Майн Рид
Стрелците в Мексико (35)

Глава XXXIV
СВИЖДАНЕТО

На другия ден след сражението отредът на волните стрелци пак бе преместен в Халап.

Клелей оздравя съвсем и ние пак станахме неразделни.

И двамата ни мъчеше тъга за съдбата на дон Розалес и неговото семейство, за което нямахме никакви сведения.

Един прекрасен ден, когато седяхме във Fonda de Diligencias, най-големия ресторант в града, дойде Джек и ми пошушна на ухото:

— Господин капитан, търси ви един млад мексиканец.

— Мексиканец ли? — запитах. — Какво иска? Не го ли познаваш?

— Струва ми се, че е брат…

— Чий брат?

— На ония госпожици, които…

Скочих от стола си тъй бързо, че блъснах масата и съборих бутилките и чашите по нея.

— Халър, какво има? — запитаха ме другарите учудени.

— Викат ме за малко… Сега ще се върна! — казах и побързах да отида в приемната.

Там видях Нарцисо. Завтекохме се един към друг, силно се прегърнахме и целунахме. Радостта ми бе безгранична.

— Как сте изпаднали тука, мили ми Нарцисо? Отдавна ли сте в града? Сам ли сте или с вашето семейство? — обсипах го с въпроси.

— Още от вчера сме тук. В града имаме къща… Като се научи, че сте дошли, папа ме прати да ви намеря. Той ви моли да заповядате тази вечер заедно с господин Клелей и оня дебел сеньор, с когото сте били в хациендата. Аз не съм го виждал, но сестрите ми казват, че бил ужасно дебел и смешен.

— Това е майор Блосъм… Добре, ще доведем и него. Но кажете, моля ви, къде бяхте от последната ни среща насам?

— В Оризава. Там папа има голяма тютюнева плантация.

— Ами как попаднахте в обществото на гверилясите?

— Да, представете си, не подозирахме, че пленниците, които те водеха с нас, сте именно вие!… Това научихме много по-късно… Ако знаех, че сте вие, лесно щях да ви освободя! Ние сами пътувахме просто под закрилата на този отред. Много опасно бе тогава да пътуваме сами.

— Е, сега разбирам всичко, което по-рано ми бе неясно. Разбирам и съм вече спокоен.

Момъкът се усмихна, като смяташе очевидно, че е нескромно да разпитва за какво съм се безпокоил.

— Ами де е вашата къща?

— Близо до черквата на Спасителя. Там ще ви я покажат. Една голяма бяла къща сред грамадна градина.

— Добре. Поздравете всички вкъщи и им кажете, че довечера непременно ще дойдем и тримата.

Като се простих с момъка, аз се върнах при компанията си.

— Кой бе тоя! — шепнешком ме запита Клелей.

— Нарцисо Розалес.

— А?! — извика той и светна. — Значи тя е тука? Ще ги видим ли?

— Да, и то не по-късно от тази вечер.

Разправих му всичко, каквото научих от Нарцисо, и с това го докарах до същия възторг, в който самият се намирах.

Вечерта отидохме при майор Блосъм и му казахме за поканата на дон Розалес. Той се зарадва много, че може да иде в едно такова семейство, което знаеше тъй славно да угости човека.

Няма нужда да се казва, че ни посрещнаха с отворени прегръдки — поне старите и Нарцисо. Девойките, макар и да не ни прегърнаха, с погледи и усмивки красноречиво свидетелствуваха, че ни се радват не по-малко от родителите и брат си.

Докато стояхме в Халап, всеки ден посещавахме къщата на дон Розалес. Никъде другаде вече не ни влечеше.

Вечерта, преди да заминем в поход, Клелей и аз направихме формално предложение на дъщерите на дон Розалес. Отначало той малко се понамръщи, но като видя с какъв трепет очаквахме неговото решение, каза:

— Позволете ми да ви помоля да почакате решителният ми отговор след свършването на войната. Тогава ще се види как ще се сложат обстоятелствата.

Нямаше какво да се прави, трябваше със свито сърце да се покорим на неговата воля.

Пак трябваше да се разделим със скъпото за нас семейство и пак да се подложим на всички опасности и случайности на войната.

Пресичахме облятите със слънчеви лъчи равнини на Пероте, катерихме се по върховете на Андите, прегазвахме студените струи на Rio-Frio, пълзяхме по снежните върхове на Popopateppe и най-после, след дълъг и уморителен преход, нашите щикове лъснаха при бреговете на езерото Tezcoco.

Там се бихме като лъвове, като знаехме, че трябва или да победим, или да измрем.

И победихме! Над стария град на ацтеките се развя звездното знаме — Америка тържествуваше!

Двамата с Клелей бяхме ранени, но не опасно. Изкуството на нашите хирурзи и грижите на лазаретните сестри бързо ни поставиха пак на крака.

А после наскоро се сключи мирът. Опасностите се свършиха, пак можеше да се помисли за семейните връзки, които завинаги трябваше да ни привържат към страната, където прекарахме толкова страдания, но която все пак ни бе станала по-мила от родната страна.

Удари най-сетне блаженият час, когато Клелей и аз се свързахме навеки с ония, които покориха нашите сърца, както ние покорихме тяхната прекрасна страна.