Колин Декстър
Поздрави от рая (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 2-ри януари, следобед

Асперн Уилиамз искаше да докосне кожата на дъщерята, намирайки я за прекрасна, тоест той бе самотен, а не искаше да е така.

(ПИТЪР ЧАМПКИН, Бденията на Асперн Уилиамз)

Морс премина по застланото с килим фоайе на Хотел „Грейт Уестърн“, където няколко двойки, видимо нямащи какво особено да си кажат, бяха заети с безцелно четене на книги с меки корици, преглеждане на разписания или прехвърляха страниците на лондонския „Стандард“. Очевидно основният проблем тук бе времето, тъй като чрез видеоекран на пътниците се даваше актуална информация за пристигането и заминаването и много погледи се стрелкаха към големия часовник над гишето за носачите, където стояха двама леко надменни мъже в зелени униформи със златни ширити. Беше 17:45 ч.

Обръщайки се надясно и отправяйки се към Бар „Брунел“, непосредствено пред себе си, през въртящата се врата, която водеше към Падингтън Стрийт, Морс успя да види белия надпис ПАДИНГТЪН върху синята табела за метрото. На входа едно табло съобщаваше, че между 17:30 и 18:30 е „щастливия час“, когато всички питиета са на половин цена; с това очевидно бе взета под внимание тълпата от бизнесмени с тъмни костюми и черни куфарчета, които стояха около бара и се опитваха да погълнат колкото се може повече питиета, преди да отпътуват за вкъщи в Слоу, или Рийдинг, или Дидкът, или Суиндън, или Оксфорд. Покрай стените на правоъгълното помещение бяха наредени столове, облечени в имитация на памучно кадифе. След като най-после успя да си купи бира на половин цена, Морс седна до главния вход зад една от свободните маси, покрити с махагонов фурнир. Разделената на три части табличка пред него предлагаше орехи, соленки и бисквити и той се хвана, че с наближаването на стрелките на часовника към шест, все по-нервно заравя пръсти в нея. Чувстваше се почти (той го осъзнаваше!) като неопитен младеж. Точно в 18:00 ч. Филипа Палмър влезе в бара. За да се познаят, те се бяха уговорили, че тя ще носи дамската си чанта в лявата си ръка, а в дясната — брой на лондонския „Стандард“. Но всъщност, тя бе разместила нещата, което за Морс нямаше особено значение; самият той трудно можеше веднага интуитивно да се ориентира къде е изток и къде запад, но нея би я засякъл веднага. Или поне така си каза.

Той стана и тя се насочи към него.

— Главен инспектор Морс? — Лицето й не издаваше никакви емоции: нямаше признаци на нервност, объркване, готовност за сътрудничество, приветливост, чувство за хумор — нищо.

— Нека ви взема нещо за пиене — каза Морс.

Тя свали шлифера си и докато чакаше отново на препълнения бар, Морс я огледа е крайчеца на окото си: 1,65 или 1,70 м. висока, облечена с тюркоазено синя вълнена рокля с навита около врата яка, която подчертаваше заоблените форми на ханша и, но не разкриваше много от останалите й прелести. Когато постави чашата с червено вино пред нея, тя вече бе кръстосала обутите си в найлонови чорапи крака, а изящните й обувки с високи токове подчертаваха малко мускулестите й прасци. Отзад на десния й глезен Морс забеляза парче лейкопласт, сякаш скъпите й обувки съчетаваха извънредната елегантност и мъчителното неудобство.

— Опитах се да пробягам половин маратонско разстояние от благотворителни подбуди — каза тя, следейки погледа и мислите му.

— Да се надяваме, че е за благотворителния фонд на полицията — каза Морс леко.

Очите й се усмихваха почти неуловимо и Морс разгледа внимателно лицето й. Не можеше да се отрече, че е привлекателно, оградено от тъмнокафявата й лъскава коса, примесена е отблясъци от кестеняво. Но най-поразителното у тази жена бяха тъмнокафявите й очи над високите скули. Когато говореше, (с лек акцент на Кокни) се откриваха малките й правилни зъби, а устните й бяха покрити със съвсем лек пласт тъмночервено червило. Много мъже (Морс знаеше) биха я намерили за много привлекателна жена, а още повече биха решили, че изпитват необходимост от нея.

Тя имаше доста неща да разкаже, но за това не й беше необходимо много време. Тя бе (според признанието) луксозна проститутка, която често среща своите клиенти в коктейлните барове на скъпите хотели около Парк Лейн и Мейфеър. Понякога, особено напоследък, при срещите си е богати арабски господа, тя им оказваше услугите си в наети от тях луксозни апартаменти и мансарди на високите етажи на самите хотели. Но в повечето случаи обичайната процедура бе да отидат с такси до Чизуик, до собствения й дискретен апартамент, намиращ се на осмия (и последен) етаж на модерен частен блок с удобен асансьор, където не се допускаха деца, домашни животни или неканени пласьори на разни стоки. Тя делеше апартамента с една весела, безгрижна и надарена с мощен бюст руса танцьорка, която играеше в стриптийз-клуба на Грейт Уиндмил Стрийт. Двете се бяха споразумели още от самото начало да не канят мъже за през нощта и засега спазваха това споразумение. Е, това бе нейната биография — наистина нямаше какво повече да се добави. „Мистър Палмър“, борсов агент от Джерардс Крос, бе срещала няколко пъти преди това и когато се очерта перспективата за онази новогодишна конференция в Оксфорд — е, така започна тази работа. Те се нуждаеха от адрес за кореспонденция и Филипа бе писала и запазила стаята, използвайки своя адрес в Чизуик — съвсем безопасен. (Тя твърдеше, че бил необходим адрес и Морс се въздържа от спорове по този въпрос.) Самата тя бе попълнила документите и за двамата по обяд на 31-ви, въпреки че бе пропуснала да впише регистрационния номер на „порше“-то, което бяха оставили на паркинга пред гарата. Тя бе сигурна, че нейният клиент е прекарал добре, докато не… После, разбира се, възникнаха всички шансове той да бъде разкрит. „Точно като да те хванат при полицейска хайка в някой вертеп в Сохо!“ — бе коментирал той и я бе помолил да уреди плащането веднага и в брой и двамата се бяха измъкнали набързо, като той я бе отвел до гарата с такси и я бе зарязал на перона. От това, което й бе казал, тя знаеше, че той има намерение да отседне в Хотел „Моут“ (в горния край на Уудсток Роуд) до края на конференцията и да стои колкото се може по-далече от злощастната пристройка на „Хауърд“. Инспекторът наистина ли се нуждае от неговото име? Във всеки случай тя нямаше никаква представа от неговия адрес в Джерардс Крос. Съвсем сигурно, според нея, той не би могъл да има нищо общо с убийството на Балард, защото когато се бе върнала в стаята след празненството, тя наистина бе вървяла до пристройката заедно с Балард, а после веднага се бе прибрала в стаята си при своя, е, заспал компаньон, но би могла да се закълне, че през нощта той не е напускал стаята — нито пък леглото! Съвсем сигурно!

Морс кимна, може би с лека завист.

— Той беше доста богат, нали?

— Достатъчно богат.

— Но не чак толкова, че да си позволи стая в основната част на хотела?

— Нямаше свободни стаи. Трябваше да се примирим с това, което бе останало.

— Да, зная. Радвам се, че ми казахте истината, мис Палмър. Видях писмата, които сте разменили с хотела.

За няколко секунди тя спря тъмните очи — които като че ли изведнъж бяха станали упорити и пресметливи — на неговите, а после продължи в обичайния си тон:

— Той ми даде пари — банкноти по 20 лири. Беше доволен, че аз ще уредя всичко.

— Е, вие си позаделихте малко от тях, нали?

— Господи! — Тя като че ли щеше да избухне от подобно банално обвинение и тъмните й очи просветнаха гневно. — Да не мислите, че трябва да разчитам на няколко лири, за да преживея?

Морс не отговори. Той се ядоса на себе си за този глупав, наивен, унизителен въпрос и изпита истинско облекчение, когато тя прие да изпие още една чаша вино.

„Щастливият час“ бе свършил.

А новогодишното тържество? Наистина се били забавлявали добре — и храната била учудващо добра. Самата тя се облякла — а може би инспекторът би предпочел „разсъблякла“? — като турска танцьорка на кючек. Нейният спътник, за голямо нейно учудване, се впуснал в пиршеството с неподозирана енергия и изобретателност, като се бе маскирал с помощта на импровизирания гардероб в хотела като съвсем приличен арабски шейх. И то много успешно! Е, не бил и наполовина добър колкото Балард, разбира се. Има хора, които вземат тези неща съвсем насериозно като него например; той дошъл подготвен с необходимите дрехи и мазила и всичко останало. Доколкото Филипа можеше да си спомни, семейство Балард влезли няколко минути след останалите, но тя не бе наясно с много други неща, които се бяха случили през онази вечер. Бяха яли и пили, и танцували и без съмнение бе имало някои полупозволени целувки (да! от нейна страна също — съвсем малко) в полуосветената бална зала, а може би после и малко… Филипа трудно намираше точните думи за онова, което Морс считаше за случайно sub mensa събиране. Според нея Балард не бе се свестил докато не бяха обявили наградата за костюма му, като по-голямата част от времето дотогава бе прекарал, гледайки в очите (може би единственото, което е можело да се гледа!) на своята забулена с фередже партньорка или както и другояче да бъде наречена. За Филипа било пределно ясно, че тази вечер тя не е единствената участваща в извънбрачни авантюри.

Нещо друго? Не, според нея нямаше. Нали вече бе споменала, че Балард е вървял заедно с нея до пристройката? Да, разбира се. Едната му ръка била прехвърлена през нейното рамо, а другата през това на Хелън Смит: да, тя си спомня Хелън Смит; и я харесвала. Харесвала и нейният съпруг Джон — ако той наистина й бе такъв! За какво ставаше дума? Тя не знаеше какви са им отношенията и съвсем не я интересуваше! На следващия ден? На Нова година? Ужасно я боляла главата — но, всъщност, така й се падало; на закуска пила само кафе; пропуснала играта на търсене на съкровища; времето преди обяда прекарала в леглото; после с удоволствие яла печено говеждо; след обяда пак полегнала; едва късно следобед се заинтересувала от заниманията в хотела и играла пинг-понг с едно от младите момчета. Колкото и да е странно, тя с нетърпение очаквала представлението на пантомимата, докато… Не, този ден тя въобще не била виждала мистър Балард, поне не си спомняше; а, разбира се, съвсем сигурна бе, че не е видяла и мисис Балард…

Морс донесе по още едно питие, осъзнавайки, че започва да задава безсмислени въпроси. Но защо пък не? Тя не можеше да му каже нищо съществено, той бе почти убеден в това; но беше чудесно момиче — в това пък беше абсолютно убеден! Сега те седяха по-близо един до друг и тя леко плъзна ръка по грубата вълнена материя на панталона му. И също така леко той й отвърна, не казвайки нищо и същевременно казвайки всичко.

— Бихте ли искали да прекараме една нощ в Хотел „Грейт Уестърн“? — попита тя уверено; но все пак в гласа й се усещаше (как можеше Морс да не го знае?) едно трептене и мекота, които едва ли бяха долавяни от другиго. Морс се поколеба, но по бавната, тъжна усмивка на устните му тя разбра, че подобно леко кимване е по-скоро израз на объркване, отколкото на премислен отказ.

— Не хъркам! — каза Филипа тихо в ухото му.

— А аз не зная дали го правя — отвърна Морс. Изведнъж той с отчаяние си даде сметка, че бе настъпил решителният момент; но също така осъзна необходимостта да се облекчи (след изпитите четири бири) и я остави за малко.

След като излезе от мъжката тоалетна на партера, той отиде до рецепцията и попита момичето, което бе там, дали имат свободни стаи за през нощта.

— Само за вас ли, сър?

— Ъъ, не. Стая за двама — за мен и жена ми.

— Един момент… Не, ужасно съжалявам, сър, но тази вечер нямаме свободни стаи. Но може някой да се откаже — по това време обикновено има един или двама, които се отказват. Ще бъдете ли в хотела още известно време, сър?

— Да, още съвсем малко. Ще бъда в бара.

— Е, ако нещо се промени, ще ви съобщя. Името ви, сър?

— Ъъ, Палмър. Мистър Палмър.

— Добре, мистър Палмър.

След десетина минути музикалната уредба бе включена и съвсем ясен женски глас съобщи на всички във фоайето, ресторанта и бара на Хотел „Грейт Уестърн“: „Моля, Главният инспектор Морс веднага да дойде на рецепцията. Главният инспектор Морс на рецепцията, моля“.

Той й помогна да си облече шлифера, скъпа дреха е цвят на стриди, която би накарала почти всяка жена да изглежда блестящо и после я загледа как завързва колана си и оправя гънките около тънката си талия.

— Приятно ми беше да се запознаем, инспекторе.

Морс кимна.

— Може би ще имаме нужда от показанията ви.

— Бих предпочела да не се налага — ако можете да го уредите.

— Ще видя.

Когато тя се обърна, за да излезе, Морс забеляза зацапаното кафяво петно върху лявото рамо на иначе безупречно чистия й шлифер:

— Така ли бяхте облечена, когато си тръгнахте след тържеството? — попита той.

— Да. — Тя погледна изцапаното място. — Все пак не мога да ходя полугола из снега, нали?

— Предполагам.

Жалко, наистина. Ще вземат поне пет лири за чистене. Човек трябва да мисли преди да се начерни и да пипа останалите…

Маската беше паднала и Морс се почувства натъжен. Тя би могла да е чудесно момиче, но някак си имаше нещо не на място в нея. Един човек беше жестоко убит — човек (кой знае, може би имащ поне малко нежност в сърцето си), който в нощта след празненството бе преметнал през лявото й рамо ръката си, намазана е кафява театрална боя, а тя се ядосваше, че ще трябва да похарчи няколко лири, за да се освободи от петното, което би нарушило привлекателността й. Те се сбогуваха и Морс побърза да скрие своето двойно разочарование под маската, която в повечето случаи и той нахлузваше за пред събратята си. Може би — тази мисъл внезапно го порази — маските бяха действителността, а лицата под тях бяха престорени. Толкова много хора в „Хауърд“ бяха носили някакви маски през онази фатална вечер — бяха променили дрехите си, грима си, поведението си, партньора си, почти бяха променили живота си; а мъжът, който бе умрял, беше успял най-добре от всички да се превъплъти.

След като тя си тръгна, Морс се върна до рецепцията (вероятно Луис го търсеше — той бе единственият, който имаше представа къде се намира Морс), като се молеше момичето там да е друго. Но не беше. Нещо повече, тя очевидно имаше добра памет.

— Боя се, че още никой не се е отказал, мистър Палмър.

— О, господи! — промърмори на себе си Морс.