Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rifle-Rangers (Adventures in Southern Mexico), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Майн Рид. Стрелците в Мексико

„Тренев & Тренев“, София, 1991

 

Превод Г. И.

Редактор Иван Тренев

Рисунка за корицата Емилиян Станкев

Илюстрации Еванс (1898 г.)

Художник Лили Басарева

Технически редактор Георги Кирилов

Коректор Ивелина Антонова

Формат 32/84/108. Печатни коли 14,5. Цена 13,98 лв

Печат: ДФ „Полиграф“, Перник

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава XII
ПОДВИГЪТ НА ХЕРКУЛЕС

Цялото сражение свърши за две минути; както и повечето нападения на мексиканската кавалерия, то се състоеше от бърза атака, диви викове и бързо отстъпление след изгубването на няколко души.

Гверилясите отстъпиха, щом забелязаха, че заехме безопасна позиция, отдето можехме удобно да ги обстрелваме. Сега те на групи стояха надалеч, като помагаха на ранените си другари и издаваха яростни викове по наш адрес.

Влязох в корала. Моите хора се готвеха за нова атака, уверени, че мексиканците ще дойдат отново, много повече на брой. Малкият Джек с голямо самочувствие си пълнеше карабината.

— Благодаря ти, Джек — казах, като приближих до него, — виждам, че знаеш много добре да ползуваш оръжието си.

Джек пламна от удоволствие, но не продума, виждаше се, че не намира думи, с които да изкаже своите чувства.

Линкълн бе леко одраскан по ръката и се кълнеше във всичките богове, че ще си отмъсти.

— А тоя безчестен дезертьор няма да се отърве от ръцете ми, колкото и да хитрува! — закани се той, сочейки с поглед нататък, дето бе Дюброк.

Гравениц, Прусакът, бе малко по-сериозно ранен. Убит бе само немецът. Той лежеше сред равнината с пробит череп. Наблизо се търкаляше и неговият убиец. Другият мъртъв се бе заплел с крака си в своето ласо и подплашеният кон го влачеше по земята; когато ласото се стягаше, мъртвото тяло подскачаше по грапавините.

Докато гледахме тази жалостна сцена, няколко гвериляси се мъчеха да уловят побеснелия мустанг, а други изведнъж се спуснаха зад корала. Погледнахме нататък: огромен кафяв кон със седло без ездач се носеше по прерията. Беше Херкулес.

— Боже! Ами майорът?

— Трябва да се е скрил някъде, не се безпокойте — каза Клелей, — но де е той наистина? Ха-ха-ха! Погледнете там!

Въпреки всичката трагичност на преживяната минута, аз също не можех да се сдържа от смях, когато видях майорът да виси на колана на сабята си, вързан за върха на един висок кол на оградата; при това коланът се беше обтегнал тъй от неговата тежест, че цялото дебело туловище се бе разделило на две кръгли маси. Той ревеше с цял глас и няколко войници тичаха да го освободят. Постоянно се мъчеше да обърне главата си тъй, че да погледне от другата страна на оградата: „там“ очевидно се намираше главната причина на неговата тревога.

Разбрах, че още при първото появяване ма врага той се е бил скрил зад корала. Като не бе намерил там вход, бе решил да се прехвърли през оградата. В тази минута погледът му вероятно бе паднал на гверилясите и той се бе разбързал, искаше да скочи долу, но оставаше да виси във въздуха, при това през всичкото време се намираше под впечатлението, че гверилясите го настигат. Свалиха го от кола и той започна да изригва потоци отбрани ругатни.

Нашето внимание пак се обърна към Херкулес. Преследвачите бяха на петдесет крачки от него и вече размахваха своите ласа. Майорът очевидно бе изгубил коня си безвъзвратно.

Като стигна до края на гората, Херкулес се спря, вдигна глава и зацвили. Две примки обвиха шията му. Изведнъж той сякаш се проникна от решението да се освободи на всяка цена, наведе глава и се понесе в пълен галоп. Въжета та, които се обтегнаха на костеливите му гърди, се скъсаха като конци. Херкулес замина далеч пред своите ловци. Носеше се сега право към корала. Като видя своя стар приятел — коня на „доктора“, — зацвили силно и като напрегна всичките си сили, прескочи оградата.

Войниците го приветствуваха със силен вик като другар.

— Давам двумесечна заплата за вашия кон, господин майор! — извика Клелей.

— Ах славно животно! — забеляза Чен. Би трябвало да принадлежи по право на нашия капитан!

* * *

Положението ни беше сериозно Бяхме затворени в корала, на десет километра от лагера ни. Наистина бихме могли пак да отблъснем дори два пъти по-многобройни страхливи врагове Но как да излезем? Как да преминем през равнината? Най-близкият хълм беше на километър от нас а следният — на километър от края на гората. Ако бихме успели да стигнем до първия хълм неприятелят веднага би ни оградил и би ни прерязал пътя окончателно. Гвериляси те, като ни считаха затворени в капан, се разположиха на почивка. Някои слязоха от конете и ги поведоха за юздите.

Положението ни се влошаваше от това че в корала нямаше нито капка вода, а ние след сражението бяхме силно ожаднели.

— Какво да правим сега, сержант? — попитах, като видях Линкълн, който стоеше в позата на войник, очакващ заповеди.

— Позволете, господин капитан, да взема няколко войници и да пренеса тук покойника.

— Добре, само че не е ли опасно?

— Не, тези мошеници не ще успеят да се приближат. Освен това другарите от тук могат да ни прикрият с огън.

Линкълн избра четирима силни войници и излезе. Заповядах на няколко души да следят и в случай на атака да открият огън. Но атака нямаше. Мексиканците видяха, че няма да успеят да попречат на нашето намерение.

Тялото на убития немец беше внесено зад оградата и предадено на земята, макар да знаехме, че и без това койотите ще го изровят и костите на войника ще се белеят сред голата прерия. Но кой от нас можеше да бъде уверен, че и него не го чака същата участ?

— Господа, не виждате ли някакъв изход? — попитах офицерите.

— Единственото, което е възможно, то е да отблъскваме техните нападения — каза Клелей.

— Те са четирима против един — поклати глава лейтенант Окс.

— Но не се готвят да ни нападат. Гледайте, устроиха правилна обсада.

— Дали да тръгнем в пълно каре?

— Какво каре може да стане от петдесет души срещу четири пъти по многочислена конница? Мисля, че ни остава само да се защищаваме и да чакаме да дойде подкрепление.

— А защо да не изпратим за помощ? — намеси се майорът, стратегическите планове на когото се развиха под влияние на близката опасност. — Защо да не изпратим за бригадата?

— Но как ще изпратим? Мигар имаме пощенски гълъби?

— Ами Херкулес? Той лети като стрела. Нека един от войниците го възседне и аз се обзалагам, че след един час ще бъде в лагера.

Хванах се за мисълта на майора, макар да ми беше болно и досадно, че сам не мога да се измъкна от капана.

— Кой желае да бъде пратеник, момчета? — обърнах се към войниците.

Двадесет души излязоха напред.

— Кой от вас помни пътя така добре, че да може да го премине галоп?

От тълпата се отдели Раул и постави ръка до козирката си.

— Аз зная по-кратък път, господин капитан.

— А, тъкмо вие ми трябвате. Помня, че и по-рано сте живели по тези места. Добър ездач ли сте?

— Пет години съм служил в кавалерията.

— Ще успеете ли да се промъкнете покрай тях.

— Да, господин капитан, ще се постарая да обиколя онзи хълм, който е отляво. С този кон ще се чувствувам спокоен.

— Оставете пушката си. Пълни ли са револверите ви? Отвържете тази торба от седлото; плаща също. Нищо не трябва да ви обременява. Когато стигнете до лагера, оставете коня в храстите и предайте тази записка на полковник К.

Написах на парче хартия:

„Драги полковник, двеста души са достатъчни. Можете ли да ги изпратите тази вечер? Ваш Г. Х“.

Полковник К. беше мой приятел и знаех, че ще се постарае да намери начин да ме освободи.

— На полковник К. в собствените ръце, разбрахте ли? — пошепнах на Раул.

Той ме разбра.

Скочи на коня, пришпори го и изхвръкна от оградата като стрела. Отначало се понесе право към гверилясите, които го очакваха, като го сметнаха очевидно за посредник, изпратен от нас да преговаря за предаване.

Изведнъж конникът рязко измени посоката и започна да ги обикаля в дъга. Те разбраха хитростта, скочиха на седлата и приготвиха ласата си.

Раул се носеше сега по права линия към група дървета, която си бе избрал за пътеводен знак.

Следяхме го, чувствувайки, че от неговия успех зависи нашият живот. Между него и нас сега имаше група препускащи след него гвериляси, но ние не изпускахме от погледа си зелената куртка на Раул и червената козина на Херкулес. Само да стигнеше навреме до гората, там щеше да бъде в безопасност от мексиканските ласа. Видяхме вече примките над главата на беглеца; стори ни се, че той подскочи от седлото като от удар. Но не, не бе хванат! Обиколи малкия оазис от дървета и се скри зад хълма? Последва минута на мъчително очакване; не можехме вече да видим ни преследвачите, ни преследвания. Най-после Линкълн, който се бе изкачил на покрива на ранчото, извика:

— Той е свободен! Гверилясите се връщат без него!

Действително след минута видяхме групата врагове да се връща бавно разочарована.

* * *

Нашият пратеник произведе голяма тревога сред враговете. Сега те се вълнуваха като оси и се движеха по равнината с пронизителни викове. Не се бояха, че ще се изплъзнем от корала, но знаеха, че след три часа ще се яви нашето подкрепление.

Няколко разузнавачи препускаха към онова място, дето се бе скрил Раул. Други се понесоха в противоположна посока. Аз и Клелей излязохме на покрива, за да следим маневрите на враговете и ако е възможно — да разберем плановете им. Те продължаваха да сноват назад-напред по прерията и не можехме да не признаем, че стойката им върху конете беше живописна.

— Ба! Какво е това? — Клелей посочи гората.

Погледнах нататък: облак прах се показа на медлинския път, сякаш там се движеше малка войска. Слънцето залязваше и виждах отражението на неговите червени лъчи върху нещо блестящо. Гверилясите внимателно и нетърпеливо гледаха в същата посока.

Облакът се разпръсна малко и видяхме около дванадесет тъмни фигури, между които блестящ като злато продълговат предмет. Ликуващи викове се раздадоха сред гверилясите.

— Cenobio! Cenobio! Los eanones!

Клелей ме погледна въпросително.

— Нима очите не ме лъжат? Виждам у тях коронада.

— Да, изглежда, имаме работа с отреда гвериляси на Сенобио. Това е малка отделна армия. Сега оградата не може да ни защити.

— И какво ще правим?

— По-скоро да се приготвим да умрем с оръжие в ръце.

Скочих долу и заповядах да тръбят сбор.

— Храбри другари! — обърнах се към войниците. — Нашите врагове получиха нова сила: те докарват артилерийско оръдие. Тази ограда ще бъде само слабо прикритие за нас. Ако ни изместят от тук, ще трябва да се промъкнем към онази група дървета. Ако ни разединят, трябва да се борим по отделно и или да избием врага, или да умрем!

Викове на решително одобрение отговориха на моята кратка реч.

— Но най-напред да видим как действува тяхното оръдие. То е малко. Хвърляйте се на земята, когато започнат да стрелят. Може би ще се задържим до пристигането на другарите ни.

Чу се пак гръмко ура.

— Боже! Капитане! Това е ужасно! — пошепна майорът.

— Кое е ужасно? — обърнах се към него с презрение.

— Че всичко това!… Нас ще ни избият!…

— Спомнете си, че сте войник!

— Да. Жалко, че не си дадох оставката, преди да започне проклетата война!

— Не се безпокойте, ще оцелеете, ако се скриете зад тази греда. Това е единственото безопасно място.

— Безопасно?

— Да. Момчета, бъдете готови!

Коронадата бе поставена на разстояние петстотин метра от нас. Около нея се струпаха артилеристите.

— Капитане, защо ги допускате толкова близко? — попита изведнъж майорът.

— Но как мога да ги спра?

— Моята карабина достига и на по-голямо разстояние.

— Вие бълнувате, господин майор, нашите карабини бият само на триста метра.

— А моята стига и на два пъти по-голяма дистанция.

С учудване погледнах майора.

— Но тя е Zundnadel, която убива на 800 метра!

Спомних си странната конструкция на пушката, която отвързахме от седлото на Херкулес.

— Защо не ми казахте по-рано? Къде е карабината на майор Блосъм?

— Тук, господин капитан! — отговори Линкълн. — Но наистина, такива карабини не съм виждал по-рано. Това е просто някакъв топ.

В онова време тази пруска иглева карабина беше последната новост и аз бях чувал вече за нея.

— Пълна ли е? — попитах майора и като получих утвърдителен отговор, се обърнах към Линкълн: — Можете ли да умерите онзи артилерист, който държи чистачката за топа?

— Само да стигне дотам куршумът.

— Ще стигне, дори на 1000 метра! — каза майорът. — Аз съм я купил от самия изобретател; изпитвахме пушката във Вашингтон. Гарантирам за нейното действие.

Линкълн застана колкото бе възможно по-твърдо на краката си и провря дулото между коловете, като го подпря върху напречната стойка, след това се прицели внимателно и натисна спусъка: артилеристът махна с ръце и падна мъртъв; снарядът, който той току-що държеше в ръце, се търколи на десет крачки. Гверилясите бяха поразени, а ние ликувахме.

— Славно!

Карабината бе напълнена отново.

— Сега, Линкълн, онзи там герой с фитила.

Мексиканците се опомниха донякъде и успяха да натъпчат снаряда в топа. Висок артилерист стоеше с фитил и чакаше само команда, но не я дочака. Карабината гръмна отново: той се залюля, направи две крачки назад и падна в ръцете на другарите си.

— Позволете ми сега, капитане, да сваля от седлото онзи подлец на черния кон.

Познах Дюброк.

— Добре — казах и странно чувство завладя сърцето ми.

Но един от мексиканците в това време бързо взе падналия фитил и го поднесе към барута.

— Лягай на земята!

Ядрото с бръмчене премина над главите ни и попадна в едно от мулетата. Животното започна да рита отчаяно. Останалите мулета се разтичаха из корала и най-после се събраха на куп в един ъгъл.

Дюброк, възседнал своя силен мустанг, следеше какъв ще бъде резултатът от изстрела.

— Ах, ако той беше на дистанцията на моята собствена карабина! — Линкълн се прицели.

Паф! — черният кон се изправи на задните си крака и се повали, притисна под себе си конника.

— Не улучих, дявол да го вземе! — с досада извика сержантът.

Дюброк се изправи и ни се закани страшно с юмрук. Гверилясите отстъпиха назад и отвлякоха топа на триста метра по-далеч.

Вторият снаряд уби на място един от войниците ни.

— Целете се в артилеристите, засега те са нашите главни врагове — казах на Линкълн.

Той гръмна, куршумът се удари в земята, но отскочи и рани тежко един от артилеристите, когото отнесоха на ръце.

Заплашени от това разрушително оръжие, гверилясите заеха нова позиция на още двеста метра по-далеч от нас. Третият им снаряд не ни причини вреда, понеже се удари в края на стълба, зад който седеше майорът, и само изплаши смъртно последния.

Линкълн гръмна отново, но без резултат. Той повтори изстрела със същия неуспех.

Гверилясите тържествуваха.

Линкълн остави пушката на земята.

— Опитайте пак. Ако и този път не сполучим, ще приберем патроните за по-благоприятен момент.

Новият изстрел не попадна в целта.

— Тъпоглави янки! Малко по-далеч! — крещяха гверилясите, чувствувайки се в безопасност.

Следното ядро проби оградата и изби пушката от ръцете на един войник.

— Сержант, дайте ми тази пушка. Искам още веднъж да опитам.

Но куршумът удари на петдесет крачки от целта.

— Е, види се, всичко има граници. Господин майор, бих желал да притежавам вашия кон и карабина.

— Ах, капитане, правете каквото обичате с карабината. А ако имаме щастие да се спасим от този ад, Херкулес?

В това време между гверилясите започна някакво оживление. „Гаубица, гаубица!“ — крещяха те.

Изскочих на покрива и действително видях гаубица, която няколко коня возеха галоп откъм гората. По големината си това оръдие беше достатъчно, за да разбие на парчета цялото наше жалко прикритие. Огледах войниците си с отчаян поглед. Случайно съзрях мулетата и внезапна мисъл ме порази. Не можем ли да възседнем мулетата и да избягаме? В ранчото имаше цял склад юзди. Направих бързо разпореждане. След пет минути всеки войник стоеше готов с пушка на рамо и обяздено муле, а майорът — при коня на своя негър.

— Е, момчета, да станем кавалеристи! — казах. — Щом стигнем до гората, веднага ще спрем. Когато изкомандвам „сядай и тръгвай!“, сядайте на мулетата и следвайте лейтенант Клелей. Ако някой падне, най-близкият трябва да го вдигне.

В тази минута още един снаряд падна сред нас.

— Никой ли не е ранен?

— Само драскотина — отговори един.

— Готови ли сте? Клелей, тръгнете право към онова високо дърво. Сядай и тръгвай!

Войниците скочиха на мулетата. Клелей тръгна напред, на неговото муле бе вързано звънче, след което тичаха и всички останали мулета.

Чак когато тази кавалкада се понесе по прерията, гверилясите разбраха какво става. С яростни викове скочиха на конете си и се понесоха след нас. Гаубицата, насочена към корала, се обърна бързо и изпрати след нас снаряд, но прибързаният изстрел не улучи никого.

Гверилясите ни настигаха.

С най-добрите войници аз вървях в тила, за да отблъсквам атакуващите и да прибирам падналите. Едно от мулетата тъй отчаяно риташе, че яздещият го ирландец скоро се озова на земята.

Спряхме се Чен го сложи пред себе си Но това спиране се оказа почти съдбоносно. Преследвачите бяха вече на сто метра от нас. Обърнахме се и дадохме залп. Двама или трима гвериляси паднаха от седлата. Останалите почти ни настигнаха и ние чувахме вече фученето на ласата.

Почувствувах плъзгавата примка на раменете си и замахнах с ръце, за да я сваля от себе си, но тя се затегна вече на шията ми. Щом пуснах юздата, мулето ми наведе глава и скочи със задните си крака с явно намерение да ме хвърли на земята. Това му се удаде. Полетях във въздуха и със сила се ударих в пясъка. Напразно се съпротивлявах на силата, която ме влачеше. Хващах се за тревата, за храстите, но ги изтръгвах с корените. Наоколо си чувах пушечни и топовни гърмежи. Примката започна да ме души.

Нещо блесна пред очите ми, някаква гигантска ръка ме удари и подхвана. Чух шумолене на листа, пращене на клони. Засвяткаха огньове, ето и гърмежи, и отново бях хвърлен с всичка сила на земята.