Майн Рид
Стрелците в Мексико (9)

Глава VIII
ПРИКЛЮЧЕНИЕ С КАЙМАН

Изведнъж един лебед трепна и уплашено запляска с крила по повърхността на водата. Рибките тревожно се загмуркаха по всички посоки, затърсиха спасение. Дори птиците безпомощно запърхаха из градината и я оглушиха с безпокойни писъци и крясъци. Изведох се напред, за да разбера причината на внезапното изплашване. Негърката скочи, дотърча до парапета и завика сърцераздирателно:

— Праведни Боже!… Деца!… Крокодил… Кайман! Кайман!

От другия край на басейна действително се показа страшно чудовище — мексиканският кайман. Бавно се прехвърляше през ниския парапет. След миг щеше да скочи във водата! Люспестият му гръб с назъбен гребен блестеше от тинестата влага; а неговите обикновено мътни очи горяха с кръвожаден пламък.

Имах малка карабина. Прицелих се и гръмнах. Куршумът удари между очите каймана и отскочи, без да му причини вреда, сякаш черепът му беше от стомана. Моят несполучлив изстрел още повече разяри чудовището, което се отправи към жертвите си.

Девойките съвсем се забъркаха. Вместо да бягат, стояха прегърнати и трепереха. Бяха обърнали умолителен поглед към небето, сякаш очакваха помощ от него.

Прехвърлих се през парапета и презглава се хвърлих срещу чудовището Девойките бяха към средата на басейна; кайманът вече ме бе изпреварил малко; водата стесняваше движенията ми, дъното беше хлъзгаво и няколко пъти се препънах. Но с безумна решителност продължавах да бързам и не преставах да викам към девойките да бягат към брега. Но те бяха хипнотизирани от ужас.

Боже! Кайманът бе вече само на шест крачки от плячката си! Устата му се разтваряше над водата и разкриваше четворен ред остри зъби… „Мигар няма да успея!“ — повтарях си на ума.

Изведнъж кайманът забави движението си: той бе закачил с крак подводната тръба на фонтана. Това го спря само за секунда, но секундата беше достатъчна за мен Аз задминах вече вкаменените девойки и бях готов да срещна атаката.

— Към брега! Към брега! — тласках девойките с една ръка, а с другата държах извадена сабята си.

Едва сега те се опомниха и се хвърлиха към брега на басейна.

Чудовището заскърца със зъби и се впусна към мен. Ударих го със сабята, но безрезултатно; все пак моят удар го отблъсна настрана. Обърнах се: слава Богу! Момичетата бяха спасени! Кайманът се обърна, за да поднови своето нападение. Тоя път забих сабята право в устата му. Но стоманата като ледунка изхрущя между зъбите му. В ръката ми остана само дръжката с малка част от острието.

Положението ми беше отчаяно. Девойките вече стигнаха до брега, но по-голямата грабна кол и пак скочи във водата, за да ми помогне…

В този момент се чу изстрел. От храстите изскочиха пет-шест души и наскачаха един след друг във водата. Чух викове, звънтене на щикове. Чудовищното влечуго се обърна във водата, пронизано на десетина места.

* * *

— Вие сте спасени, капитане! — каза Линкълн.

Около мен стояха няколко войници, до пояс във водата. Малкият Джек също беше тук, а неговата къса сабичка бе забита до дръжката в тялото на каймана.

— Дойдохте навреме, благодаря ви!

— Чухме вашия изстрел и дотърчахме, понеже знаем, че не бихте стреляли напразно.

— А къде са…

Търсех с очи девойките. Те бяха изчезнали.

— Ако питате за онези женички — отговори ирландецът Чен, — те избягаха зад дърветата. Кълна се в свещи Патрик, тази, чернооката, е апетитно късче!

И той се обърна към мъртвия кайман и започна с ожесточение да го мушка с щика на пушката си.

— Проклета гадина! — ръмжеше. — Намислил да преследва хубавите момиченца!

Излязохме през парапета и войниците започнаха да сушат измокрените си пушки.

Появи се Клелей. Разказах му случилото се.

— Това не може дори да послужи като повод за телеграма — засмя се той, — неприятелят има един убит, а от нас няма нито един ранен. Впрочем, може да се рапортува, че има един „жестоко изплашен“.

— Да, наистина, къде е нашият Блосъм?

— Господ го знае. За последен път го видях, когато се криеше в някакви развалини. Може би сега вече препуска обратно към лагера.

Изведнъж Клелей се разсмя и ни показа с ръка черен предмет сред листата. Беше кръглото като луна и блестящо Лице на майора, който бе разтворил клончетата и се вслушваше „отде духа вятърът“. Като се увери, че всичко е благополучно, той започна да се провира през храстите, като пъхтеше и чупеше клоните като слон. Най-после се яви при нас с войнствено оголена сабя.

— Жалко, жалко! — каза и обиколи със смела походка басейна. — А аз вече се надявах, че ще имаме случай да се сразим със жълтите.

— Не, господин майор, ние не бяхме толкова щастливи… — едва запазих сериозността си.

— Но според мен няма съмнение — каза Клелей, като ни подмигваше, — те ей сега ще се явят тук. Те не са могли да не чуят нашите гърмежи.

Майорът отпусна сабята; синкави и бели петна се появиха на румените му страни.

— Нима намирате, капитане, че не сме навлезли достатъчно навътре в тази проклета страна? Няма да намерим мулета тук! Не ще ли бъде по-добре да се върнем в лагера?

Не успях да му отговоря. Ново обстоятелство привлече вниманието ни — към нас тичаше човек в живописен костюм.

— Ей Богу, това е гвериляс! — с престорен ужас извика Клелей, като обърна вниманието ни на яркочервения пояс, който опасваше талията на непознатия.

Майорът се озърна, търсейки къде да се крие в случай на сбиване; но непознатият се хвърли на шията му и го обсипа с поток от испански фрази, в които думата gracias (благодаря) се повтаряше най-често.

— Какво иска той от мен? — отдръпваше се майорът, който не отбираше ни дума.

Но непознатият вече забеляза моите мокри дрехи и пренесе своите обятия и gracias върху мен.

— Сеньор капитан — продължаваше той по испански, — вие спасихте децата ми! С какво мога да ви се отблагодаря?

Последваха приятелски красноречиви изявления, толкова характерни за живописния език на Сервантес, които завършиха с това, че той предложи на мое разпореждане своето жилище. Поклоних се и изказах съжаление, че бях тъй лошо подготвен за неговите обятия, тъй като от дрехите ми течеше вода на потоци.

Сега можех да го разгледам: беше висок, доста сух старец с интелигентно лице — испански тип. Белите му коси бяха късо подстригани; имаше прошарени мустаци и черни като смола вежди, блестящи, проницателни очи. Облечен беше с куртка от най-тънко бяло платно, жилетка и панталони от същия цвят, опасан с яркочервен шарф. Зелени марокенови обуща и широка шапка допълваха костюма му.

Макар че облеклото му носеше трансатлантически характер, в неговите обноски и в гласа му имаше нещо, което даваше да се разбере, че е истински хидалго.

— Сеньор капитан — каза той, — вашето произношение… Вие сте чужденец?

— По отношение на Мексико… Да, действително — отговорих с известно учудване.

— А отдавна ли сте в армията?

— Твърде отскоро.

— Как ви харесва Мексико?

— Още не съм го разгледал много.

— От колко време сте в тази страна?

— От три дена.

— Par dios! От три дена, а вече сте в нашата армия! — с непресторено учудване извика испанецът.

Започнах да го считам за луд.

— Мога ли да се осведомя от каква народност сте? — продължи той.

— Американец.

— И тези всички ли са американци?

— Да, сеньор.

— Carramba! — испанецът подскочи, опулил очи.

— Не би било съвсем точно да ги наречем американци — прибавих, — понеже между тях има и ирландци, и французи, и немци, и шведи. Но те се сражават под американското знаме.

Старецът не ме доизслуша. Той се скри зад дърветата, като се обърна и извика: „Почакайте!“ Войниците се разсмяха: не се опитвах да ги спирам, толкова комично беше смайването на стария дон.

— Този мексиканец не е много гостоприемен — измърмори Линкълн.

— Той би могъл поне да предложи на капитана чаша вино за спасението на такива красавици — забеляза Чен.

— Навярно е един от онези мексикански разбойници-гверилясите. Видяхте ли пояса му? — каза един от източните янки.

— Трябва да е техен капитан.

— Капитан или полковник.

— Какво извика, когато си отиваше?

— Не знам, нещо ни се заканваше.

— Отначало като че ли ни се зарадва. Какво ли му стана изведнъж?

— Паул каза, че предлагал на капитана цялата си къща.

— Как? И двете красавици?

— Разбира се.

— Ей Богу, аз на мястото на капитана бих приел всичко и бих заживял по царски.

— Това е фаянс — каза един от войниците, като разглеждаше парапета на басейна.

— Не, не е фаянс.

— А какво?

— Боядисан камък.

— Казвам ти, че е фаянс!

Чу се шум от счупено украшение. Обърнах се и строго спрях войника. Чен полугласно забеляза на другаря си:

— На капитана му се свиди за тези неща, които ще му принадлежат, когато се ожени за една от красавиците.

В това време се върна старият дон, като носеше голям лист пергамент.

— Аз не съм мексиканец, а испанец! — с достойнство произнесе той, като ми предаде документа, който бе издаден от испанския консул във Вера-Крус и удостоверяваше, че притежателят му, дон Розалес, е чистокръвен испанец.

— Сеньор Розалес — казах, като му връщах документа, — беше излишно. Обстоятелствата на нашата среща и без това ви осигуряваха добро отнасяне от наша страна. Ние не сме варвари и не воюваме с мирното население.

— Вие имате нужда от почивка, господа. Няма ли да влезете в моята къща?

Представих на дон Розалес офицерите. Майорът вече съвсем се оправи.

— Vamonas, caballeros — покани ни стопанинът и ни поведе към своето жилище.

— А вашите войници, капитане? — изведнъж се спря той. — Може ли да им изпратим храна!

— Разбира се, дон Розалес, щом сте толкова любезен. Стига това да не причини щета на вашето домакинство.

След няколко минути се приближихме към описаната вече постройка, подобна на птича клетка.