Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rifle-Rangers (Adventures in Southern Mexico), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Стрелците в Мексико

„Тренев & Тренев“, София, 1991

 

Превод Г. И.

Редактор Иван Тренев

Рисунка за корицата Емилиян Станкев

Илюстрации Еванс (1898 г.)

Художник Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Коректор Ивелина Антонова

Формат 32/84/108. Печатни коли 14,5. Цена 13,98 лв

Печат: ДФ „Полиграф“, Перник

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава XXIX
В СЕРЕНА

Три дни след описаното събитие нашата армия се премести.

Ворт, който командуваше предната дивизия, дойде до Перота и зае както самия град, така и крепостта, но все пак нямаше място за всички войски, тъй като от Съединените щати постоянно пристигаха нови полкове и отреди. Затова бе решено да се установи лагер в местността Серена, на две мили от Халап.

И нашият корпус трябваше да се пресели в лагера. Това никак не се хареса на моите другари, за които Халап бе истински рай.

— Нима трябва да напускаме Халап? — викаха офицерите, недоволни от това известие.

— Гледай ти сега! — викаше майор Блосъм. — Щом се наредиш нейде, и ето че те запращат Бог знае где! Винаги така правят. Не ти дават минута да си починеш… Безсърдечни хора!

— Да, неприятна новина, честна дума, неприятна! — извика майор Туин, като грабна своята утешителка — манерката. — Халап е прелестно градче, всички жители са премил народ, а дамите — просто възторг! И изведнъж — трябва да напуснем всичко това! Зло, другари, зло!

— Ами каква ли е тази местност Серена? — попита Клелей. — Не сте ли чували нещо за нея?

— Тя е мъничко селище — каза Блосъм. — Гора няма, но има много вода и кал до колене. Отвратително гнездо, честна дума.

Серена наистина излезе такава, каквато ни я описваше майор Блосъм. Мъчно можеше да се разбере защо са избрали за лагеруване именно това нездраво място. Освен вода, нямаше друго в тази местност. Тъй като ни преместиха в нея тъкмо в началото на дъждовния период, имахме удоволствието всеки ден по пет-шест часа да се къпем под истински водопади, които течаха от небето.

Струва ми се, че в целия свят никога не е имало такова отвратително лагеруване, каквото бе нашето в Серена.

Забравих да кажа, че Клелей трябваше да остане в Халап, тъй като раната му излезе много опасна. Това ме мъчеше. За щастие, вместо него съдбата за „утеха“ ми прати друг приятел. Той бе лейтенант Таплън, млад човек, който по-рано се бил скитал из американските степи и гори, подбуждан от страстта за приключения. Той бе пъргав и разбран човек, много скромен в обноските си, но храбър като лъв. Неговото хладнокръвие в опасните минути бе просто изумително, а умението му да се ползува от обстоятелствата бе такова, че дори Линкълн и Раул му завиждаха.

Той ме заинтересува и аз се сближих с него.

— Хайде да се поразходим малко — предложи ми той една сутрин след закуската.

— Къде?

Таплън се изчерви и се заплете.

— А, разбирам — рекох. — Можете и да не ми казвате.

— Вие сте много проницателен. Трябва с нещо човек да си разпъжда тъгата. Ако затворниците се привързват към паяците, защо и аз да не…

— Не разигравайте ролята на муха, уловена в паяжината на мексиканския тарантул! — довърших аз — Уловили сте се, Чарли!

— Още не съвсем.

— Как не съвсем! Нали виждам!… Добре, щом искате, хайде да вървим. Ще ги срещнем тъкмо като се връщат от града.

Като излязохме от лагера, тръгнахме по една пътечка на ливадата. После излязохме на широкия път, ограден с големи дървета. Там видяхме хората, за които излязохме от лагера. То бе едно индианско семейство, което се състоеше от старец, две млади миловидни момичета и едно момче с умно, отворено лице. Всички яздеха на магарета. Придружаваше ги голямо нюфаундлендско куче.

Старецът и момчето бяха облечени в серапе и имаха на главите си сомбреро. Момичетата лъщяха с пъстрите си фустани, белоснежни ризи и леки коси.

Ние и по-рано бяхме срещали това семейство, като се връщаше от Халап, дето ходеше да продава плодове от своята градина. То ни заинтересува със своите спокойни и достойни маниери и с трогателното съгласие между всичките му членове. Дълго време не виждахме лицата на момичетата, тъй като бяха закрити, но веднъж срещнахме момичетата с отворени лица и тогава те ни заинтересуваха още повече.

По-добре казано, интересувах се не толкова аз, колкото моят млад приятел, който се влюби страшно в по-младата индианка, въпреки че двете сестри много си приличаха, и бе даже мъчно да се различат.

И двете бяха много хубави Да не бях запазен от увлечение, и аз щях да се влюбя в някоя от тях Те принадлежаха към расата на индианците ацтеки и напомняха хубостта на своите прадеди. Монголските им продълговати очи гледаха съсредоточено и мечтателно; дребните им равни и ослепително бели зъби се виждаха между разкошните портокалови устни; върху смуглите им бронзови бузи играеше червенината на младостта и на здравето, а гъстите им черни коси, преплетени със светли копринени ленти, се спускаха почти до петите им По общото изражение на лицата те напомняха благородните жени на Стария изток.

И досега не ни се бе паднал случай да се запознаем по-отблизо с това семейство; при срещите се ограничавахме с поздрави и банални забележки за времето.

— Поне днеска да поприказваме с тях — забеляза Чарли Таплън, като си въздъхна — Те са много вежливи, ама все пак ни избягват. Гледайте: старецът им направи някакъв знак и те бързо се завиха с покривалата си… Каква е тази работа! Нима се боят, че хубостта им ще се развали от нашите погледи? Какъв глупав обичай!…

— Buenos dias, ninas! (Добър ден, хубавици!) — каза Чарли, като се мъчеше да проникне с очите си под покривалата, които не му даваха да различи своята мила от нейната сестра.

— Buenos dias, caballeros! (Добър ден, господа!) — бе отговорът.

Старецът си сне шапката и се поклони с такова изражение на лицето, което по-ясно от всякакви думи ни казваше, че той не мисли да допусне, че разговорът ще се продължи.

Със свито сърце Таплън ме повлече нататък.

— Когато изчезнат от очите ни, ще се върнем назад — каза той. — Нека си мислят, че не дохождаме тук заради тях.

— Те са се досетили вече, не се бой, Чарли! — забелязах. — Шило в мях не се крие…

Още не бях изговорил и последната дума, и ето че зад нас се раздадоха отчаяни викове и страшен кучешки лай. Извърнахме се, обхванати от една и съща мисъл.

— Нищо не се вижда зад завоя на пътя — каза Чарли, като ме улови за ръката. — Трябва да са ги нападнали.

— Трябва да е така — съгласих се. — Да бързаме!

За най-голямо наше негодувание излезе, че двама наши войници бяха нападнали индианците. Единият от тях напразно се мъчеше да промуши с щика си кучето, което бясно се хвърляше върху него, докато другият дърпаше едното момиче. Старецът и момчето се въртяха като чумави и викаха за помощ: те ту се хвърляха да достигнат войниците, които мъкнеха прекрасната си плячка към близката гора, ту се връщаха назад към другото момиче, което от ужас стоеше съвършено неподвижно на седлото си, скръстило ръце в нямо отчаяние.

Като разбрахме каква е работата, Таплън и аз се завтекохме напред и тъй гръмогласно извикахме: „стойте, мръсници!“, че войниците в един миг се спряха като гръмнати. Оня, който теглеше момичето, побърза да го пусне, а другият, който се боричкаше с кучето, от уплаха си изтърва пушката; и двамата паднаха на колене и се молеха за милост. Спасеното момиче, по-младото — Пепе, се завтече към нас и помогна на баща си и брат си да махнат озвереното куче, което би разкъсало войниците.

— Нямате ли върви? — обърнах се към стареца.

— Имаме, как не! — отговори той и извади от вързаната на магарето кошница вързоп от върви, увити в гъвкава лианова пръчка.

Когато вързахме войниците, които ни молеха за просека, старецът, момчето и двете момичета ни обсипаха с изрази на благодарност и с всевъзможни благопожелания.

Чарли просто сияеше от възторг, уверен, че така завързаното познанство трябва да се уякчи и да се обърне в приятелство.

Подкарахме с голи саби вързаните войници и така придружихме индианците до тяхната колиба. Като се простихме със спасеното семейство, продължихме пътя си към лагера. Но не преминахме и десет крачки и ето че младият ми приятел внезапно спря и повика момчето, което шеташе около магаретата, от които бяха слезли сестрите му.

— Ела тука, юначе! — викна го Чарли.

То се завтече.

— Вземи това нещо за спомен! — продължи Чарли и му подаде хубав ловджийски нож.

Момчето полекичка взе ножа, разгледа го с радостна усмивка и ни се поклони ниско, като си скръсти ръцете.

— Не е зле за всеки случай да спечелим неговото разположение — забеляза Таплън, когато пак тръгнахме напред. — Неговите услуги всякога могат да ни потрябват.

— Могат, приятелю! — потвърдих аз.

Уловените войници ги осъдиха на телесно наказание, на една седмица арест и на двумесечно лишение от заплата.

На следния ден отидохме с Таплън да посетим новите си приятели, но колибата им бе съвършено пуста. В нея не само нямаше хора, но и никакви предмети. Бяха останали само голи стени и каменно огнище. Покривът за магаретата бе също пуст и в градината, малко настрана от колибата, имаше само ограда.

— Какво значи това? — Чарли плесна с ръце.

— Много просто: предпазливият старец се е уплашил да не връхлетят дъщерите му от едно зло на друго — казах.

— Ах, Боже мой? Че аз нищо лошо не съм си мислил! Бях готов…

— Да предложите на очарователната Пепе ръката и сърцето си — довърших.

— Нека е така! Войната ще се свърши, ще си дам оставката и тогава кой ще ми пречи да следвам влечението на сърцето си?

— Разбира се, че никой.

— Вие като че ли ми се присмивате? Казвате това с един странен тон?

— Какво приказвате! Аз и не мисля такова нещо, мили Чарли!

— Така ви искам! По какво стои по-долу това индианско момиче от някоя благородна лейди?

— Че и аз не казвам нищо против нея. Успокойте се, моля ви се!

— Но тонът ви е такъв… странен.

— Само ви се струва така, защото сте разстроен.

— Може би! Прощавайте… Аз, наистина, съм разстроен, страшно разстроен! Ще полудея, ще видите, че ще полудея!

В дълбоко отчаяние той си чупеше ръцете и насмалко остана да заплаче, така че аз едва можах да го поуспокоя и да го утеша с обещанието, че пак ще ги намерим.