Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rifle-Rangers (Adventures in Southern Mexico), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Стрелците в Мексико

„Тренев & Тренев“, София, 1991

 

Превод Г. И.

Редактор Иван Тренев

Рисунка за корицата Емилиян Станкев

Илюстрации Еванс (1898 г.)

Художник Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Коректор Ивелина Антонова

Формат 32/84/108. Печатни коли 14,5. Цена 13,98 лв

Печат: ДФ „Полиграф“, Перник

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава VI
МАЙОР БЛОСЪМ

Отидох да търся палатката на Блосъм. Тя се оказа 8 горичката от каучукови дървета, дето до нея не би могъл да достигне най-бързият куршум на мексиканците. Самият стопанин беше възседнал кресло от кампешево дърво — вероятно креслото беше взето „под наем“ от някой съседен ранчеро. Трудно е да се опише с няколко думи външността на майора — за това би била нужна отделна глава. Беше едър, тлъст, червенолик и носеше прякор „ругаещият майор“, понеже беше привикнал да украсява речта си със силни думи. Обичаше благата на живота и ненавиждаше всички врагове на своя комфорт и спокойствие, например мексиканците, мухите, скорпионите, москитите. Заемаше по-голямо помещение от когото и да е друг в армията, от самия главнокомандващ. Докато багажът на мнозина отлични, храбри офицери се ограничаваше на няколко килограма, движимото имущество на майор Блосъм, включително и той самият, заемаше цял обоз.

Когато влязох при него, той беше погълнат от вечерята. Какви вкусни ястия стояха пред него! Не приличаха на нашата сланина с плесенясали сухари! Имаше сьомга, студена пуйка, говежди език, нарязан на филийки, сланина от Виргиния, а в изящно французко кафениче се топлеше кафе от Мока. Шишенце с животворна течност играеше немалка роля в свещенодействието.

— Майор Блосъм?

— Той същият — изръмжа майорът между две глътки.

— Заповядано ми е, сър, да се явя при вас.

— Мръсна работа, много мръсна! — и майорът усили думите си с проклятие.

— Как?

— Отвратителна, опасна служба! И защо им трябваше да изпращат именно мене?

— Дойдох, господин майор, за да узная характера на възложената ми поръчка, за да подготвя хората си.

— Хиляди проклети главорези се крият наоколо из храстите! Преди да успееш да се озърнеш, и ще те застрелят! Тези жълти дяволи са по-лоши от… — аз не се решавам да повторя образното сравнение на майора. Той продължи: — Защо избраха именно мене, когато имаме Майърс, Вейн, Вуд, всички те са два пъти по-тънки от мен; или онова сухо плашило — Алън. Не! На генерала е угодно именно аз да бъда убит! — и пак загърмя залп от силни думи.

Реших да не го прекъсвам, докато се успокои негодуванието му. По някои негови проклятия по адрес на храстите и горичките се досетих, че ще трябва да навлезем малко навътре в страната. Най-после майорът се накрещя до сравнително спокойно състояние и му напомних за целта на посещението си.

— Изпращат ни във вътрешността на страната за мулета! И как ще намерим? Тук на двадесет километра наоколо не можеш намери ни едно муле, което да не е възседнато от жълт дявол, а такива мулета не ни трябват! Проклетите доброволци подплашиха всички: за никакви пари не можеш намери ни лук, ни магданоз.

— За колко време отиваме?

— За колко време? За един ден. Съвсем не съм любител на нощуване в тези проклети дракалаци. Ако мулетата не се намерят изведнъж, нека някой друг отиде да ги търси.

— Значи да взема провизия за един ден?

— За два, за два! Войниците ще изгладнеят. Вземете за два дена сухари. Аз вярвам, че няма да има недостиг от живо говеждо, макар че и най-лошият бифтек във Филаделфия е по-добър от всичкото мексиканско говеждо, взето заедно, дявол го взел! Това е жилаво като подметка!

— В четири часа ще бъда готов, господин майор — казах, като се готвех да си вървя.

— Явете се малко по-късно, не мога да се наспя рано от тези проклети гущери! Ами колко хора имате?

— Под моя команда осемдесет; но ми е заповядано да взема петдесет.

— Петдесет! Но какво е това? Те твърдо са решили да ме изпратят на онзи свят! Петдесет души, когато на двадесет километра има хиляда от онези дяволи!

— Но тези петдесет струват колкото сто, уверявам ви.

— И петстотин да струват, пак не би било достатъчно!

— Ние ще действуваме с голяма предпазливост.

— По дяволите вашата предпазливост! Вземете всичките си хора, дори тръбача!

— Но това ще бъде несъгласно със заповедта на генерала.

— Плюйте на заповедта на генерала! Ако всяка заповед се изпълнява, кой знае какво щеше да излезе. Послушайте моя съвет, вземете всичките си хора. Защо да рискуваме напразно живота си?!

Вече излизах, когато той ме спря.

— Прощавайте, съвсем си изгубих ума. Няма ли да сръбнеш нещо? Ето хубаво уиски, дяволски хубаво.

Чукнахме се, пожелахме си лека нощ и се разделихме.

* * *

Между брега на Мексиканския залив и платото, от което се започва веригата на Андите, се простира низина от сто до сто и петдесет километра широка.

Макар на някои места тази низина да достига широчина до сто мили, взета изобщо тя не е по-широка от петдесет мили. Тази земя има напълно тропически вид и туземците я наричат terra calientes. Тя изобилствува с гори, в които се срещат палми, дървовидни папрати, червено дърво, вапсилни дървета, бамбуци, лиани и други паразитни растения. В храсталака, който обгражда дърветата, можеш да познаеш бодливото алое, питу и грубия мецкал. Пак тук се виждат разни видове кактус и странни цветя, едва ли познати напълно на ботаниците. Срещат се и блатливи ярове, оградени с грамадни кипариси, украсени със сребърен мъх (tillandsia usneoides). От тези бентове се повдигат отровни изпарения, които докарват страшната болест вомито.

Но и тази нездрава местност е населена. Само в нея все още можете да срещнете истински африкански негър. В градовете ще видите мулати — в много малко количество — и прелестни квартеронки с черни очи, и разкошни коси. Но в селищата ще намерите съвършено особената, раса замбоси, произлязла от смешението на негрите с коренните жители.

Покрай брега и в равнината зад Вера-Крус тази раса прекарва полудив живот, обработва парчета земя, развъжда стада, занимава се с лов и риболов.

Като преминавате през гората, можете да срещнете такава картина: пред очите ви поляна, тук-там със следи от цивилизация. Очевидно е, че преди тук е имало гъст храсталак, но е бил изгорен, за да бъдат посадени сладки картофи — convoolvulus batata, ямс, пъпеши и тикви. В единия край на поляната стои колиба, няколко забити колове, върху които е положен кръст, върху него — пръти, а над тях нещо като покрив от палмови листа — за предпазване от слънцето — ето цялото просто устройство на колибата.

Под този покрив живеят местните жители — мъже, жени, деца — полуголи, покрити едва-едва с наметки от бяла, памучна материя. Тяхната кожа е тъмникава, почти черна, косите са къдрави, прилични на вълни. Тези хора не са нито индианци, нито негри, ами просто — смес от едните и от другите — замбоси. Дори на няколко крачки можете трудно да различите мъже от жени, ако не знаете, че онези, които се люлеят в люлки или се търкалят в сладко безделие по палмовите рогозки — petates, непременно са мъже, а онези, които с пот на челото работят — са жени. Иначе не може да има „ред“ в това племе. Културата още не го е докоснала.

Понякога онези, търкалящите се в блаженство, се изправят, за да поощрят работещите с удари на камшици — cnasto.

В сянката лежат някои покъщнини — metate, на които се полага варения кукуруз, за да се направи от него tortillos — няколко ollas от червена глина, подноси от тиква; лъщи чифт неогладени брадви, както и търнокопи; на стената са окачени седло, юзди, ласо. Около всичко това понякога се извива рамка с кичури червен пипер.

До колибата се изтяга куче. Зад дървото е привързан мършав мустанг. Вървят две жалки магарета, понякога се вижда и муле с хлътнали хълбоци.

Замбо не обича да работи. Работи, както казахме, само жена му. Прочее, няма кой знае и каква работа — нужно е само да се очисти парче земя, да се посади или посее каквото описах дотук и сетне да се следи как всичко расте от само себе си, под грижите единствено на слънцето и дъжда.

Да отминем по-нататък. Нова поляна и нова картина. Вижда се вече известна култура, но пак се забелязва мързел и всеобщо нехайство.

Това е ранчо, собственост на дребен фермер — вакеро.

Сносно изградената къщица има приведена стряха, снабдена дори с улеи за дъжд. Стените изглеждат прекрасно: направени са от дебел бамбук или от здравите стъбла на Fouguiera Splendens, стегнати с връвчици, завити с алое — питие. Междините са оставени разтворени, за да влиза въздух. В туземните постройки хората търсят подслон не от студ, а от жега. Покривът е направен от палмови листа и се издава доста напред, за да отхвърли по-далеч потоците от проливните дъждове. Група от подобни къщици има много живописен вид, дори по-хубав от швейцарските шале.

Покъщнината е бедна. Маси тук не се използуват. Виждат се само няколко грубо сковани столове. Леглата са също криво-ляво сковани от бамбук. В ъгъла се е прикътал неизбежният камък за печене на тортили — metate. На пода са разстлани палмови рогозки. Сред стаята — малко огнище във вид на олтар. На стената — мандолина, седло от щавена кожа, богато украсено със сребърни гвоздеи и пластинки, повод с огромна мамелюкска юзда, ескопет — вид карабина, сабя или мачете… По рафтовете — чашки, подноси, букети от различни цветя, парчета от дърво, но без вилици, ножове и лъжици. Такива са мебелите на ранчото в мексиканската terra caliente, което ще рече гореща област.

Ранчеро седи на прага или се занимава със своето малко, но пълно с огън конче, превързано недалеч. Той е или чистокръвен испанец, или метис, рядко индианец. Тук индианците остават до смъртта си прости работници. Положението на един що-годе осигурен ранчеро е недостъпно за тях.

Костюмът на ранчеро е доста живописен, самата му външност не е лишена от привлекателност.

Той има смугло лице, черни коси, ослепително бели зъби. Носи мустаци, но не се грижи за тях. И брадата си не стриже и не разчесва. Черните или зелените му кадифени гащи са отворени по ръбовете и са обшити отдолу с кожа за предпазване на колената от тръните и храсталаците. Ред от издути, повечето пъти сребърни копчета служат за стягане на ръбовете по време на застудяване. Под тези гащи той носи други — от тънка, бяла, памучна материя, които са толкова широки, че изскачат издути през страничните ципове. Техният бял цвят представлява приятен контраст при тъмния цвят на кадифето. Талията е завита с яркочервен копринен пояс, завързан е така, че общите краища, украсени с пискюли, висят на бедрото: зад него се вижда дръжката на ловджийския нож. Къса кадифена куртка, богато обшита със злато и натруфена с копчета, тънка, хасена, с копринени гънки риза, тежка шапка с огромна периферия — сомбреро, украсена със златен или сребърен ширит и нишки, и обуща от червен мишин, на които звънтят грамадни шпори, довършват цялото облекло впрочем, има още един предмет, без който е трудно да си представим ранчеро — serape, вид плащ, който му служи и за одеяло, и за наметало, и за чадър.

Жената на ранчеро е почти винаги заета вкъщи. Най-много може да се забележи, когато пече храната. Тя е със светлочервена пола, толкова къса, че може да се гледат свободно малките й прекрасни крака с леки чехли, заголените ръце, шията и част от гърдите са наполовина скрити под синкав шарф, небрежно пуснат от главата.

Ранчеросите прекарват приятен, лек, безгрижен живот Те са най-добрите ездачи в света, благодарение на привичката да си пасат стадата яздейки и никога да не ходят пешком. Ранчеро свири на мандолина, пее прекрасно андалузки песни и страстно обича фанданго — испанското хоро, и чингарито — силно питие от мецкал.

Такъв е ранчеро не само в околностите на Вера-Крус, но и по цялото Мексико — от Северната граница до провлака.

В terra cahente можете да срещнете и собственик на памучна плантация или на някаква друга — за захарна тръстика, ванилия или какао. Неговият имот се нарича hacienda и той вече е от по-горен ранг. Многобройните прекрасно гледани ниви се оросяват с вода, а покрай тях са насажденията от какао. От влажната почва се издигат редове от величествени платани; техните грамадни жълти и зелени листа, които никнат от долната част на стъблото и се спускат на красиви гънки, правят дърветата едно от най-красивите украшения на тропическите страни, а брашнените плодове, които висят на купчини, ги слагат в списъка на най-полезните дървета.

В края на нивите се издигат стени, бели или изписани в бяло, над тях се издига към небето изящна стрела. Това е самата хасиенда на плантатора, богатия собственик, довчера terra caliente. За да влезете тук, трябва да минете покрай пеоните — работници-индианци, облечени в бели памучни дрехи. Главите на пеоните са запазени от слънцето с широкополи шапки, изплетени от палмови листа. Краката са голи, само стъпалата са закрити със сандали, превързани с кожени каишки. Кожата на пеона е много тъмна, но не черна. Черните им блестящи очи гледат сериозно и съсредоточено: косите, черни като очите, падат върху раменете. Всички тези работници ходят особено, кривят краката, навярно поради навика да носят тежки неща. Те са цивилизованите индианци. Свободни според закона, те при все това са роби на дело, нямат никаква възможност да се освободят от веригите на нуждата. Те са потомци на заробените коренни жители на Анахуак.

Такива са обитателите в околността на Вера-Крус. Те малко се различават от другите части на Мексико. Костюмите, нравите, обичаите са почти еднакви и у едните, и у другите. Макар климатът и местностите в Испанска Америка да са доста разнообразни, населението й е почти еднакво във всички точки на обширната територия.

Ето ви едно кратко описание на страната, в дълбочината на която трябваше да се отправим с майор Блосъм.