Колин Декстър
Поздрави от рая (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Сряда, 8-ми януари, следобед

Голата истина скрива най-добре лъжите, Тъй като голотата е най-добрата маска.

(УИЛИАМ КОНГРИЙВ)

Морс седеше в канцеларията на груповия началник Бел на Сейнт Олдейтс в очакване на Луис, на когото се бе паднала честта да вземе показанията от човека, когото бяха арестували същия ден в дома му в югоизточен Оксфорд.

— Дяволски умно, ще знаете! — повтаряше Бел.

Морс кимна; той харесваше Бел — въпреки че не твърде много — и усети, че му се ще Луис да побърза със заниманието си.

— Добре изпипано все пак! — каза Бел. — Главният ще бъде доволен.

— Може и да ми даде ден-два почивка до края на десетилетието.

— Въпреки това, ние сме ви много признателни — нали го знаете?

— Да — каза почти искрено Морс.

В един и четвърт дойде еуфорично настроеният Луис, който остави на бюрото пред Морс четири страници с показания.

— Може би има някои езикови грешки тук-там, сър, но като цяло това е едно истинско литературно произведение; мисля, че ще се съгласите.

Морс взе показанията и прегледа последната страница:

по нормален начин, но бяхме затруднени и аз загубих работата си през ноември, а бях единственият в състава с жена и четири деца, за които да се грижа. Получавах социални помощи, но нещата се влошиха и тогава се появи това. Трябваше само да направя както той ми каза и не беше много трудно. Наистина нямах избор, тъй като силно се нуждаех от парите, не че исках да направя нещо, което е лошо. Знам какво се е случило, понеже го прочетох в „Оксфорд мейл“, но когато се съгласих, просто направих това, което ми казаха и тогава не знаех защо е всичко това. Много съжалявам за всичко. Моля да отбележите, че съм го казал, защото обичам жена си и децата си.

 

Продиктувано на сержант Луис, Отдел за разследване на криминални престъпления, Кидлингтън, от мистър Уинстън Грант, работник (безработен), живущ на Роуз Хил Гардънз 29, Роуз Хил, Оксфорд, 8 януари.

— Е, някоя и друга грешка — промърмори Морс.

— Тук ли да го държим? — попита Бел.

— Той си е ваш — каза Морс.

— А обвинението — официално?

— „Съучастничество в убийство“, предполагам — но аз не съм юрист.

— „Участие в убийство“, може би? — предложи Луис, който за последен път бе изглеждал тъй щастлив, когато по-голямата му дъщеря за пръв път съобщи, че е бременна.

Когато се върнаха в управлението в Кидлингтън, Морс седна на старото кресло от черна кожа, при което изглеждаше (поне за момента) спокойно отпуснат. Мъжът, арестуван на Гетуик преди около два часа, бе вече на път за Оксфорд и щеше да пристигне (както Морс научи) след около петнайсетина минути. Беше време да вкуси от удоволствието.

Самият Луис знаеше какво точно се е случило в Новогодишната нощ в Пристройка 3; знаеше, също, че убиецът на Том Бауман нито е стъпвал в основната част на хотела, нито се е маскирал в каквито и да било дрехи. И все пак, що се отнася до начина, по който Морс бе стигнал до истината, той се чувстваше смутен като малко момче, отишло за пръв път на представление на фокусник.

— Какво точно ви накара да мислите така, сър?

— Основното беше, както ти казах, че убиецът е всички сили се е опитал да ни убеди, че престъплението е извършено колкото може по-късно: след полунощ. Но, както самият вие правилно отбелязахте, Луис, няма никакъв смисъл да се върши подобно нещо, ако убиецът е стоял през цялото време след това в хотела от около осем часа вечерта докъм един часа през нощта. Но то има смисъл, ако късно вечерта той не е бил там и ако през това време е имал някакво алиби!

— Но, сър…

— В този случай имаше три улики, които трябваше да ни насочат към истината много по-рано. Всяка от тях, сама по себе си, е нещо съвсем банално, но взети заедно — е… Първата важна улика дойде най-вече от Сара Джонстън — единствената наистина ценна и помогнала ни с нещо свидетелка в този случай — и то беше следното: че мъжът, представящ се като „Мистър Балард“ не е ял нищо тази вечер! Втората съществена улика — също предложена на вниманието ни, между другото, от мис Джонстън — е фактът, че „Мистър Балард“ е оставял петна по всичко, до което се е докосвал тази вечер! Ето, че стигаме до третата важна улика — най-простата от всички, която ни се навира в очите от самото начало. Тя е толкова очевидна, че никой от нас — никой! — не й обърна ни най-малкото внимание: фактът, че мъжът, представящ се за „Мистър Балард“ е спечелил наградата за най-добър маскараден костюм!

Разбирате ли, Луис, на всяка от тези улики може да се гледа по два начина — сложен и прост. А досега ние ги разглеждахме неправилно, разглеждахме ги по сложния начин.

— Разбирам — каза Луис, който нищо не разбираше.

— Да вземем например яденето — продължи Морс.

— С него направо се затруднихме, нали? Аз прочетох съвсем внимателно това, което добрият стар Макс бе написал в доклада си относно съдържането на дебелите черва. А вие, Луис, бяхте много доволен, когато мис Джонстън спомена, че някой се е обаждал да пита какво е менюто. Защо някой ще се обажда да проверява дали няма начин да се отърве от неизбежната новогодишна пуйка? И знаете ли какво не направихме след цялата тази еуфория, Луис? Не си зададохме един съвсем прост въпрос: ако нашият човек не е вкусил нищо от първите две ястия, не би ли трябвало да предположим, че е огладнял? И дори ако му е било казано да крие храната в специална торба, човек би могъл да се изкуши при следващите ястия — особено при вида на няколко сочни свински котлети. Така че, Луис — помислете съвсем просто! — защо той не е взел една-две хапки?

— Както казахте, сър, казали са му да не го прави, тъй като е било жизненоважно.

— Не! Все още разсъждавате прекалено сложно, Луис. А има съвсем прост отговор, виждате ли! Карибците не ядат свинско! Сега да се върнем на историята с петната, които този човек е оставял по всичко, до което се е докосвал — дори и след полунощ! Ние събрахме всички доказателства, нали? Взехме показания от мис Палмър, от мисис Смит, от мис Джонстън за това, как този тип е изпоцапал палтата и блузите им. И почти стигнахме дотам — е, Луис, поне аз го направих — че дадохме за анализ петната, за да се види дали са едни и същи, както и да се открие откъде е взето мазилото и — е, тук пак тръгваме по сложния път! Простата истина е, че всеки грим засъхва след два-три часа; отначало оставя следи по разни неща, но не след дълго това вече не се случва. Да, но в този случай е продължил да създава проблеми. И простият отговор на тази конкретна загадка е, че нашият човек е искал да остави следи късно вечерта; той нарочно е сложил още мазило по ръцете си; и нарочно е поставял ръцете си там, където те биха оставили петна. Така ли е, Луис? Той е имал парченце от това мазило в джоба си и към края на празненството е натъркал отново дланите си.

И сега стигаме до финала. Мъжът е спечелил награда и ние направихме какви ли не предположения за това; той е бил най-старателният от групата, имал е най-голямо въображение; така умело е бил гримиран, че никой не е могъл да го познае; горял е от нетърпение да грабне първата награда в състезанието по дегизиране. И всичко това са пълни глупости, Луис, при това отново сложни. Истината е, че последното нещо, което той е искал, е било да привлича вниманието върху себе си, като печели състезанието. А най-простото тук е, че ако искате да се маскирате и да спечелите първа награда, да речем като Принц Чарлз, най-добрия начин да го направите е да сте самият Принц Чарлз. И ние трябваше да подозрем, че човекът, който се е облякъл в карибските одежди и който така убедително се е държал през цялата нощ като карибиец, вероятно го е постигнал благодарение на факта, че наистина е бил карибиец!

— Мистър Уинстън Грант.

— Да. Мистър Уинстън Грант! Човекът, когото всъщност аз срещнах пред „Фрайърс“ снощи! И ако някой ви каже, Луис, че няма случайности на този свят — кажете му да ми се обади и аз ще го убедя в обратно!

— Не е ли по-правилно да се каже „обратното“? — попита Луис.

— Този човек е бил строителен работник; той е работил на няколко обекта из Оксфорд — включително и при Пълномощничеството; загубил е работата си поради кризата в строителната индустрия; нуждаел се е от пари, за да издържа семейството си; направено му е извънредно щедро предложение — още не знаем колко щедро; и той се е съгласил да приеме срещу заплащане — както той е виждал нещата — една малка роля за няколко часа на Новогодишно празненство в един Оксфордски хотел. Съмнявам се, че някога ще разберем по-големи подробности, но…

Сержант Филипс почука и съобщи, че задържаният е в стаята за разпити. И Морс се усмихна. И Луис се усмихна.

— Само довършете това, което казвахте, сър, става ли?

— Наистина, няма какво повече да се каже. Уинстън Грант вероятно е бил доста внимателно инструктиран, това е ясно. Първо, той е трябвало да влезе в хотела направо от улицата и е било необходимо да изчака момента, когато Маргарет Бауман преднамерено отвежда Сара Джонстън да разглежда надписите в дамската тоалетна — надписи, дело на самата Маргарет Бауман. После, сигурен съм, че му е било казано да говори колкото се може по-малко с останалите и да се придържа близо до Маргарет Бауман, все едно че се интересуват повече един от друг, отколкото от това, което става около тях. Но той не успява да се измъкне от състезанието за най-добър костюм! Предполагам също, че са му казали да не яде нищо — ако може да го направи, без твърде много да привлича вниманието на останалите; и помнете — в това той е бил подпомогнат от Биниън, който е направил схема за разпределението на ястията по масите. Но, Луис, може би ние прекалено много надценяваме начина, по който всичко това е било предварително обмислено. Преди всичко, той е трябвало до края да поддържа тази заблуда: хвърлил е всичките си усилия да се преструва на черен — въпреки че наистина е бил черен. И имало един прост начин, по който тази заблуда е можела да бъде поддържана — като намаже чернилка по ръцете си — ръце, които и без това са си били черни — така че всеки, който се докосне до него, да повярва, че той не е черен, а е всъщност бял човек. И точно това, Луис, е направил той в по-късните часове, оставяйки нарочно незаличими петна по очевидни места — като например реверите на белите шлифери, с които са били мис Палмър и мисис Смит…

— И бялата блуза на Сара Джонстън.

— Бежова, всъщност — каза Морс.

За сержант Филипс всичко беше нещо като déjà vu^[1], когато поднови бдението си на вратата на стаята за разпити; краката му все още го боляха, очите му отново оглеждаха полупразната стая: дървената маса с подпори, върху която имаше пластмасова чаша за кафе (пълна) и пепелник (все още празен); а зад масата бе същият русоляв мъж със свеж тен, който бе седял там и предната вечер — мистър Едуард Уилкинс.