Колин Декстър
Поздрави от рая (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, следобед

— Има ли някой там? — попита той.

(УОЛТЪР ДЕ ЛА МАР, „Слушателите“)

Ако, както изглеждаше най-вероятно, извършителят на убийството в Хотел „Хауърд“ трябваше да бъде търсен сред неколцината гости, настанени в пристройката в Новогодишната нощ, беше крайно време да се огледат по-внимателно подробностите, свързани със семействата Палмър и Смит, гостите (сега вече изчезнали), които бяха обитавали съответно Пристройка 1 и Пристройка 2. Луис гледаше регистрационните бланки пред себе си, всяка от тях изцяло попълнена и привидно съвсем невинна.

Адресът на семейство Палмър, един и същ и на регистрационната бланка, и на предварителната кореспонденция, бе посочен като Чизуик Рийч 29А, а телефонистката потвърди, че такова жилище наистина има и че в Лондонския телефонен указател има абонат на име Палмър, Ф. (без уточнение дали е мъж или жена). Луис видя, че веждите на Морс съвсем леко се повдигнаха, като че ли се позачу и на неговата интелигентност, но от своя страна Луис отказа да приеме, че всеки, който е бил в състояние да се озове по някаква случайност в пристройката на Хотел „Хауърд“, автоматично може да бъде убиец. Той набра номера и изчака, докато отсрещния телефон звъня около минута, а след това остави слушалката.

— Може би бихме могли да изпратим някого там?

— Не още, Луис. Продължавай да звъниш през половин час.

Луис кимна и погледна бланката на семейство Смит.

— Какъв им е адресът? — попита Морс.

— Тузарско място, както изглежда от надписа, „Олдбрикъм, 22Спринг Стрийт, Глостър“.

Този път веждите на Морс се повдигнаха малко повече.

— Охо! Дай да погледна! — каза той.

И докато направи точно това, Луис го видя бавно да поклаща глава, а краищата на устата му да се разтягат в усмивка.

— Готов съм да заложа всичките си спестявания, че няма такъв адрес!

— Нищо не искам да залагам.

— Познавам мястото, Луис. Би трябвало и ти да го знаеш! Това е улицата, на която живееха Джуд и Сю Фоули!

— Аз познавам ли ги?

— От „Невзрачния Джуд“, Луис! А „Олдбрикъм“ е името, което Харди използва вместо Рединг, ако си спомняш.

— Да, бях забравил за момент — каза Луис.

— Умно! — Морс отново поклати глава, като че ли в знак на одобрение на литературните предпочитания на мистър и мисис Джон Смит. — Няма реална причина да опитваме, но… — Луис долови въздишка от страна на момичето от 192^[1], когато то чу Луис да иска номера на Смит, Дж. След известна пауза съобщи, че няма абонат с такова име на Спринг Стрийт в Глостър. Последвалото обаждане в полицията в Глостър установи, че в града няма улица, наречена Спринг Стрийт.

Луис отново позвъни в Чизуик; никой не се обади.

— Смяташ ли, че трябва да се занимаем със старата Дорис — Дорис Аркрайт? — попита Морс. — Може би тя е поредният мошеник.

 

 

Но преди да предприемат нещо в тази насока, дойде пратеник от патологичната лаборатория с предварителното лекарско заключение. Аматьорски написаният доклад добави малко към онова, което вече се знаеше или предполагаше от разследванията предната вечер: възраст между тридесет и пет и четиридесет и пет години; ръст пет фута и осем и половина инча („През нощта е пораснал с един инч!“ — отбеляза Морс); нямаше следи от дърво, стъкло или пък стомана по значителната по размери лицева рана, причинена най-вероятно от единичен силен удар; зъбите бяха в изключително добро състояние за мъж от тази възрастова група — само с три малки пломби вляво, едната от тях направена съвсем наскоро; в стомаха имаше няколко вида зеленчуци, но видът им подсказваше, че скоро не е била приемана нова храна.

По същество това бе всичко, което се съдържаше в доклада. Нямаше по-обстойна информация по такива ключови въпроси като времето на настъпване на смъртта, а по-скоро поредица от медицински термини, като „надорбитална кухина“ и „интраорбитална пукнатина“, на които Морс съвсем спокойно не обърна особено внимание. Но имаше бележка от лекаря, надраскана с разкривен почерк в долната част на доклада. „Морс, големите разкъсвания и контузии през цялата повърхност от носа до ушите са голяма пречка за непосредственото разпознаване — което не дава и възможност за правене на ясни снимки — а също така прави и лицето доста мъчителна гледка за роднините. Във всеки случай, хората винаги се променят, когато умрат. Що се отнася до времето на настъпване на смъртта, нямам какво да добавя към окончателната си преценка от вчера. Накратко, знаете толкова, колкото и аз и бих се изненадал, ако се окаже, че знаете нещо повече. Макс.“

Морс прегледа доклада по възможно най-бързия начин, който, ако трябва да бъдем верни на истината, далеч не бе светкавичен. Той никога не бе могъл да чете бързо и винаги бе завиждал на онези свои колеги, чиито очи имаха способността мълниеносно да стигат до центъра на страницата, като същевременно обръщат внимание и на това, което е написано отляво и отдясно. Но две неща — две прости и важни неща — бяха отчайващо ясни; и Морс ги облече с думи:

— Не знаят кой е той, Луис, не знаят и кога е умрял. Както винаги!

Луис се ухили:

— Въпреки това, той не е лошо старче.

— Трябва да се пенсионира! Твърде е стар! И пие много! Не, той не е лошо старче, както казвате, но се боя, че е започнал да залязва.

— Веднъж и Вие ми казахте, че залязвате, сър!

— Всички сме затам!

— Да отидем ли да огледаме и другите спални? — Луис говореше енергично и стана, като че ли изгаряше от желание да подтикне към по-целенасочена дейност сякаш изпадналия в летаргия Морс.

— Да не искате да кажете, че може да са забравили кредитните си карти?

— Никога не се знае, сър. — Луис прехвърляше голямата връзка ключове, които Биниън му беше дал, но Морс като че ли нямаше желание да се раздвижва.

— Да отида ли сам, сър? Морс най-после стана.

— Не! Нека да отидем и да огледаме стаите. Вие сте напълно прав. Започнете от стаята на семейство Палмър.

В стаята на семейство Смит, Пристройка 2, Морс се огледа без особен ентусиазъм (та нали прислужницата бе почиствала пристройки 1 и 2 през деня?), след което отгърна чаршафите на двойните легла, после отвори чекмеджетата на тоалетката и надзърна в гардероба. Нищо. В банята се виждаше, че някой от семейство Смит се е къпал сравнително скоро, тъй като двете големи бели хавлии бяха леко влажни и сапунът от нишата на стената бе използван, както и двете тумбести чаши, които стояха над мивката. Но Морс беше сигурен, че тук няма какво да се разбере. Не беше оставено нищо. В кошчето за боклук нямаше скъсани писма. Единствено на килима имаше няколко следи, най-вече до вратата, оставени от обувки и ботуши, с които бе тъпкано по снега и кишата. Във всеки случай, Морс беше почти сигурен, че семейство Смит, които и да бяха те, нямаха нищо общо с престъплението, тъй като, според него той беше съвсем наясно как те двамата се бяха озовали в Хотел „Хауърд“, регистрирайки се в последния момент и тръгвайки си веднага, щом се бе разбрало за убийството на Балард. „Смит, Дж.“ (Морс бе почти убеден в това) беше застаряващ мениджър от средния ешелон, налетял на младата си секретарка, който е казал на многострадалната си съпруга, че се налага да отиде на бизнес-конференция в Мидлъндс за Нова година. Подобно поведение бе нещо обичайно, Морс знаеше това; вероятно нямаше смисъл да се занимават повече с този въпрос. Все пак искаше му се да се запознае с нея, тъй като според останалите гости тя била приятна и привлекателна жена. Той седна на едното легло и взе телефона.

— Мога ли да ви помогна? — беше Сара Джонстън.

— Знаете ли какво е първото нещо, което ви казват, когато отидете на курс за работещи на рецепцията?

— О! Това сте вие.

— Казват ви никога да не питате „Мога ли да ви помогна?“

— Мога ли да ви попреча, инспекторе?

— Обаждаха ли се по телефона семейство Смит, докато бяха тук?

— Не от стаята си поне.

— Но би трябвало да е отразено в сметката им, искам да кажа — ако са се обаждали на някого?

— Да-а, би трябвало. — В гласа й имаше леко колебание и Морс я изчака да продължи. — Всеки телефонен разговор автоматично се регистрира.

— Тогава няма проблем.

— Ами… инспекторе, ние тъкмо преглеждахме сметките, ще проверим отново, но сме почти сигурни, че мистър и мисис Смит не Са уредили сметката си, преди да си заминат.

— Защо не сте ми го казали досега? — грубо попита Морс.

— Защото… аз… не знаех — отвърна Сара, изговаряйки отчетливо и тихо думите, като едва устояваше на изкушението да му затвори телефона.

— Колко дължаха?

Отново на отсрещния край се усети колебание.

— Те поръчаха шампанско в стаята, а това не е евтино…

— Никой не си поръчва евтино шампанско в хотел, нали?

— Поръчали са четири бутилки…

— Четири? — Морс тихичко си подсвирна. — И каква точно е била тази реколта, на която не са могли да устоят?

— Било е „Вьов Клико Понсарден“ 1972 година.

— Добро ли е?

— Както казах, скъпо е.

— Колко скъпо?

— По 29,75 лири бутилката.

— Колко? — Морс отново подсвирна и интересът му към семейство Смит очевидно се възобнови. — Четири бутилки по двадесет и девет лири са… Пфу!

— Мислите ли, че е важно? — попита тя.

— Кой прибира празните бутилки?

— Манди — момичето, което оправя стаите.

— И къде ги оставя?

— Има няколко щайги зад кухнята.

— Някой друг заинтересува ли се от избата с шампанско?

— Не, не мисля.

— Тоест, би трябвало да ги има тези четири празни бутилки от 72-ра или какво беше там?

— Да, предполагам.

— Не сте ли сигурна?

— Не знам.

— Добре, проверете — веднага, моля ви.

— Добре.

Морс се върна в банята и без да вдига чашите, се наведе и ги помириса една след друга. Но не бе сигурен дали те въобще миришат на шампанско, въпреки че едната съвсем ясно миришеше на някаква ментова паста за зъби. Връщайки се обратно в спалнята, той отново седна на леглото, чудейки се дали има нещо в стаята или нещо, отнасящо се до нея, което да е пропуснал. Въпреки това, той не можеше да открие нищо, нито дори и най-смътна причина за подозрение. Беше на път да тръгне, когато на вратата се почука и влезе Сара Джонстън.

— Инспекторе, аз… — горната й устна трепереше и беше съвсем ясно, че може всеки момент да се разплаче.

— Съжалявам, че бях малко груб към вас — започна Морс.

— Аз не за това. Просто…

Той стана и леко обхвана раменете й.

— Не е необходимо да ми казвате. Онзи скъперник Биниън е, нали? Не стига, че не е получил пари от семейство Смит за новогодишния им престой, но има и липса от сто и деветнадесет лири — така ли е?

Тя кимна и когато зад големите кръгли стъкла проблеснаха сълзи, Морс леко повдигна очилата й и тя се облегна на рамото му, а капките се затъркаляха по бузите й. И накрая, когато вдигна глава и леко се усмихна, тя изтри с опакото на ръката си мокрите си страни, а инспекторът извади единствената си кърпа, някога бяла, а сега мръсно сива и я натика в ръцете й. Тя се канеше да каже нещо, но Морс я изпревари.

— Е, моето момиче, няма да се безпокоите заради Биниън, нали? Нито пък заради онези — семейство Смит! Аз ще се погрижа да ги намерим — рано или късно.

Сара кимна.

— Съжалявам, че бях толкова глупава.

— Забравете за това!

— Спомняте ли си за бутилките от шампанско? Е, в щайгата са останали само три. Вероятно са взели другата със себе си — няма я там.

— Може би не са я изпили цялата?

— Не е много лесно да се разнася полупразна бутилка с газирано питие.

— Е, да, не можете да я затворите плътно, нали?

Тя се усмихна, чувствайки се много по-щастлива сега и се улови, че гледа Морс и се пита, дали той има жена или пък поредица от приятелки, или пък изобщо не се интересува от такива неща. Трудно беше да се каже. Тя съзнаваше също, че като че ли изобщо не бе на себе си през последните няколко минути. И това наистина бе така.

— По-добре ли сте? — чу гласът му тя, но интересът му към състоянието й не продължи дълго и той не каза нищо, когато тя се обърна и излезе от спалнята.

След няколко минути Морс подаде главата си от стаята на Пристройка 1 и видя Луис, коленичил до тоалетката.

— Намерихте ли нещо? — попита той.

— Още не, сър.

 

 

При завръщането си в Оперативния щаб Морс позвъни в патологичната лаборатория и успя да открие лекаря.

— Може ли да е било бутилка, Макс?

— Възможно е — съгласи се мрачният лекар. — Но ако е така, тя не се е счупила.

— Искате да кажете, че дори и вие бихте успели да откриете някакви парчета стъкло по лицето на убития?

— Дори и аз.

— Мислите ли, че при подобен удар една бутилка би се разбила?

— Ако е било бутилка, искате да кажете.

— Да, ако е било бутилка.

— Не знам.

— Е, как мислите, дявол го взел!

— Зависи от бутилката.

— Бутилка от шампанско?

— Откога не съм виждал такава, Морс!

— Имате ли представа дали онзи, който е убил Балард, е бил левак или го е ударил с дясната ръка?

— Ако е играел тенис с дясната ръка, сигурно е нанесъл нещо като бекхенд^[2]; ако е бил левак, вероятно е ударил смеш^[3].

— Рядко си така любезен!

— Опитвам се да помогна.

— Е, нашият тенисист с лявата или с дясната ръка е замахнал?

— Не знам — каза лекарят.

 

 

Луис дойде след четвърт час, за да съобщи на доста киселия си шеф, че щателното претърсване на апартамента на семейство Палмър не е дало абсолютно никакви резултати.

— Няма значение, Луис! Нека отново опитаме да позвъним на Палмър.

Но от мястото, където седеше, Морс успя да чуе звукът за свободно и някак си да почувства, че поне засега никой няма да вдигне телефона.

— Май не ни върви много този следобед, а? — каза той.

— Има още много време, сър.

— А старата Дорис? Дали да не й позвъним? Сигурно тя поне си е вкъщи — и си грее мазолите на радиатора.

— Искаш аз да опитам?

— Да!

Но в района на Кидърминстър на Уорстър Роуд 114 не фигурираше никаква Аркрайт под никакви инициали. Имаше обаче абонат на този адрес и след известни разяснения от страна на Луис във връзка с характера на разследването, служителят му даде номера. На който той и позвъни.

— Мога ли да говоря с мис Дорис Аркрайт, моля?

— Мисля, че сте сгрешили номера.

— Нали е Уорстър Роуд 114?

— Да.

— И нямате мис или мистър Аркрайт?

— Тук е месарски магазин, човече.

— А, разбирам. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо.

— Просто не мога да повярвам! — каза Морс тихо.