Колин Декстър
Поздрави от рая (19)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
2-ри/3-ти януари

Любовта е силна като смъртта; ревността е жестока като гроба.

(ПЕСЕНТА НА СОЛОМОН viii, 6)

Цялата тази история набираше скорост като че ли от само себе си. За Маргарет Бауман това беше като каране на кола с повредени спирачки по стръмен наклон — единственият изход е да управляваш с реакции на състезател набиращата скорост кола и да се молиш да стигнеш до равното без фатален сблъсък. Но да спреш по средата е абсолютно невъзможно.

Преди около година тя за пръв път бе осъзнала, че съпругът й показва недвусмислени признаци на пиянство. Имаше дни, когато той не слагаше в устата си нито капка алкохол; но имаше периоди, когато, два-три пъти седмично, тя се връщаше от работа и го намираше в някакво полусънно състояние и със забавени реакции след поглъщането вероятно на голямо количество алкохол, а забележките й само възбуждаха у него една притаена грубост и жестокост, което силно я плашеше. Дали се дължеше на пиянството му това, че (за пръв път откакто бяха женени) му бе изневерила? Тя не бе сигурна. С годините всеки от тях се бе променил, тя знаеше това. Но Том, съпругът й, като че ли бе претърпял основна промяна в характера си и тя все повече се ужасяваше от мисълта, че той ще разбере за връзката й и се тревожеше, че може да извърши ужасни неща с нея, с него, а може би и със себе си, ако узнаеше истината. Изневярата й бе продължила през края на лятото и по-голямата част от есента и чак тогава тя бе започнала да разбира, че всяка подобна връзка е изпълнена с толкова рискове, колкото и бракът. През първите няколко седмици бе достатъчен по един следобед седмично; той можеше да работи понякога през уикенда, а да си взема почивен ден през седмицата, а това лесно можеше да се съчетае с нейния собствен свободен следобед (в четвъртък), когато двамата се любеха в неговата собствена къща, която някога е била градски съвет в Северен Оксфорд. Така беше в началото; през първите два-три месеца бе интересно да е с него — той бе грижовен, стараеше се да й достави удоволствие. Но с течение на времето той (подобно на съпруга й) се бе променил: бе станал по-рязък в някои отношения, по-взискателен, по-неразговорчив, а собствения му стремеж за сексуално удовлетворяване (това бе съвсем ясно на Маргарет Бауман) изпълваше следобедните им занимания. Впоследствие той искаше да я вижда все по-често, дори я принуждаваше да измисля за пред шефа си поредица от посещения при зъболекари, лекари и неизлечимо болни роднини; или да се преструва пред съпруга си, че работи извънредно поради натрупване на недовършена работа. И докато тя в някаква степен презираше мъжа заради това, че така безпаметно бе позволил цялата му открита любов към нея да дегенерира до несдържана похотливост, все пак и нейната природа имаше физическа страна, и тя беше едновременно и груба, и егоистична, и взискателна, точно както и той, което правеше от двамата почти идеални партньори в леглото. Простата истина бе, че колкото повече той я използваше и злоупотребяваше с нея, толкова повече сексуално удоволствие успяваше да изтръгне от нея, а и толкова по-гордо тя осъзнаваше, че е физическият обект, към който е насочен видимо ненаситния му апетит към тялото й. Всъщност, към последната четвърт на годината тя започна да подозира, че се нуждае толкова от него, колкото и той от нея, въпреки че дълго време отказваше да признае, дори и пред себе си, всички последствия от подобно подозрение. Но после й се наложи да погледне фактите направо. Скоро той започна да предявява твърде много изисквания към нея, като я умоляваше да се виждат дори за половин час по обяд, когато (честна дума) тя по-скоро би предпочела чаша червено вино и сандвич с шунка в „Росната капка“ в компанията на своята приятелка и колежка Гладис Тейлър. И тогава дойде моментът да се свалят картите, което тя бе очаквала рано или късно да се случи. Той я бе помолил да напусне съпруга си и да отиде да живее при него: било време да напусне човека, когото не обича и да отиде при този, когото обича. И, въпреки че тя почти бе на път да каже „да“, в крайна сметка отговорът й беше „не“.

Защо Маргарет Бауман бе отказала по този начин и тя самата трудно можеше да обясни. Вероятно защото (поне засега) това щеше да й създаде големи безпокойства. Доста мрачния, възпълен и само отчасти успял в живота мъж, който беше неин съпруг, беше човекът, с когото от толкова години насам тя бе преживяла толкова много. А имаше и толкова други неща, които трябваше да се обмислят, преди просто ей така да зареже всичко: вноските за колата, застраховките за живот, ипотеката на къщата, семейните приятели и роднините, съседите, дори разочарованията, кавгите и досадата, които като че ли ги свързваха по някакъв своеобразен начин. Имаше, може би, и още една по-особена причина, поради която тя бе отказала. Гладис (през пролетта Маргарет бе започнала работа в отдела, където работеше Гладис) й бе станала много близка приятелка; веднъж в „Росната капка“ тя бе споделила с Маргарет, как понякога нейният съпруг й е изневерявал и как в продължение на месеци след това тя се е чувствала толкова наранена и унизена, че е мислела, че едва ли ще може отново да се съвземе. „След като той е правил това с мен — бе признала тя, — аз едва ли бих и помислила да го направя на някой друг.“ Тя беше казала нещо съвсем просто и то без да влага в него кой знае каква морална поука, но въпреки това ефектът му се бе оказал значителен…

Точно в този четвъртък следобед, когато бе казала своето окончателно „не“, те се бяха скарали жестоко и тя се бе почувствала леко обезпокоена от проблясналата в очите му прикрита страст към насилие. Въпреки че впоследствие той се успокои, тя установи, че в продължение на цялата следваща седмица се опитва да се извинява, като се започне от онзи прословут четвъртък следобед. Това обаче бе неприятна грешка от нейна страна, тъй като следващите две седмици се превърнаха в кошмар. Той й бе позвънил в работата и тя бе успяла да вдигне телефона преди колежките си, докато техните очи бяха като залепени върху нея (от чисто любопитство, надяваше се тя), слушайки как тя обещава да му се обади. Което и бе направила, молейки го разумно и трезво просто да остави нещата да отлежат няколко седмици и да се види дали ще се решат от само себе си. После бе дошло първото писмо, изпратено в работата й — приятно и мило, в което той я умоляваше да подновят обичайните си срещи. А после, когато тя не отговори на първото писмо, дойде второ, което бе изпратено до дома й и което тя бе взела от изтривалката пред входната врата в една влажна и тъжна ноемврийска сутрин, когато отиваше на погребение. Том още не беше станал и тя набързо бе отворила плика и бе прегледала писмото — жестокото, обвинително, всяващо страх писмо, което тя бе пъхнала на дъното на чантата си, чувайки изскърцването на стълбите горе.

Когато същата сутрин седеше на масата срещу съпруга си, тя изглеждаше погълната от съдържанието на половин дузина брошури, които бе взела предния ден на обяд от „Съмъртаун Тревъл“ и които съдържаха подробности за пътешествия — от леки разходки по хълмовете на Западна Англия до свиващи дробовете изкачвания в подножието на Хималаите. И колко силно тя желаеше нейният любовник да е мъртъв в този момент!

До следващата сряда вечерта Том Бауман не каза на жена си, че е открил писмото. За нея това бе мъчително изживяване, но Том не изпадна в гняв, нито пък заплаши с физическо насилие. Замисляйки се после, тя почти би искала да е така; толкова по-страшна бе промяната, която бе настъпила у него, а това като че ли съживи пазителите на дверите на нейния разум: в гласа и погледа му се усещаше твърдост; мислите му бяха необичайно завоалирани; имаше целенасоченост в страховитите му внушения; а, в основата на всичко това, (подозираше тя) беше ужасяващо порочната и злопаметна ревност към мъжа, който се бе опитал да отнеме жена му. Това, което каза тази вечер, бе толкова безсмислено, толкова измислено, така глупаво, че думите му не бяха достигнали до нея като някакъв възможен или планиран опит за отмъщение. И все пак бавно и неумолимо нещата, които той й бе казал онази вечер бяха задействали поредица от самоускоряващи се събития, кулминирали в убийство.

Дори сега, след всичко станало, тя осъзнаваше противоречивостта на своите мисли, мотиви, надежди — а това не й даваше покой. След като изгледа късните новини по БиБиСи–2, тя взе четири таблетки аспирин и си легна, като (за щастие!) успя да заспи почти веднага. Нов един и четвърт през нощта отново се събуди и през следващите четири часа очите й непрекъснато се мятаха в горящите си орбити, също както и мислите в главата й, сякаш някакъв оператор ги беше включил на „бързо“, а после бе изпаднал във вцепенение пред уредите.

Същата тази нощ, нощта на 2-ри януари, Морс имаше приятно освежителен и леко еротичен сън (за жена с голям лейкопласт на глезена), в който се бе потопил доста дълбоко. Когато се събуди в 6:30 ч. сутринта, той си каза, че само ако бе имало свободна двойна стая предната вечер… Но нямаше навика да съжалява за пропуснатото в живота и имаше завидната способност да превъзмогва разочарованията. Спомняйки си едно предаване, което бе слушал миналата седмица за вредата от холестерина (семейство Луис очевидно го бяха пропуснали), Морс реши да се откаже от изкушението да хапне нещо пържено на закуска в ресторанта и в 9:10 се качи от втори перон на влака за Рийдинг. В купето за втора класа имаше още двама души: в единия ъгъл седеше един (също небръснат) ирландец, който не каза почти нищо освен „Добро утро, сър!“, но който непрекъснато се усмихваше, като че ли от сутринта за него бе грейнало ярко слънце; в другия ъгъл, хубаво младо момиче с шалче ала „Лейди Маргарет Хол“ (както Морс го определи) се мръщеше докато четеше дебел том с есета на антропологическа тематика, като че ли светът се бе вкиснал и влошил през нощта.

За Морс това беше метафора.