Майн Рид
Стрелците в Мексико (24)

Глава XXIII
ПАК В ПЛЕН

Запътихме се към Понт Национал. По средата на пътя живееше приятел на Раул, за когото той казваше, че можем да му се доверим като на самия него. Къщата на този човек се намираше в съвършено усамотено място, недалече от пътя, който водеше за riconada Сан Мартин.

— Ще вечеряме и ще пренощуваме там — казваше французинът. — Стига сме се търкаляли из гората по мократа трева, пък и не можеш нито минутка да си сигурен, че не ще те целуне някоя змия така, че изведнъж да издъхнеш. А у Хозе Антонио, моя бивш другар по… търговия, веднага ще се почувствуваме като в бащината си къща.

— Ще видим дали имаш право — каза Линкълн. — Струва ми се, че в тази проклета страна е еднакво опасно както в гората, така и вкъщи; враговете са се загнездили навсякъде.

Стигнахме къщата на контрабандиста посред нощ, но нито самият Хозе Антонио, нито неговото семейство — жена и дъщеря — спяха. Всички стояха около една маса и работеха нещо при светлината на дебела восъчна свещ.

Домакинът изгледа подозрително петимата дрипльовци, но като позна Раул, стана много любезен.

Хозе Антонио бе вече старец, побелял и сух, с проницателни очи, но добродушна усмивка.

Раул му обясни нашето положение с няколко думи.

— Не сте ли вечеряли, господа? — попита Хозе Антонио.

— Нито сме закусвали, нито сме обядвали — каза Раул.

— Карамба! Рафаела! Хезузита! — извика домакинът, като направи такъв знак, който при мексиканците заменя цяла реч.

Този знак произведе просто вълшебен ефект. Хезузита, осемнадесетгодишната дъщеря на домакина, се завтече към камината, а Рафаела, жена му, грабна снопче дърва и го хвърли в огъня. Раздухан с палмово клонче, огънят весело запращя, водата почна да кипи, месото се изпичаше, черните бобови зърна весело заскачаха в гърнето, шоколадът се запени и ние с нетърпение очаквахме вкусната вечеря.

Раул, въпреки добрия прием на домакините, все се мръщеше, като че ли се чувствуваше стеснен или се боеше от нещо.

В тъмното ъгълче на къщичката седеше сухичко човече, облечено като католически калугер. Знаех, че Раул не можеше да търпи мексиканските калугери, и предполагах, че смущението му се дължи на това. Не се излъгах.

— Какво прави тук това черно расо? — тихо попита Раул стопанина.

— Той е свещеникът от Сан Мартин.

— Трябва да е нов?…

— Hombre de bien! (Добър човек!) — каза Хозе Антонио и поклати глава утвърдително.

Раул млъкна.

Започнах да наблюдавам този hombre de bien и скоро забелязах, че той е дошъл тука съвсем не за поучение и спасение на душите, а само за черните очички на прелестната Хезузита. Имаше нещо плътско в неговата усмивка, когато следеше движенията на момичето, но погледът му стана положително страшен, когато ирландецът Чен, в своята галантност, започна да се навърта около Хезузита и да и прави различни дребни услуги.

— Де е padre? — запита Раул, като пресмяташе нещо.

— Тази сутрин бе на рикондата.

— На рикондата ли? — повтори Раул и подскочи от мястото си.

— Запътиха се към моста. Сблъскали са се с вашите и са изгубили няколко души.

— И той сутринта бил на рикондата! Охо! В такъв случай, ние трябва да си отваряме очите. Най-хубаво ще бъде да се махнем по-скоро от тука — мърмореше французинът като че ли на себе си.

— Ако тръгнете, вървете настрани, за да не се срещнете. Вашите вече са дошли до El Plan и се готвят да атакуват Passe de Cerro, който се защищава от Санта-Ана с двадесет хиляди души.

По време на този разговор свещеникът неспокойно се въртеше на стола си. После стана изведнъж, измърмори „buenas noches“ (лека нощ) и тръгна да излезе. В същата минута Линкълн, който го наблюдаваше изпод вежди, скочи и се изправи пред вратата.

— Не обичате ли да останете тука, светий отче! — спокойно, но решително каза той.

— Que cosa? — разтревожено попита свещеникът.

— Тука няма ни key, ни cosser, но вие не ще излезете преди нас… Раул, поискай от приятеля си една яка връв!

Свещеникът погледна към домакина укорително и заплашително. Бедният мексиканец заплете конците. От една страна, той не искаше да оскърби свещеника, а от друга — искаше да помогне на другаря си.

— Хайде, хайде, Хозе Антонио, тука няма какво да се умува! — казваше траперът, изправен пред вратата като железен колос. — Щом веднъж си ни приел под покрива си, трябва да се грижиш и за нашата безопасност. Аз виждам какво мисли този достопочтен отец и затова трябва да се върже, иначе всички сме загинали.

— Остави го — каза Раул, като се доближи до Линкълн, — моят приятел уверява и се кълне, че този свещеник е съвсем безвреден човек. Пусни го, моля ти се, без него ще ни бъде по-добре.

Като видя, че се отнасям съвършено безучастно към тази работа (аз се бях замислил за нещо по-интересно), Линкълн пусна свещеника.

— Дано не излезе нещо лошо от това — каза той, като седна пак на мястото си. — Съветвам ви да не нощуваме тука; като се навечеряме, хайде на път… Как мислите, господин капитан?

— Какво има, сержант?

— Раул ме накара да пусна тоя свещеник, пък аз съм уверен, че той ще насъска отгоре ни цяла глутница жълтокожи. Мисля, че трябва по-скоро да се махнем от тука.

— Добре, ще се махнем — апатично отвърнах, като все още мислех съвсем за друго.

Нахранихме се, изпихме по чаша шоколад и вече се готвехме да се простим с добрите домакини, когато Хозе Антонио ни предложи да изпушим по цигара.

Съблазънта беше голяма, тъй като отдавна не бяхме пушили. Освен това никак не ни се искаше да напуснем тази гостоприемна стряха, дето се бяхме разположили тъй добре. След всички претърпени неудобства тази колиба ни се виждаше като рай.

— Е, добре — каза Раул, — да изпушим по една, да се постоплим още малко край огъня и тогава вече, няма какво, ще идем да се скитаме пак като диви зверове.

Но още не бяхме сварили да се настаним около огъня и да запушим нашите пури, когато Хезузита, която бе излязла, влезе с вик:

— Татко, навън има хора!

Наистина, през пукнатините на стените се очертаваха фигурите на няколко души.

Линкълн грабна карабината си и се завтече към вратата с думите:

— Нали ви казах аз! Ето че паднахме в капана!

Без да си прави труд да отваря вратата, той с всичката си тежина наблегна леката бамбукова стена, която се проби с трясък.

Искахме да излезем след него, но ето че цялата колиба се събори и ни засипа с дъски, палмови листа и тръстика. Чухме гърмежа на Линкълн, изпъшкването на умиращия, залп от пистолетни и пушечни гърмежи и дивите крясъци на нападателите. После изведнъж ни измъкнаха от развалините на къщата, закараха ни в гората, вързаха ни за дърветата и почнаха да ни отрупват с ритници и юмруци. Биха ни, докато паднахме в безсъзнание. Когато се съвзехме, видяхме, че ни е заградила тълпа крайно озверени хора. Те диво крещяха, кискаха се и скачаха наоколо ни, като се наслаждаваха на мъките ни и се подиграваха с нашата безпомощност.

Сред тази побесняла сган стоеше свещеникът и поощряваше нашите палачи към нови жестокости. Като почувствувах, че умирам, потърсих с очи Линкълн и се чудех защо не чувам неговия глас. Него го нямаше при нас и аз още чувах как свещеникът заповядваше да го намерят непременно. После изгубих съзнание.

След известно време наново се свестих. Престанаха да ни бият, след като се умориха, изглежда, от тази гимнастика. Мъчителите ни седяха при нас на тревата в очакване на нещо.

От разговора им можеше да се заключи, че сме попаднали в ръцете на jarochos, шайката на прочутия разбойник Харанта.

— Ах, Боже мой — стенеше Раул. — Защо ми трябваше да преча на Линкълн за задържи тоя калугер! Нищо нямаше да се случи, ако бяхме го задържали, а сега няма да се отървем от бесилката! Щом дойде той и нашата е свършена.

В това време се чу конски тропот и се показа конник, който препускаше към нас.

— Ето го и самият Харанта! — шепнеше Раул. — Ако ме познае… Впрочем сега не ми ли е всичко все едно? Ще ни избесят, по-лошо от това не могат да направят. Няма да умираме два пъти, а от единия път не можем да се отървем. Изглежда, така ни е писано!

— Де са янките? — извика Харанта и слезе от коня.

— Ето ги, капитане! — отговори един от jarochos, отвратителен старец с червен мундир, изглежда, лейтенант на шайката.

— Колко са?

— Четирима, капитане.

— Добре. Ами какво чакате?

— Заповед да ги обесим или да ги застреляме.

— Caramba! Няма време да правим бесилки!

— Тука има прекрасни дървета, капитане, стават за бесилки — каза друг, като посочи наоколо с ръка.

Изглежда, много му се искаше да се наслади на бесилките, макар че това зрелище едва ли бе ново за него.

— Madre de Dios! Казвам, че няма време за забавление… Санхо! Габриел! Карлос! Продупчете по-скоро черепите на тия тъпоглави саксонци! Не се бавете! По-бърже! Знаете, че обичам всичко да се извършва бързо.

Тримата, чиито имена бяха споменати, слязоха от седлата, взеха си карабините, прегледаха ги и излязоха напред.

— Отлично! — философствуваше гласно Раул. — Нищо по-лошо от смъртта не могат ни направи. Искам да поприказвам преди смъртта си с тоя достопочтен padre. Ще му кажа такава думичка, от която той ще се върти цяла нощ без сън… Oyez, padre laranta! — силно му извика той с подигравателен тон. — Кажете, моля ви се, намерихте ли най-подир прекрасната Маргарита?

При слабата светлина на луната се виждаше как Харанта побледня и се заклати, като че ли го раниха.

— Стойте! — обърна се той към хората си, които се бяха прицелили. — Докарайте тия дрипльовци вън! Огън! Запалете тая смет! — прибави той и показа развалините на колибата.

Сухата тръстика, дъските и листата в един миг пламнаха и осветиха с червена светлина цялата сцена.

„О, Господи! Вероятно той иска да ни хвърли в огъня!“ — помислих си аз, когато ни потътриха към него.

Никога не бях виждал хора дотолкова прилични на демони. Голяма част от тях се състоеше от замбоси и метиси, но имаше и много чистокръвни, съвършено черни негри от Антилските острови и от Куба. В мнозина от тях изражението на природна свирепост се усилваше от татуировката на лицето им.

Достатъчно беше да се хвърли един поглед върху тази дива тълпа, за да се разбере какво ни очаква. Нямаше никакво съмнение, че бе настъпил последният час! Всички ни изгледаха със свирепостта и кръвожадността на зверове, които са хванали плячка; нито в един поглед нямаше лъч от състрадание или жалост.

Появяването на началството не можеше да измени нашето убеждение, че ние прекарваме последните минути от живота си. Неговата физиономия лъхаше омраза и злоба; тънките му устни трепераха с отвратителна плътоядна усмивка; мъничките му черни очи блестяха като разпалени въглени, кривият му нос с една резка по средата му придаваше вид на граблива птица.

Той бе наметнат с пурпурна мантия, която го покриваше от главата до петите; краката му бяха обути в груби ботуши от черна кожа, на които звънтяха големи шпори, а на главата си бе нахлупил голяма черна шапка със златни нашивки и пискюли. Нямаше брада и мустаци, дълги коси падаха върху кадифената яка на мантията му.

Такъв беше padre laranta.

Пред него лежеше вързан Раул; и двамата се гледаха мълчаливо. Лицето на достопочтения padre laranta потреперваше като че ли под влиянието на електрически ток, а пръстите му нервно се мърдаха, като щипците на полип, който се мъчи да се впие в жертвата си.

Раул, нашият весел, безгрижен Раул, можа да разклати дотолкова железните нерви на тоя човек, който изглеждаше недостъпен за никакви вълнения и въздействия. По устните на французина играеше тържествуваща усмивка; очевидно той бе напълно уверен в поражението на своя враг.

Очаквахме, че първата дума на отец Харанта ще бъде заповедта да ни хвърлят в, огъня, който сега достигаше най-голямата си сила. Но, за щастие, той не мислеше за такова нещо.

— А, сеньор! — извика той, като приближи до Раул. — Така си и мислех, че още веднъж ще се срещнем… Мечтаех за това… Ха-ха-ха! И тази мечта бе чудно приятна, но действителността излиза още по-приятна. Ха-ха-ха!… Нали, а? Нима не е така? — продължаваше той, като шибаше с камшика си нашия другар по лицето. — Нима не е така?

Очите му излизаха от орбитите и буквално пръскаха искри.

— Ами не мечтаехте ли да се срещнете с Маргарита? — попита Раул с остър саркастичен смях.

Никога няма да забравя какво стана с Харанта в този миг. Неговото жълто лице посиня, устните му побеляха, а очите му замятаха мълнии. Със стиснати зъби и с бесен вик той ритна Раул в лицето. Кръв протече от удареното място.

Тази постъпка бе толкова груба и мръсна, че аз изскочих от кожата си. С отчаяна сила скъсах връзките си, от което останаха дълбоки резки на ръцете ми, и с един скок се изправих пред чудовищния padre, когото сграбчих за врата.

Той отскочи назад и аз, като не можах да се задържа на оплетените си във връвта крака, паднах отпреде му като труп.

— Ами тоя какъв е? — извика той. — А! Прилича на офицер… Стига сте ми се кланяли до земята, сеньор! Позволете ми да ви разгледам по-добре… Да, той е капитан!… А там оня, дето се търкаля, като че ли е лейтенант? Вярно! Е, господа, вие имате такива чинове, че е неудобно да ви избием като кучета и да ви оставим на вълците… Не, не! Ние няма да сторим така… Ха-ха-ха! Няма да унизим вашето достойнство, ние ще ви качим на висота, според вашите чинове… Ами тоя какъв е? — продължаваше той, като се обърна към Чен, и разглеждаше неговите пагони. — Прост войник, ирландец! Кой те е научил тебе да се сражаваш в редовете на еретиците против собствената си вяра, а?… Кой, кажи! Подъл вероотстъпник, получи си наградата!

И той ритна Чен няколко пъти в гърдите.

— Благодаря ви за разположението и милостта към мене! — ръмжеше Чен със светнали очи. — Вие сте много добър, ваша милост!

— Ей, Лопес, ела тука! — извика разбойникът-калугер.

Ей сега ще ни застрелят! — помислих си.

— Ей, Лопес! Лопес — продължаваше Харанта.

— Аса, аса! (Тук!) — отговори един глас.

От тълпата се отдели един от jarochos, като развяваше дългите гънки на червената си мантия.

— Лопес, както виждам, тия господа са високи джентлемени и затова трябва да постъпим с тях според достойнството им. Разбра ли? — каза Харанта.

— Разбирам, капитане — хладнокръвно отговори Лопес.

— Трябва да се заведат до края на пропастта, Лопес. Facilis desendus Averni… Впрочем ти не разбираш латински… И така, изпрати ги до края на пропастта. Знаеш ли, какво значи това?

— Зная, капитане — отвърна беззвучно Лопес.

— В шест часа сутринта ги заведи в Орлово гнездо… В шест часа сутринта, чуваш ли?

— Чувам, капитане.

— Ако някой от тях избяга, то… Знаеш какво те чака, нали?

— Зная, капитане.

— Но аз все пак ще ти напомня. Тогава ти ще заемеш неговото място в балета… В балета! Ха-ха-ха! Разбираш ли, Лопес, а?

— Разбирам, капитане.

— Така те искам! Юнак си ти, Лопес! Умен си! Затова те обичам! Засега, лека нощ, драги Лопес… Прощавайте и вие, господин французино… Довиждане на оня свят… Ха-ха-ха!

При тия думи Харанта шибна Раул още няколко пъти по окървавеното лице и сетне, като изгледа всички ни с мълниеносен поглед, се качи на своя мустанг и като вихрушка се скри от погледите ни.

Очевидно бе, че Лопес нямаше никакво желание да замести някого от нас в тайнствения „балет“, който трябваше да играем в някакво си Орлово гнездо. Това се виждаше по обноските му към нас.

Като погледна внимателно ремъците с които бяхме стегнати, той ни завлече на едно гъсто място в гората. Там размести всекиго поотделно между четири дървета, които съставляваха паралелограм. Като изтегна ръцете и краката ни, той здраво ги привърза за дърветата. В този вид приличахме на кожи, опънати за изсушаване. Ремъците немилостиво се впиваха в телата ни. Немислимо беше да се помръднем. Освен това при всекиго туриха по един часовой, комуто заповядаха да не си отделя очите от нас.

Така прекарахме цялата нощ.