Майн Рид
Стрелците в Мексико (28)

Глава XXVII
МОЯТ ПОДВИГ

Като се присъединих отново към своя отред, реших да вървя с него решително направо; никой нямаше право да ме задържи, тъй като майор Туин преспокойно замина нататък със своя ескадрон. Клелей също гореше от жажда за подвизи и затова бе напълно на моя страна.

— Не ви ли трябват вече моите хора? — попитах капитан Риплей, млад офицер, който командуваше батареята.

— Мога да мина и без вас, капитане — отговори той. — Имам още тридесет души. Те са повече от достатъчно, за да запазим тия топове и да отбием поне хиляда мексикански „юнаци“.

Като натъртваше насмешливо последната дума, той посочи с ръка на бегълците, които влизаха в гората.

— Така е… Аз намислих една малка екскурзия. Иска ми се да изловя неколкостотин от тия „герои“. Може би и вие няма да се откажете да тръгнете с мен?

— С най-голямо удоволствие бих ви придружил, но знаете какво значи нарушение на заповедта. Аз съм поставен тука и трябва да стоя, докато ме повикат.

— Имате право… Довиждане, приятелю! Бързам и затова не мога да се ползувам повече от вашето любезно общество, колкото и да ми се иска това.

— Довиждане! В случай на нещастие смело разчитайте на мене. Аз ще ви следя отдалече и ще ви помогна, когато дотрябва.

Като му поблагодарих, застанах начело на ротата си и тръгнах да гоня бегълците. Тъй като половината от тях бяха успели да се спуснат в теснината, реших да пресека пътя на останалите.

Риплей ми даде малък бинокъл, с който можех да разгледам цялата местност, по която се движеше войската, която позорно напускаше своето знаме. Голяма част от мексиканците бяха без оръжие, но носеха големи вързопи, изглежда — заграбени вещи.

Под група палми до края на скалата стояха няколко офицери. Между тях имаше един, към когото се отнасяха с почит и когото бяха заградили. Досетих се, че той трябва да е прочутият Санта-Ана. „Да ми се падне него да хвана в плен! — мислех си. — Този подвиг действително ще бъде толкова голям, че изведнъж ще стана герой.“ Но не! Докато пресмятах от коя страна да се приближа до тази интересна група, изведнъж се зададе богато оседлан кон, офицерите качиха на него предмета на своето почитание, възседнаха доведените им мустанги — и цялата кавалкада мигом се скри зад скалата. Разбрах, че тази плячка се изплъзна от ръцете ми и се реших да се възползувам от друга.

Забелязах, че неприятелските войници се спущаха в теснината и се качваха по нея откъм нашата страна по тесен проход, който извиваше така, че отзад не можеше да се вижда какво става напред. Това ми стигаше. Като дадох знак на отреда си, полетях към това място и заградих изхода. Бегълците вървяха на групи. Като скрих наблизо своите стрелци и като предложих на Клелей да застане до мен и да вдигне бял парламентарен флаг, посрещах ония, които излизаха нагоре, с думите: „Не бойте се, ние сме приятели. Вървете по-смело.“ Като не виждаха скритите щикове и като вярваха на белия флаг, мексиканците спокойно минаваха край нас и завиваха нататък, дето ги пресрещаше моята рота и без големи усилия, само със заплашване, ги вземаше в плен. Всичко това ставаше толкова тихо и бързо, че следващите групи не забелязваха нищо и също така се улавяха в капана. Нещастните страхливци! Стигаше да им се покаже крайчеца на пушката — и те се предаваха безмълвно.

Най-после пленените станаха три пъти повече от нас. Като се страхувах, да не помислят да се възползуват от своето превъзходство или да не би някой от тях да вдигне тревога, заповядах да се навържат с ремъци и тържествено ги поведох към нашия лагер.

Когато се обърнахме назад, покрай нас изпищяха няколко куршума. Стреляха ония, които се покачваха из теснината и разбраха каква е работата, но това бе всичко. Никой от тях не се реши да влезе в сражение с нас.

— Не ви ли казах, че нашият капитан би могъл да покори цяло Мексико, стига да поиска? Ето кой би трябвало да бъде генерал! — казваше Линкълн, като ме гледаше с такъв възторг, че аз неволно бях трогнат, макар и да ми се искаше да се посмея за неговата наивност. — Улови в плен повече от триста души, без да пролее нито една капка кръв! Покажете ми друг, който може да направи това нещо! — продължаваше той.

— Стига, Боб! — смъмрих го. — Всеки разсъдлив човек би направил същото. Като знаеш характера на тия жалки хорица, които хванахме в плен, никак не е мъчно да разбереш какво трябва да правиш с тях… По-добре ми разправете как сполучихте да намерите ескадрона на майор Туин?

— Много просто, господин капитан. Като се измъкнах от ноктите на Харанта, скитах цяла нощ около вас, като чаках случай да ви освободя. Виех като вълк и лаех като куче.

— Чухме — прекъснах го — и разбрахме, че искате да ни ободрите, но знаехме, че не можете да ни помогнете.

— Дявол да го вземе тоя проклет разбойник в калугерското расо! Да знаех, че е тъй близо до онази къща, дето се бяхме разположили толкова удобно, и че оня калугер също принадлежи към неговата шайка, — щях да го науча аз него! На късчета щях да накълцам тоя пуст калугер! Но вярно е, че всеки мъдрец си има и голяма доза простотия. Повярвах, че един мексикански padre може да бъде „добър“ човек. По лицето се познаваше какъв е…

— Добре, добре, сержант, оставете го на мира. Той постъпи така, както е намирал за нужно. Това е работа на съвестта му. А вие ми разправете по-добре какво се случи с вас после.

— После ли? Нищо особено, господин капитан. Крих се в гората като звяр, хранех се с каквото ми попаднеше Знаех, че Джек ще доведе нашите, знаех, че те ще тръгнат по вашите следи. Качих се на едно дърво, зачаках и ги дочаках, това е всичко.

— А не ти ли бе мъчно за нас? — попита Чен.

— Как да не ми е било мъчно! Стига само да можех, бих преобърнал целия свят, за да ви спася!

В това време нашите пленници водеха помежду си разговор. Аз се вслушах.

— Старецът избяга ли? — питаше един.

— Разбира се! — отговори друг. — Нима те пострадват някога? Само ние си теглим винаги.

— Да, братко Антонио, тежко на нас, сиромасите! Заловили се на война, дявол да ги вземе! Я да ни попитаха дали искаме война! Аз най-напред щях да кажа — „не“.

— Как си мислиш, какво ще ни правят тия хитри янки? Ще ни избият ли?

— Не, защо ще ни избиват на вятъра! Такова нещо те няма да направят. Сигурно ще ни разменят срещу свои пленници. Ние направихме по-добре, дето се предадохме, отколкото да бяхме тичали като луди по долища и гори.

— Ами дали ще ни нахранят, как мислиш? Страшно съм изгладнял!

— Разбира се, че ще ни нахранят! Няма да ни морят с глад! Те не са такива хора.

— Ти отде знаеш?

— Чувал съм от един приятел, който е живял при тях. Не са лош народ, даже са по-добри от нашите.

— Я гледай!… Тъкмо да се сприятелим с тях, вместо да се колим един други!

Слушах с любопитство разговора, който разбрах добре. Освен мен, тях ги разбира само Раул и Линкълн, който знаеше доста мексикански думи.

Радвах се, дето тия клети хора, роби на чуждата воля, не се бояха от нас, а напротив — даже бяха доволни, че са попаднали в плен. Това доказваше, че лично те никак не ни мразят. Само една сравнително малка част фанатици, като гверилясите и шайката на Дюброк, който имаше своя особена сметка с нас, само тази част бе въодушевена от омраза.

Реших да стигна нашата армия, която отиваше в Халап на почивка, а после да се запътя за мексиканската столица.

Пътят бе дълъг и ние се мъчехме да го съкратим с разговори.

Скоро наближихме ескадрона на майор Туин, който отиваше по следите на нашите войски.

За да привлечем вниманието му, гръмнахме във въздуха. Ескадронът се спря, позна ни и ни дочака.

Майорът се учуди, като видя колко души сме хванали в плен.

— Чудесно! — каза той. — Не се надявах наистина, не се надявах!… Ами мнозина ли изгубихте?

— Нито един, господин майор — отговорих аз.

— Нито един ли?! Ами от тях мнозина ли изтрепахте.

— Пак нито един.

— Как така? Сами ли ви се предадоха?

— Почти сами.

— Нищо не разбирам! Моля ви, капитане, разправете ми работата по-подробно.

Разправих му. Майорът все повече се учудваше.

Най-сетне той не можа да се стърпи, дойде до мене, прегърна ме и ме целуна по двете страни.

— Браво Халър! Страшно умен човек сте вие. Е, сега няма що да се страхувате, никой няма да ви се скара за вашата самоволна отлъчка, отгоре на туй — ще ви похвалят. На, приятели, подкрепете се!

Той ми тикна в ръката неизтощимия нектар, който се съдържаше в прочутата му манерка, аз се подкрепих и я дадох на Клелей, който се бе поумислил, но като глътна от еликсира, пак се ободри.

Едва късно вечерта стигнахме армията в Халап.

Главнокомандващият благосклонно ни изслуша, като му разправихме нашите приключения, малко ни смъмра за нашето „лекомислие“ и ни изпрати с обещание да бъдем наградени, задето сме уловили в плен триста души без никакво кръвопролитие.

Тържествувахме и се радвахме, че ще бъдем повишени.