Колин Декстър
Поздрави от рая (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сряда, 1-ви януари, следобед

Затворете прозореца, спуснете завесите, скрийте тази коварна луна.

(ТОМАС ХАРДИ)

Под надзора на лекаря санитарите със замръзнали нозе най-после бяха закарали покрития с бял чаршаф труп в моргата на Олд Редклиф в 23:30 ч. и Луис се радваше, че предварителната работа по случая бе свършена. Двамата мъже, които вземаха отпечатъци, си бяха тръгнали малко след единадесет часа, а десетина минути след тях бе тръгнал и младият фотограф с остра коса, сграбчил дръжката на своя фотоапарат със светкавица подобно на отровна змия. Самият лекар бе потеглил със стария си черен „форд“ в дванадесет без четвърт, а хотелът изглеждаше странно притихнал, когато Луис последва Морс през кишавия и почернял сняг до стаята, наречена Пристройка 3, където двамата мъже бяха за втори път тази вечер, като сега се опитаха да вникнат по-дълбоко в ситуацията.

Непосредствено вляво в просторната стая (около шест на четири и половина метра) имаше вграден гардероб от бяло дърво, в който висяха девет пластмасови закачалки. До него имаше тоалетка, чекмеджетата на която (както вече видяхме) бяха съвсем празни, а върху нея лежаха рекламна брошура на хотела и картичка, на която на ръка бе написано: „Добре дошли — Вашата стая е приготвена лично от Манди“; в ъгъла имаше цветен телевизор, а между него и тоалетката стоеше една висока около метър поставка, върху която имаше чайник, малка кана за чай, две чаши с чинийки и правоъгълен пластмасов поднос с малки отделения, съдържащи пакетирани бисквити, пакетчета нескафе, захар, чай и малки кофички с мляко „Идън Вейл“.

До отвъдната стена имаше дълъг радиатор, който стигаше точно до рамката на също толкова дългия трикрил прозорец, средната част на който бе затворена, а лявата и дясната все още бяха отворени навън под ъгъл от около 45 градуса, като тъмнозелените завеси бяха спуснати само наполовина. Навсякъде около прозореца бе разпръснат прахът за вземане на отпечатъци, а на няколко места с черен флумастер бяха оградени вероятни източници на информация.

— Може би — каза Морс, а по гръбначния му стълб премина тръпка — трябва да предприемем първите си положителни стъпки в този случай, а Луис? Хайде да затворим тези проклети прозорци! И да включим радиатора!

— Не се ли безпокоите за отпечатъците, сър?

— Няма да ни помогне особено в арестуването на някого, ако влезем в интензивното отделение с бронхопневмония.

(В този момент Луис се почувства безотговорно щастлив.)

Леглата-близнаци заемаха повечето от площта на стаята, като в горната си част бяха опрени до дясната стена, под дълга полица от бежова пластмаса, на която се намираха копчетата за пускане на телевизора, радиото, високоговорителите, лампите, както и звънец за събуждане; и всичко това бе придружено с инструкции, които се струваха напълно неразбираеми на Луис. На малка масичка между двете легла имаше телефон с бутони, а на поличката под него бе Библията, като че ли поставена там от настоятелните ангели-хранители. Стените и таванът бяха боядисани в много бледо ябълковозелено, а подът бе изцяло покрит с килим на сиви и зелени квадрати.

Всичко беше подредено, чисто и много приятно, като се изключи неприятното петно засъхнала кръв на по-отдалеченото легло.

Оглеждайки подробно стаята, двамата мъже стигнаха до банята, само два метра на метър и половина, вратата на която беше на около метър навътре и вдясно от входа на Пристройка 3. Точно срещу вратата беше тоалетната с обичайния бял емайл, блестящата белота на който подсказваше за усилията, положени от старателната Манди; вляво имаше мивка с две чаши и малък сапун (неотворен), опаковани в розова хартия с марката „Хауърд“; вдясно беше банята, съвсем малка и с душ, а на стената имаше поличка с втори калъп сапун (също неразопакован). На отсрещната стена, вляво от тоалетната, имаше етажерки с наредени меки бели хавлиени кърпи (очевидно неизползвани) и с поставки за тоалетна хартия и салфетки. Плочките на стените бяха светло масленозелени, а покритието на пода бе в малко по-тъмнозелен, сходен цвят.

— Които и да са били, като че ли не са използвали тези неща, сър.

— Нее. — Морс отново се върна в стаята и застана там, клатейки глава. — Добре, добре. Чудя се дали… — Той опипа няколко от бутоните и копчетата, които би трябвало да служат за пускане на телевизора, но без резултат.

— Да го включа ли, сър?

— Искате да кажете…? — Морс отново придоби замислен вид, докато неясното изображение премина в чист образ и говорителят от късните новини съобщи, че в Бейрут шиитите и християнските милиции са започнали Новата година точно със същата непримирима омраза помежду си, с каквато бяха приключили и старата.

— Странно, Луис — спри това! Човек логично би помислил, че те са използвали поне нещо от всичките тези удобства, нали? — Морс внимателно повдигна покривката на леглото, което бе по-близо до прозореца, но чаршафите бяха недокоснати, като се изключат следите от трупа, намирал се отгоре. Същото се отнасяше и за другото легло — някой би могъл и да е седнал за малко на него, но бе съвсем очевидно, че на нито едно от двете легла не бяха бушували силни страсти.

Луис, който се подаде от банята, бе успял да открие единственото свидетелство за скорошните обитатели на стаята: смачкана хартиена салфетка, изцапана с кафяви петна, която бе единственото нещо в кофата за боклук.

— Като че ли това е единственото, което са оставили, сър.

— Не е кръв, нали?

— Мисля, че е боята от грима.

— Е, поне имаме една следа, Луис.

Преди да тръгнат, Морс още веднъж с лекота отвори вратата (пантите й бяха добре смазани) на гардероба и хвърли последен поглед вътре.

— Май вашите момчета не са взели много отпечатъци тук вътре.

Луис погледна следите от праха за отпечатъци, които бяха разпръснати на няколко места по бялата вход на врата:

— Не бих казал, сър. По-скоро…

— Имах предвид вътре — каза Морс тихо.

Сара Джонстън си легна чак след полунощ и едва в ранните часове успя да заспи неспокоен сън. Мозъкът и непрекъснато се мяташе към странно обезпокоителния главен инспектор; неприязънта й към него непрекъснато нарастваше — към това, което той я бе питал, питал, питал. На моменти, докато бе изслушвал отговорите и, той като че ли не бе проявявал разбиране към нейната наивност или пропуски, на които сякаш гледаше като на непростими грехове. И преди всичко тя се връщаше към упоритото му настояване да се опита да си спомни нещо необичайно, нещо необичайно, нещо необичайно… Думите отекваха в съзнанието й и я безпокояха тъкмо защото беше имало, според нея, нещо необичайно… И все пак това „нещо“ продължаваше да й убягва; на моменти тя като че ли почти успяваше да го сграбчи, а после то отново й се изплъзваше, подобно на хлъзгав сапун по пода на банята.