е все едно дали са две или три, нали така?

Потта пак бе избила на още по-големи капки по челото на Морс и той я избърса още веднъж, докато в отговор издаваше по задължение някакви одобрителни възклицания.

— Надявам се, че не съм те извадил от леглото?

— Не, не, сър.

— Добре! Добре! Аз просто реших да звънна да разменим една-две думи. Слушай… виж сега, Морс! (Очевидно Стрейндж бе стигнал до някакво решение).

— Днес няма нужда да идваш! Изобщо няма никаква нужда! Освен естествено, ако внезапно не се почувстваш много по-добре. Ние тук ще се справим някакси. То гробищата са пълни все с незаменими люде… Нали?

— Благодаря, сър. Много любезно от ваша страна, че се обадихте. Много съм трогнат… но аз по принцип тази събота и неделя не съм дежурен…

— Така ли? А! Ами много добре тогава! Това е… много добре, нали? Тъкмо ще полежиш малко.

— Сигурно, сър — отвърна Морс изтощено.

— Обаче казваш, си на крак, така ли?

— Да, сър!

— Виж какво, по-добре направо си легни, Морс! Така хубаво ще си починеш… в съботата и неделята, искам да кажа… нали? То на човек, като не е разположен, точно това му трябва — почивка в леглото, нищо друго. Той и онзи шарлатанин, докторът, това казал на шурея… чакай, кога беше…?

По-късно Морс помнеше, че бе приключил културно телефонния разговор — с изразена съответна загриженост за здравето на шурея на Стрейндж; помнеше също, че за трети път бе прокарал ръка по челото си — сега вече много мокро и ледено студено — и после бе поел един-два пъти дъх с все сила…, след което бе хукнал към банята…

Мисис Грийн, жената, която идваше да чисти вторник и събота сутрин, бе тази, която набра номера на „Бърза помощ“ и извика линейка. Тя бе намерила своя работодател седнал и облегнат на стената в антрето — в съзнание, видимо трезв и в относително приличен вид, като се изключат тъмнокафявите петна отпред по оная шарена пижама — петна, които на цвят и вид съвсем точно напомняха на утайката в машинка за кафе. А тя знаеше много добре какво означават те, защото онзи нетактичен, жесток доктор й бе дал да разбере (пет години бяха минали вече от този случай), че ако е бил повикан веднага, мистър Грийн може би все още щеше да е…

— Да, точно така, — чу се тя да казва, учудващо властно взела нещата в свои ръце, — точно от южната страна на колелото при Бенбъри Роуд. Да! Ще ви чакам.

В 10.15 часа същата тази сутрин Морс неохотно, но и без съпротива се съгласи да бъде настанен отзад в линейката, където, обут в домашни пантофи, облечен в чиста пижама и загърнат в бодливо сиво одеало, зае отбранителна позиция, седнал срещу една госпожа на средна възраст в бяла престилка, която очевидно бе приела отказа му да легне на носилката като персонална обида. Същата госпожа сега кисело и мълчаливо тикна едно бяло емайлирано легенче в скута му, когато той повърна отново — обилно и шумно, докато линейката се изкачваше по „Хедли уей“, после зави наляво към комплекса на болницата „Джон Радклиф“, за да спре накрая пред отделението „Спешни случаи, произшествия и злополуки“.

Докато чакаше изпънат (този път на болничната количка), Морс си даде сметка, че за това време можеше да си е отишъл поне пет-шест пъти, без никой да забележи кончината му. Но той по природа бе нетърпелив (особено в хотел, когато чакаше да му поднесат закуската), тъй че вероятно не бе минало чак толкова дълго време, докато облеченият в бяла престилка помощник-лекар го разхождаше, без да бърза, из въпросите на една анкета, която започваше с въпрос за името на най-близкия му роднина (в случая вече несъществуващ) и стигаше до религиозните му предпочитания (също така, уви, вече несъществуващи). И все пак, щом приключиха ритуалите по приемането — щом както се казва, влезе в братството и подписа молбата за членство — Морс се оказа обект на все по-засилващо се внимание. Отнякъде изпълнително се появи една млада медицинска сестра, с лявата си ръка измъкна часовник изпод твърдо колосаното капаче на джоба на престилката си, а с дясната му измери пулса. След което пристегна сковаващите го черни ремъци над лакътя му с ненужна (според Морс) жестокост и записа откритията си относно кръвното му налягане в един разграфен картон (надписан МОРС, Е.) така невъзмутимо сякаш искаше да покаже, че единствено крайно драматични отклонения от нормата биха могли да й дадат повод за тревога. Същата сестра най-сетне реши да обърне внимание на въпроса за температурата и Морс се озова легнал, чувствайки се донякъде като малоумен със стърчащия от устата му термометър, който впоследствие бе изваден, градусите отчетени, показанията очевидно намерени за незадоволителни, термометъра тръснат със сила още три пъти със замах като за бекхенд в мач по тенис на маса и поставен отново, все така дискомфортно, точно под езика му.

— Ще оживея ли? — осмели се да попита той, когато сестрата добави новите резултати към данните в картона.

— Имате температура — отговори неразговорливата девойка.

— Аз, кой знае защо, мислех, че всеки човек има температура — промърмори Морс.

Но в момента сестрата му бе обърнала гръб, за да се занимае със следващия пациент.

В отделението току-що бяха докарали едно младо момче с омазани в кал крака и тяло почти изцяло скрито под огромна фанела за ръгби на черни и червени раета; по диагонал през челото му минаваше ужасяваща рана, която му придаваше вид на циклоп. Но както се стори на Морс, момчето се чувстваше съвсем като у дома си, докато помощник-лекарят (същият) го разпита най-изчерпателно за подробности от живота му, религиозната му принадлежност и роднините му. И когато с неизменна непосредственост то изчака сестрата (същата) да събере данни за неговите ритми със слушалката, часовника и термометъра, Морс не можа да не завиди на фамилиарността, установила се незабавно между младия кавалер и също толкова младата дама. Внезапно — и едва ли не болезнено — Морс си даде сметка, че тя — младата дама, го е видяла — него, Морс точно такъв, какъвто е: един мъж, добрал се с борба до петдесетте, на път вече да изпита леко подронващите достойнството страдания от хернии и хемороиди, възпаления на пикочния тракт и — естествено — стомашни язви.

Емайлираното легенче бе оставено под ръка и Морс отново повръщаше силно, макар и непродуктивно, когато един млад ординатор (вероятно наполовина от годините на Морс) застана до него и огледа данните от бързата помощ, администрацията и медицинския персонал.

— Нещо с корема ви изобщо не е наред — това ясно ли ви е?

Морс сви рамене.

— Всъщност още никой нищо не ми е обяснил.

— Но човек не е нужно да е Шерлок Холмс, за да изпита подозрение, че нещо с вътрешностите му генерално не е наред, нали?

Морс тъкмо бе на път да отговори, когато докторът продължи:

— А вие сте приет току-що, мисля? Ако мистър … Морс — така ли? — Ако почакате малко, ще се опитаме да ви обясним нещо повечко веднага щом сме в състояние. Съгласни ли сте?

— Аз всъщност съм добре — отговори главният полицейски инспектор, като лежеше по гръб и се опитваше да разпусне възела, затегнал се здраво някъде дълбоко в мускулите на рамото му.

— Боя се, че вие никак не сте добре! В най-добрия случай имате язва, която внезапно е решила да се спука и да предизвика кръвоизлив. — Някъде в диафрагмата си Морс изпита леко, но остро пробождане от тревога. — А в най-лошия — имате това, което наричаме „перфорирана язва“, и ако това действително се окаже така…

— Ако това се окаже така…? — повтори немощно Морс. Но младият лекар не пожела да отговори за момента и продължи в следващите няколко минути да побутва, натиска и мачка издутата плът в областта на корема му.

— Намерихте ли нещо? — запита Морс е тънка, малко изкуствена усмивка.

— Няма да е лошо да смъкнете някой и друг килограм. Черният ви дроб е увеличен.

— Стори ми се, казахте, че имам проблеми със стомаха!

— О, да, разбира се! Получил сте стомашен кръвоизлив.

— Това… това какво общо има с черния ми дроб?

— Пиете ли много, мистър Морс?

— Ами повечето хора пийват по нещо почти всеки ден, нали така?

— Пиете ли много! — (същите думи — половин тон по-ниско от раздразнение).

Дотолкова небрежно, доколкото му позволяваше надигащата се в гърдите му паника, Морс за втори път сви рамене:

— Е, не се отказвам от някоя и друга халба бира.

— Колко пиете седмично?

— Седмично ли? — изтъня гласът му и лицето му потъмня като на дете, на което току-що са задали сложна задача за умножение наум.

— Ами дневно тогава? — подсказа услужливо докторът.

Морс раздели вярната цифра на три.

— Ами, да речем, две или три.

— Концентрати пиете ли?

— От време на време.

— Какви концентрати?

Морс сви отново опъналите се от напрежение рамене.

— Скоч — понякога се почерпвам с по глътка „Скоч“.

— Една бутилка за колко време ви стига?

— Зависи колко е голяма.

Но Морс усети още на секундата, че опитът му за шега не се възприема и бързо умножи по три.

— Една седмица или десетина дни — горе-долу толкова.

— Колко цигари пушите на ден?

— Осем — може би десет… — отговори Морс. Започваше да свиква и този път без труд раздели на три.

— Нещо като спорт изобщо практикувате ли — разходки, бягане, велосипед, тенис…?

Но преди да успее да прибегне до собствената си аритметика, на Морс му се наложи да се пресегне за емайлираната съдинка, оставена така, че да му е под ръка. И докато повръщаше, този път ефективно, лекарят огледа с известно безпокойство подобните на утайка от кафе кафеникави парченца, примесени с издайнически ярко червените петна кръв — кръв, лишавана ежедневно от кислород от изобилните количества никотин и щедро размесвана е алкохол.

За известно време впоследствие Морс бе леко замаян. По-късно обаче той бе в състояние да си спомни как една сестра се навежда над него — същата младичка сестра отпреди; спомняше си красивите лакирани пръсти на лявата и ръка, които стиснаха отново часовника в шепа и бе в състояние едва ли не да разчете мислите й, когато, сбърчила чело, тя присви очи над сложната аритметика от броя на ударите на сърцето му за половин минута и тридесет секунди, отмервани от часовника й…

В този момент той усети, че ангелът на смъртта е разперил крила над главата му и го обзе внезапен вледеняващ страх, защото за пръв път в живота му до него стигна мисълта за края. И макар за миг само във въображението му се мярна хвалебствен некролог — думите, мечтани от всеки смъртник.