Майн Рид
Стрелците в Мексико (29)

Глава XXVIII
НЕСПОЛУЧЛИВИЯТ ДУЕЛ

Жителите на Халап ни посрещнаха доста добре. Жителките най-напред се изплашиха, че ще съборим града им, а самите тях — тия прелестни обитателки — насила ще замъкнем със себе си. Но като видяха, че не мислим да направим нито едното, нито другото, те се успокоиха и започнаха да ни подаряват своите привлекателни усмивки.

Още на втория ден ние, офицерите, бяхме отрупани с покани за балове, обеди, вечери, музикални вечеринки и други подобни увеселения.

Другарите ми се втурнаха във вихъра на удоволствията. Не останах назад и аз, но не се увличах като тях. Душата ми бе далече от околното общество: тя обитаваше в пространството и следеше нея, своята царица.

Аз дори не знаех де е тя, моята годеница. Казаха ми, че е отишла със семейството си в Кордова или Оризава, но нищо положително не можах да науча.

И Клелей скърбеше. Горещите погледи, които му се хвърляха, сребърният смях и веселото бъбрене на хубавиците, които се мъчеха да ни заинтересуват, не му правеха никакво впечатление.

Аз дори не очаквах, че той, който ми се виждаше безгрижен и повърхностен, може да стане тъй сериозен и да помни онази, която смятах, че е отдавна забравил.

— Е, Клелей? Нима не намирате тука нищо достойно за вашето внимание? — попитах го, като го виждах да остава студен между най-примамливите хубавици.

— Разбира се, че не намирам — отговори той. — Нима може някоя от тия кукли да се сравни с онази лъчезарна богиня, която…

— Знам, знам! И ви съчувствувам от сърце и душа. И аз страдам, като не виждам…

— Знам! — засмяно ме прекъсна Клелей. — Омагьосаха ни нас двамата. Аз даже загубих апетит… Пак ям, ама не е с предишното удоволствие. Нищо вече не ми е мило, всичко ми омръзна… Как мислите. Халър, скоро ли ще ги видим?

— Може никога вече да не ги видим!

— Защо ме плашите? Защо да не ги видим?

— Много просто. Не знаем къде са, не знаем кога ще свърши войната, не знаем дали ще бъдем живи. Ние вече толкова пъти се изправяхме пред самата смърт.

— Да, всичко това е вярно — унило продума Клелей. — Не се знае какво ни чака. Може наистина никога да не се сбъднат нашите прекрасни мечти.

— Какво да се прави, приятелю! Трябва да сме готови на всичко.

— Уви, трябва! Но защо да се предаваме на такива тъжни мисли, нека приказваме за друго. Аз отдавна искам да ви попитам, забелязали ли сте какво става в нашия офицерски клуб?

— За духа на раздор, който вее между нас, ли ме питате? О, да, как да не го забелязвам. Старите и младите служещи като че ли не могат да се гледат едни други. Старите се смятат за нещо като аристокрация и наричат новопостъпилите едва ли не авантюристи, които насила са се промъкнали помежду им. Същото нещо става дори и между войниците.

— За щастие, не всички са заразени от тази глупава гордост — иначе щяха да ни изгонят от полка.

— Разбира се, че не всички! Майорите Блосъм и Туин, лейтенантите Клейбърн, Оакс, Вилбърн, Леси и дори полковниците Макдоналд и Вавасур се отнасят прекрасно с нас. Чух с ушите си как се мъчат да вразумят другите… И мене ми се струва, че повечето от тях са се настроили просто от завист, задето се отличихме в борбата с туземците, а те не направиха нищо особено: стреляха, сякоха, върху тях стреляха, тях сякоха — и туйто. Яд ги е, дето и те не са прекарали такива премеждия като нас.

— Може и така да е, Халър. Но все пак това е страшно глупаво!

— Аз не казвам, че е умно. Лесно може да ни се случи нещо неприятно от това… Впрочем щом затръбят сбор и тръгнем срещу неприятеля, всичко това ще се махне; ще остане само другарството.

Събитията показаха, че имах пълно право.

Между ония, които се гордееха със старшинство по службата, имаше един млад капитан от пехотата, на име Рансом, иначе добър човек, прекрасен войник, отчаяно смел, но и крайно горделив. Той се държеше много гордо и обичаше да се хвали както с това, дето се намирал в полка още от началото на своята кариера, така и със своя произход. Първото обстоятелство може би му даваше право да се перчи пред ония, които се присъединиха неотдавна към американската армия, като например Клелей и аз, но произходът му никак не му даваше право да си вдига носа пред другите Раул, който добре познаваше неговото семейство, казваше, че само баща му е бил богат нюйоркски собственик и полковник в оставка, а дядо му е живял и умрял като беден чифликчия.

Най-интересно бе, че в ръцете на Раул попаднаха книжа, останали след смъртта на този чифликчия. Като ги разглеждал от нямане на работа, той намерил между тях писмо от моя дядо, което доказвало, че чифликчията Рансом по-преди е бил лакей при него и че нему дължи всичко. Помолих го да ми даде това писмо.

Веднъж, по време на една офицерска веселба, Рансом го прекали, като заприказва за някакви си безродни скитници, които в смутните времена се вмъкват в полковете. И тук постоянно хвърляше подигравателни погледи към мен. Не можах да се сдържа, скочих и се провикнах:

— Не знам кой от гледището на господа офицерите е по-достоен да се нарича скитник: внукът на един лакей или внукът на един, комуто е слугувал същият тоя лакей!

— Как? Какво? — изрева Рансом, бледен като смърт. — Какво значи това, господине?

Всички присъствуващи се струпаха наоколо ни, разделени на две партии — едната за Рансом, другата за мен.

— Това значи, господине, че имам доказателство! Вашият дядо е бил лакей на моя дядо! — отговорих и извадих от джоба си известното писмо.

— Позволете да го разгледаме, това е интересно — каза един от моите привърженици.

Дадох му писмото и то тръгна от ръка на ръка. Мнозина от моята група даже си снеха копия, за да им се намират „в случай на нужда“.

— Този документ може да е подправен! — извика Рансом, задавен от злоба.

— Подправен ли? — повторих и скочих към него. — Господа, бъдете свидетели, че както не е фалшиво писмото, което имах честта да ви покажа, така не е фалшива и плесницата, която удрям на господин капитан Рансом.

При тия думи ударих нещастния самохвалко толкова силно, че той се заклати.

Всички се отдръпнаха от него като от чумав, а привържениците му почти до един преминаха на моя страна.

Работата трябваше да се свърши с дуел, назначен на другата сутрин край брега на река Цедена, по пътя за Перота.

На разсъмване излязохме вън от града със секундантите си. Някъде към реката ни настигна колата с двама поканени лекари. До фаитонджията седеше малкият Джек, без когото не можеше да стане нито едно важно събитие в моя живот.

Като стигнахме до малката гора, се спряхме, слязохме от конете и влязохме в самата нея. Там намерихме прекрасна полянка, тъкмо за нашата цел.

Секундантите измериха десет крачки и ме поставиха гърбом към Рансом. Трябваше да се обърнем, като чуем: „готово!“ и да стреляме, когато прочетат: „едно, две, три!“

В мъчително мълчание чакахме условния сигнал, когато се завтече Джек, който бе останал при колата, и извика:

— Капитане, капитане!… Мексиканците идат! Мексиканците!

Всички се обърнахме. Наистина, към гората препускаха двадесет гвериляси. Очевидно бяха вървели подире ни, за да ни нападнат от засада.

Рансом, който стоеше отпред, гръмна върху онзи, който се намираше начело, но не го улучи. Последният подскочи на седлото, извади сабята си и се хвърли върху Рансом с явното намерение да му отсече главата.

Гръмнах аз — и конникът падна.

— Благодаря, Халър! — извика моят противник. — Вие разбрахте, че предпочитам да умра от вашата ръка…

Секундантите, хирурзите и всички останали се наредиха и насочиха револверите си срещу конниците. Из тяхната среда изскочи напред един върху прекрасен черен кон. Затреперах, като познах, че е моят смъртен враг Дюброк, познах и своя кон, подарен ми от майор Блосъм и отнет ми от креола в хациендата на дон Розалес. И той ме позна. Пришпори коня си и се спусна към мене. Очите му блестяха като светкавици, белите му зъби скърцаха, хубавото му лице се гърчеше от конвулсии. Наведен над седлото, той размаха сабята си и описа лъскава дъга във въздуха. Гръмнах, но същия миг паднах в несвяст.

Скоро дойдох на себе си. Като си отворих очите, видях тъмна линия от конници, които се връщаха по същия път, от който ни бяха нападнали. До нас имаше отред американски драгуни. Поляната бе покрита с мексиканци и коне. Трима драгуни лежаха ранени. Станало бе истинско сражение, докато бях в несвяст.

Самият бях цял окървавен и върху мене лежеше тежко тяло. Джек употребяваше всичките си сили, за да ме измъкне, но не можеше.

Като се понадигнах, с едно движение свалих от себе си неподвижното тяло с гвериляски мундир, обърнах го и го погледнах в лицето: Дюброк!

— Убит! — извиках. — Дюброк убит!… Нима аз извърших това?

— Вие, господин капитан! — каза Джек с весела усмивка. — Куршумът ви е попаднал право в сърцето му и той се повали отгоре ви като сноп. Ето защо паднахте.

Да, Дюброк бе мъртъв. Хубавото му лице бе посиняло, устата му бе болезнено изкривена, а черните му очи изгаснали.

— Затвори му очите! — казах на Джек и се обърнах.

Клелей бе ранен в ръката и се гърчеше от болки, докато хирургът го превързваше. Рансомовата страна бе добре одраскана, но вече залепена с мушамичка.

Като видях полковник Хардинг, началник на отреда, приближих до него.

— А! Капитан Халър! — каза той в отговор на моя поздрав. — Да не бяха излезли на сцената господа гверилясите, трябваше да изпълня една крайно неприятна заповед от главнокомандващия, а именно — да арестувам вас и капитан Рансом. Но сега — продължаваше той засмян — вярвам, че вашата горещина е поизстинала и вие ще се помирите. Впрочем, ако искате, ще си позволя за първи път през живота си да не изпълня заповедта на началството и да ви оставя на свобода.

— Готов съм да се помиря! — извиках и погледнах Рансом, който дружелюбно ми се усмихваше.

— И аз съм готов — каза той, като се приближи и ми подаде ръка. — Простете нелепата ми постъпка и изобщо глупавото ми поведение. Признавам, че напълно заслужавам този урок и обещавам никога да не го забравя. Нека бъдем приятели.

Стиснах му сърдечно ръката:

— Добре, нека бъдем приятели и да забравим това, което не си струва да се помни. Нека запушим, както правят индианците, лулата на мира, по вярно казано, по една цигара, и да изгорим оная бележка, която съвсем напразно ми падна в ръцете.

— Така ви искам, господа! — продума полковникът. — Дай Боже, всички дуели да се свършват тъй лесно, като тоя. Защо да си проливате на вятъра скъпоценната кръв и да рискувате своя живот, който не ви е даден, за да си играете с него.

* * *

Приятелският съюз, който сключих с Рансом, и досега е ненарушен. Гордостта изчезна от него завинаги, а други недостатъци той нямаше.

Като претърсиха дрехите на Дюброк, намериха документ, който доказваше, че той е бил шпионин на Санта-Ана. В Нови Орлеан бил влязъл в редовете на нашата войска, само за да научи всичко, каквото мексиканското правителство трябвало да знае. Ако бе станал началник на волните стрелци, към което се стремеше, той навярно щеше да ги предаде на неприятеля.

Подозренията ми напълно се потвърдиха.

Не ще съмнение, че бях крайно благодарен на съдбата, която ми даде възможност да премахна този вреден човек.